По време на днешната света литургия светият апостол и евангелист Лука отваря богогласната си уста, за да ни разкаже отново историята за гадаринския бесноват и неговите съграждани – история за непознаването на Бога и пораждащия се от това страх в душата на човека.

А ние с децата, отворили сърца и слух, продължаваме да говорим как да познаваме Бога и да знаем какъв е Този, дето и ветровете, и вълните Му се покоряват? (срв. Мат. 8:27)

Миналия път разбрахме, че словото Божие е първото средство за поучение, което надвишава нашата естествена мяра. Днес говорим за второ, не по-малко важно средство да познаваме нашия Създател, а именно – Църквата. Децата доловиха нейната свръхестествена същност благодарение на боговдъхновените слова на един български радетел за истината, живял и проповядвал в Родопския край – протойерей Евстати Янков:

„Ние можем да зидаме само стените на храмовете, а Църквата е съзидана веднъж и завинаги непосредствено от Самия Бог. Тя е основана на чудеса, държи се на чудеса и произвежда чудеса, защото е съградена на крайъгълния камък – Сина Божи (Мат. 16:18). ... Какво е Църквата, ако не богоучредено за всички училище? Тук само по време на светата литургия ще чуеш целия живот на твоя Спасител, ... тук само на иконостаса е изобразен пред тебе целия събор на светиите, та да можеш измежду тях да си избереш образец на подражание. В течение на цялата година в Църквата се отбелязват всички празници с тяхната тайнственост и величие, всички дни на светиите с техните добродетели и подвизи, всички пости с тяхното умиление и сълзи… И много ли се иска от нас, щото всеки да се учи в Църквата?“

Децата сами назоваха колко лесно изпълнимо е да слушаш, да внимаваш, да гледаш и да разсъждаваш. Да, „такава е Църквата, истинска майка във всяко отношение, истинска учителка за всекиго и всички“.

И гласът на тази наша майка и учителка се носи през вековете, достига чак до нас, днешните християни. Той е глас на гълъбица, покриваща и запазваща чедата си от всяка опасност. Той е гласът на светите апостоли и пастири на Църквата, които в свое време са огласявали истините на християнската вяра. Той е глас на безчет християни, които с мъченическа кръв са засвидетелствали верността си към Спасителя. Сред тях е и честваният днес свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски, които оставят по-ярка и незабравима следа в „училището на живота“, наречено Църква. С радост и вълнение проследяваме отново делото на св. Борис.

Малката Йоана Ф. прилежно ни разказва за мъченическата кончина на Неврокопския митрополит. Всички ученици са впечатлени от дарбата на св. Борис да говори езици. А ние, като родители, се надяваме да усвоим на дело многото уроци, преподадени от един свят живот, и да помним словата:

• Възпитава този, който: „в детето дири и вижда преди всичко най-ценното: човека, а в човека – най-великото: душата, а в душата – най-възвишеното: Бога“.
• „Човек трябва да бъде не рушител, а творец по подобие на всемогъщия Творец... Коя е творческата сила у нас? – вярата: тя ни издига до Бога, прави ни твърди и непоколебими, богоподобни и възвишени“.

Почерпили съвсем малко „жива вода“ от дълбоката съкровищница на Църквата учителка и познали колко сладка е тя, бързаме да си припомним и какво трябва да правим и как да се държим, когато сме в Божия дом.

Децата осъзнаха и колко внимателно трябва да се отнасяме с всички останали посетители на Божия храм. Сам Спасителят ги научи с тази кратка история:

– Внучето ми, когато пораснеш, ако животът те притисне, иди на църква – това били думите, които някога бабата на вече порасналия Митко често повтаряла.

И ето, случило се така, че в един момент животът му наистина станал непоносим. Беда след беда, мъка след мъка. И точно когато всичко му се струвало вече безнадеждно, Митко си спомнил съвета на баба си и решил да отиде в храма, в дома Божи.

Било утринен неделен ден, камбаните весело пеели, приканвайки малки и големи на богатата църковна трапеза – св. литургия. Престъпил прага на храма, Митко едва сдържал сълзите си. Застанал в един ъгъл, за да е колкото се може по-незабележим, поставил кръстообразно ръце и тихичко започнал да шепти:

— Боже, милостив бъди към мене, грешния!

Шум от забързани стъпки отекнал в изографисаните стени на черквата. Едра мъжка фигура се приближавала към Митко. Сетне се чул грубоват глас, който намръщено промърморил:

— Не си дръжте така ръцете!

Съкрушеният човечец тутакси спуснал ръце и започнал да се извинява на непознатия мъж. Но не могъл да се доизкаже, когато друг глас, точно зад гърба му, заглушил искрените слова:

— Шшшт! Не се говори в църква!

Сконфузен, Митко решил да се премести. Застанал до една забрадена жена, която набожно се кръстела. Дамата го изгледала недоволно и заявила:

— Господине, това е женското крило, тук стоят богомолките! Пък и не сте облечен както подобава!

Като за капак, почти дотичала клисарката и без много-много да му мисли, разпоредила:

— Я отиди да си купиш книжка как трябва да се държиш в църква, прочети я, научи правилата и тогава заповядай отново!

Немил-недраг, сякаш попарен, Митко бързо излязъл от храма, седнал на една пейка в църковния двор и заплакал. Храмът бил последната му надежда, че ще получи утеха. А ето, че стоенето там се оказало непоносимо, направо невъзможно! Хлипайки, Митко чул един тих гласец, нежен, едва доловим:

– Добри ми братко, защо плачеш?

Нещастникът вдигнал пълните си със сълзи очи и що да види: до него на пейката седи Спасителят!

– Господи! Пропъдиха ме от храма Ти! – проплакал жалостно Митко, а сетне на свой ред учудено попитал:

– А Ти, защо си тук, а не в храма!?

Иисус го прегърнал и с въздишка му рекъл:

– Не плачи, с теб и Мен пропъдиха...

***

Това е краят на днешния ни урок. А Църквата продължава днес, утре и винаги да ни разказва: за тези, които вярват, и за други, които гонят вярата; за тези, които обичат, и за други, на които е тясно в сърцата. „И светът преминава, и неговите похоти“ (1. Йоан 2:17), а Църквата стои непоколебима, изпълнявайки обещанието на Спасителя: „и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18).

1. Как са се учили първите хора, когато още не е имало учители? – Моника постави този много важен въпрос.

2. Колко камбани има в нашия храм? – се зачуди любознателният Алекс Н.

Приветстваме с „добре дошли“ нашите най-нови пътешественици – Марина и Симеон!