Днешното ни неделно пътешествие ни завежда в старинния град Ефес. Няма да разглеждаме красотата на града, нито ще преброим древните му кули, но удивени ще се спрем пред подвига на седем малки момчета (точно на възрастта на нашите деца), над които Господ извършил велико чудо. Дивни са Твоите дела, Господи, как премъдро Си устроил всичко (срв. Пс. 103).

Фактът, че ще говорим за техни връстници, сам по себе си предизвиква любопитство и оживление сред децата. Мислено отправяме взор към времето на нечестивия император Деций. Виждаме как жестокият управител на град Ефес заповядва на всички да се поклонят на идолите. (Думата „идоли“ неизменно ни препъва, затова отново си припомняме нейното значение). Всички в града се подчиняват, някои християни се крият, а седем благородни сърца са готови да изповядат своята православна вяра по какъвто начин Господ поиска от тях.

Чудно устройва Бог техния подвиг – заспивайки блажен сън, те се пробуждат по Божи промисъл след 200 години, за да станат най-правдивите свидетели на възкресението и да оборят лъжливите уста на еретиците, които по времето на благочестивия император Теодосий Младши сеели смут в Христовата Църква със своите мними твърдения, че няма възкресение от мъртвите. Никое от децата не беше виждало или чувало, че и императорите могат да се покланят:

Колко лесно възприемчива е детската душа за чудесата, които Господ винаги твори за нас! Всички са удивени от този дълговековен сън на малките отроци. И отново всички не подлагат на съмнение случилото се, а от сърце съпреживяват участта на своите връстници и се радват колко силна е вярата им.

Но как, се питаме, по какви начини Господ е научил тези седем деца на езичници да изповядват Неговото свято име? Та те не са знаели нищо за Господа и кой би могъл да им каже, след като родителите им не били вярващи? А как Господ учи всеки един от нас на вяра? Нима Бог би искал от нас да вярваме, ако не ни е дал достатъчно начини и възможност да Го познаем?

Така постепенно стигнахме до целта на нашето пътешествие – да научим кои са тези средства в нас и извън нас, видими и невидими, които ни помагат да познаем нашия Творец и Създател.

Естествените средства, дадени на хората за поука, са:

• Съвестта – този Божи глас в човека, учещ ни да познаваме добро и зло;
• Животът на всеки от нас − това Божие училище, в което уроците ни преподава Сам Господ чрез всичко, което ни се случва;
• Природата − това огледало, което отразява вечната сила на Твореца, Неговата благост, премъдрост и промисъл за човешкия род.

Децата сами се увериха, разглеждайки красивото камъче на Делян, както и есенното листо, украсило земята пред нашия храм – също като този есенен подарък на Таисия:

Благодарим ви, дечица, че ни дарявате частичка от вашето внимание всяка неделя, и се молим Господ да ви научи на всяко добро!

Ние, християните, имаме и свръхестествени средства за поучение, които са ни дадени свише:

• Словото Божие – писанията на пророците и апостолите, събрани в една чудна книга, наречена „Библия“ (от гр. – „библиа“=книги) – вечната книга за Бога, човека и света.

Неподозирано оживление предизвика и страницата от славянска Библия:

А дискусията за това кой на каква възраст се е научил да чете прерасна почти в спор. Както винаги в такива случаи, истинският „победител“ само скромно и тихичко, почти на себе си, промълви: „А аз се научих да чета на пет години“. Най-хубавото е, че у всички деца наблюдаваме тази искрена и естествена за човека любознателност, която ни помага да познаваме своя Творец; която ни учи и убеждава защо е толкова необходимо винаги да четем Библията:

„Ако получиш писмо от царя, няма ли да побързаш да го прочетеш? Ако не знаеш да четеш, няма ли веднага да дадеш да ти го прочете, който може? Не би ли го препрочитал сто пъти и не би ли го показвал при удобен случай на всекиго? А ето, Небесният Цар ни е изпратил писмо и ние не желаем дори веднъж да го прочетем!“ – убедиха ни и медоточивите слова на любимия ни вселенски учител св. Йоан Златоуст.

Гласът на любим учител винаги предизвиква празник в душата на учениците. И така, нахранени по дух, с благодарност приехме още радост за децата от скъпия на сърцата ни митрополит Фотий – всеки ученик получи бонбон с благословение, което превърна малките късчета сладост в спонтанен празник за всички. Спаси Господи, обични дядо Владика!

И за да бъде празникът троен, за слава на нашия Бог, Един в Троица покланяем, Йоана Ф. също почерпи за рождения ден на братчето си. На многая лета, Борисе, бъди радост и утеха за своите родители и ти пожелаваме да растеш прилежен и добър като своята кака!

Поглеждаме отново към урока през чистите детски очи: макар и да липсват рисунките на някои деца, които от вълнение забравиха да дочакат творбите им да бъдат снимани, този път виждам нещо много по-важно – ние, родителите, сме надарени от Господа с още един начин да Го познаваме, а именно – чрез своите деца: чрез всичко, което ги вълнува, чрез всеки поглед, рисунка, въпрос. Остава само да благодарим и... да погледнем:

— Защо ефеските отроци са само момчета? – пита смутено Моника. Така ѝ се иска и момичета да имаше сред тях.

— Защо повечето имена, които учим, както и Библия, произлизат от гръцки? – все този гръцки преследва Алекс Н. от началото на годината.

— Църковнославянският език не произхожда ли от сръбския език? – явно Алекс Н. се вълнува от повечето езици и повдига важен въпрос, чийто отговор като българи ще се постараем да научим.