Днес погледите на децата са сякаш по-сериозни – забелязвали ли сте колко задълбочено може да ни гледат нашите малчугани, когато искрено се опитват да научат нещо? Въпросът, който разглеждаме, е важен за всекиго – голям или малък: „Какво е истинско щастие?“.

Ние, възрастните, виждаме щастието в детските очи, а те самите мислят, че са щастливи, когато:

• някой ме обича;
• Имам ли мир, имам щастие.
• Щастлива съм, когато съм се справила успешно със задълженията си и мога да легна да спя.
• Ям.
• Обичам те!
• Мама и тате са до мен.
• Спя.
• Играя майнкрафт в леглото.
• Съм със семейството и приятелите си сред природата.
• Помагам на хората.
• Правя нещо за другите.

Към детските отговори се присъединява още един – на бедното сираче Ваньо от приказката за „Сирачето, което искало да намери щастието“.

Приказка за сирачето, което искало да намери щастието

Живяло в едно далечно царство, царство-господарство, момченце на име Ваньо. То било кръгло сираче. Не помнело ни мама, ни тате. Живеело сам-самичко в една стара колибка и се прехранвало от това, което добри хора му давали.

— Ех, защо ми се е паднала сиротна участ – въздишал Ваньо. – Види се, че никога няма да намеря щастието. Пък и къде ли да го търся?

Дошла зимата. Лед сковал земята. Един ден по пътечката се задало съседското момченце – тичало нанякъде в скъсаните си цървулки.

— Николчо! – извикал му Ваньо. – Знаеш ли що е това щастие?

— Ако имах топли ботушки, ей това щеше да е щастие – отвърнал Николчо и продължил пътя си.

Замислил се Ваньо. Ами че и той си нямал топли ботушки. Пък така му се искало малко щастие!

Отишъл на другия край на селото при баба Матрона. А там – що да види! В колибката – съхнели ботушки, топли-топли и почти чисто нови, кърпени само един път. Лежала си баба Матрона на печката, люпела семки и охкала недоволно. Видяла тя Ваньо и попитала:

— Какво има сираче?

— Бабо Матроно, искам нещо да те питам. Имаш ли ти щастие?

— Ха, щастие ли? – изсумтяла бабата. – Щастието е за тия, дето имат толкова много пари, че се чудят какво да ги правят. За тия, дето на трапезата си имат банички от бяло брашно. Какво ти щастие тук при мене?

„Ясно, значи не в ботушките е щастието“, помислил си Ваньо и отишъл в града. Много ли вървял, малко ли, не щеш ли видял насреща си голяма къща със стени от бял камък, керемидени покриви и парапети, украсени с изящна резба. И на банички ухаело даже. Отишъл Ваньо в тоя дом и попитал господаря:

— В тази къща несъмнено има щастие, нали?

Господарят на дома пък не искал и да го погледне – в очите му горял само блясъкът на златните монети.

— Какво зяпаш, безделнико!? Какво е това щастие? Днес се промъкнаха тук разбойници и всичко ми откраднаха! А ето, царят пак иска пари за хазната. Ако аз самият бях цар – ей това щеше да е щастие…

„Ясно, значи не в баничките е щастието“, помислил си Ваньо и се запътил към двореца, право при царя! Там, на трона, седял царят, увесил нос, а в очите му – суета на суетите, угрижен бил за какво ли не. Само като чул за щастие, мигом се ядосал:

— Махай се! Не ми трови душата! Ох, тежка е царската корона!

Изпъдил Ваньо от двореца и хлопнал вратите. И той така и не разбрал нищо за щастието…

А може би такова нещо изобщо не съществува!

Тогава видял на стълбите да седи един старец – нозете му боси, а в торбичката му се търкалял последният сухар.

„Още един нещастник“, помислил си Ваньо. А старец го погледнал и продумал:

— Какъв ти нещастник! Аз съм щастлив човек.

Удивил се Ваньо, че старецът прочел мислите му.

– Дядо, аз и при самия цар бях – няма щастие нито в бедната колибка, нито в царските палати. Как така тъкмо ти ще си щастлив? Нито дом имаш, нито пари, с нищо не разполагаш… Ей нà, даже и ботуши нямаш! Къде го това твое щастие?

– В очите ми! Който придобие такива очи, навеки ще бъде щастлив.

А очите на стареца били едни такива чисти и ясни като сини езера. Ни суета имало в тях, ни празни грижи, нито пък алчност проблясвала там, нито завист. В очите му сияела само радост, която се разливала по цялото му лице.

— А как да придобия и аз такива очи?

— Прогони от себе си всички лоши мисли, всички обиди прости, измети от сърцето си всичката завист като с метла. Те скриват от нас светлината и не ни позволяват да видим красотата на щастието. Не повярвал Ваньо.

— Ами ако беше тъй лесно, всички хора щяха да са щастливи!

— Лесно ли? Я опитай.

Захванал се Ваньо да гони лошите мисли и обидите, а те, като плевели в сърцето му, никнели ту тук, ту там. Не знаел, че за краткия си живот е натрупал толкова много обиди. Гонил ги той, пъдел ги и ги помитал; накрая почти останал без сили. Но ето че останала последната обида: защо родителите му толкова малък го оставили сираче?

Тази обида не се давала лесно, но Ваньо напрегнал последните си сили и прогонил и нея надалеч от сърцето си.

И когато отворил очи, той ахнал — навред сияела такава красота, че думи не стигали да се опише. И на Ваньо му станало тъй радостно на душата! Как преди не е виждал колко хубав е Божият свят! Всичко в него следва своя порядък. И щастието очаква всеки, който съумее да прогони от себе си обидите и страстите.

— Е, кажи, Ваньо, очистиха ли се очите ти? – попитал старецът.

— Почти напълно!

— Видя ли? Сега с чисти очи ще можеш да видиш Бога, а в Него е и едничкото наше щастие.

Използвана литература: Манастир „Св. вмчк Георги Зограф“,
Християнски приказки за деца и възрастни,
Атон, 2013, с. 33-37.

Сега разбираме защо са „блажени чистите по сърце“ и как такива хора ще видят Бога, по обещанието на Спасителя. Разбираме, че едничкото ни щастие е в Бога!

А какво знаем за нашия Творец и Създател? Нали, за да се стремим към Него, трябва добре да Го познаваме? На този въпрос посветихме останалата част от нашето занятие. Децата с вълнение научиха какъв е Бог според учението на святата ни православна вяра:

• Вечен – няма нито начало, нито край. Винаги е бил, сега съществува и винаги ще бъде;
• Всемогъщ − Той Единствен твори от нищо, без усилия, само със Своето Слово;
• Съвършен − Той не изпитва нужда от нищо и не се променя. Той е във вечно щастие и радост (вечно блаженство);
• Предобър − винаги желае и прави добро и никога зло;
• Всеприсъстващ − Той се намира навсякъде и всичко изпълва. Нищо и никой не може да се укрие от Него;
• Всезнаещ − Бог знае всичко – каквото е станало, е и ще бъде;
• Справедлив − милва праведните, обича и грешните, желаейки те да се поправят, и наказва тези от тях, които упорито не искат да се покаят.

Да, Бог „е моя крепост и мой щит; Нему се уповаваше сърцето ми, и Той ми помогна, и сърцето ми се зарадва; аз ще Го прославя с моята песен“ (Пс. 27:7) – повтаряме и ние заедно със светия пророк и цар Давид и молим Господа да ни утвърди в знанието за истинското щастие!

— С какви думи да се обърнем с молитва към Господа във важни за нас моменти?