Нашето пътешествие започна с поклон пред светлата памет на всички загинали руски войници по време на Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г., донесла освобождението на скъпото ни Отечество. Руският православен народ идва на помощ на своите поробени православни братя българи, дава хиляди човешки жертви далеч от Родината. За ознаменуване на победата издига скромен паметник – Руски паметник. На западната страна на мемориала е изписано: „Не нам, не нам, а имени Твоему” – част от деветия стих на псалом 113: „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина“. В това посвещение открихме с децата велик пример за смирението на православните воини.

И продължихме необятната тема за смирението с разговор за това как трябва да се държим в храма:

• какво е настроението, с което прекрачваме прага на църквата;
• как се обличаме и как стоим;
• какво представлява нафората;
• защо, кога и как се прекръстваме;
• как се покланяме и целуваме иконите;
• как вземаме благословение от свещенослужител.

Най-важният въпрос, който ни занимаваше през цялото време, беше: „Какъв е духовният смисъл на тези външни прояви на нашата вяра?“ За наша радост децата сами осъзнаха, че всеки наш поклон, желание да мълчим в храма, целуване на ръка, прекръстване, показват нашето смирение и ни помагат да осъзнаем, че църквата е Дом на Господа и късче от рая още тук – на земята.

Така по-ясно си представихме какво означава смирение и как тази „царица на добродетелите” се крие от човешките погледи зад скромността, мълчанието, послушанието. Само вярващото сърце може да види истинската ѝ красота.

Припомнихме си нашите бели камъчета, които раздадохме в първия учебен ден. Тогава си обещахме да се опитаме с Божия помощ, придобивайки знания, да ги направим още по-красиви. А днес разбрахме, че това не би се случило, ако не вложим в сърцето си всяка една добродетел, за която говорим – тя да ни украсява и вдъхновява за добри дела. И за да преминем отново от външното към вътрешната нагласа, направихме своя „съкровищница на добродетелите”. Там, върху белите камъчета, ще прибавяме символично по един скъпоценен камък – за всяка добродетел, която изучаваме.

Избрахме аметист да ни напомня за смирението – този чудно-красив камък, чиито виолетови оттенъци изглеждат тъмни без достатъчно светлина, а огрени от слънцето – поразително заблестяват. Така и ние да помним, че истинската ни красота идва отвътре, когато я осветява Слънцето на правдата.

Въпроси, които ни вълнуваха:

– Проявяваме ли смирение, когато след края на службата изпреварваме всички хора, чакащи на опашката за благословение?