С ветът все повече и повече е склонен да симпатизира на такова измамно, истерично „християнство“. Но ние не бива да обръщаме внимание на неговите предпочитания. Колкото повече пазим духа на нашата вяра, толкова по-чужди ще бъдем за този свят, толкова повече той ще ни ненавижда и презира, ще му се струваме нелепи, немощни, дори безблагодатни. Ако днес православните представляват отчасти някакъв интерес за света и ако той проявява любопитство към тяхната вяра, то това не е повод да му угаждаме, като демонстрираме някаква тайнствена надутост и лъжлива духовност. Бедната истина е по-добра от натруфената лъжа. Нашата духовност сега е обедняла повече от всякога, за нас подхождат повече, отколкото за някогашните християни, псаломските думи: „Спаси (ме), Господи, защото не остана праведен, защото няма верни между синовете човешки“ (Пс. 11:1). Ние сме бедни духом и единственият достъпен и спасителен за нас труд в днешно време е да видим ясно това, да го осъзнаем, да го приемем със смирение и покаяние. Като осъзнаем ясно духа на времето, духовното си състояние, възможностите си, ще се предпазим от погрешни стремежи, от напразно разпиляване на жалките сили, с които разполагаме, от провала на нашите трудове, от неосъществими проекти в сферата на мечтите и несъответстващи на състоянието ни подвизи.

Днес вече няма такова изобилие от духовни блага, липсват великолепието и благоуханието, с които е бил изпълнен и пропит животът на някогашните християни. За нас са останали главно немощи и скърби, затова най-спасителни сега са постоянната смирена молитва и скръбта заради нищетата ни, много скромното и самокритично мнение за всички наши трудове и дела, крайно снизходителното и милосърдно отношение към ближните, безропотното приемане с благодарност на всичко, което става с нас, цялостното упование на Божията милост и пълното ненадяване на собствените добри дела, без да очакваме някакви възвишени вътрешни преживявания.

Ярък живописен образ на това е намерил еп. Игнатий (Брянчанинов). Той сравнява изобилието от духовни блага сред древните християни с разкошен обяд, който устроил за многобройните си приятели и познати един богат Господар. На тази духовна трапеза били поднесени безброй духовни ястия, а след угощението гостите били щедро обсипани с духовни дарове. Когато всички се разотишли, Господарят видял тълпа гладни просяци и заповядал на слугите да не вдигат масата, а да предложат всичко останало на бедните. Плахо, с недоумение влезли те в обширната зала, започнали да ядат остатъците по масата и падналите под нея трохи. Никой от тях не вкусил цяло ястие, не видял стройния ред на прислужващите, нито драгоценните съдове и прибори, не чул хора на певците и музиката, тъй че никой от тях не можел да си представи точно и ясно отминалия обяд. Насищайки глада си, те могли само да се досещат какво великолепие е царило тук преди тях. Но въпреки това паднали в нозете на Господаря и Му благодарили за храната, каквато никога досега не били виждали и вкусвали. Той им казал: „Братя! Когато се разпоредих за обяда, вие не бяхте предвидени, затова и не ви предложих обяд, какъвто подобаваше, и не ви приготвих подаръци...“ В един глас бедните възкликнали: „Господарю, за нас, просяците, ли е да получаваме подаръци, за нас ли е пищен обяд! Неизказано Ти благодарим, че не се погнуси от нас, измъчваните от какви ли не недъзи, пусна ни в Твоя чертог и ни спаси от гладна смърт!“ След това бедните се разотишли, като продължавали да благодарят на милосърдния Господар. Тогава Той казал на слугите: „Вдигнете вече масата и заключете Моя чертог. Повече гости няма да има – каквото можеше да бъде предложено за храна, беше предложено. Край на всичко!“ Епископ Игнатий (Брянчанинов). Собрание сочинений. Т. 5. Приношение современному монашеству. Заключение, с. 384-385.

Нищите и бедните са символ на нашето духовно състояние, трохите и празните чинии – на духовния глад в наше време. Смирената благодарност и признанието, че сме недостойни за разкошни ястия и дарове пък е пример за необходимото ни душевно разположение.

Ние трябва внимателно да се вслушаме в предусещанията и предсказанията на светите отци за нашето време, което, съдейки по всичко, е последно. Осъзнаването на духа на времето, от една страна, ще ни изведе от състоянието на самозаблуда, ще ни разкрие истината за нашите сили и възможности, ще направи по-скромни изискванията ни към себе си и към околните. От друга страна, то ще ни ободри, ще ни накара да бъдем бдителни и предпазливи, да не униваме, но и да не се превъзнасяме в празни мечти, като се откъсваме от действителността.

Нека се вслушаме в скръбните, но полезни думи: „Залязващото слънце ни дава жива представа за състоянието на християнството в наши дни. Продължава да свети Слънцето на Правдата – Христос, Той изпраща същите лъчи, но до нас вече не достига нито онова сияние, нито оная топлота, както в предишните времена. Това е така, защото тези лъчи не падат направо върху нас, а се спускат, плъзгайки се косо. Лъчите на Слънцето на Правдата – Христос, това е Светият Дух, Който е „Светлина и Подател на Светлина за човеците, чрез Когото Отец се познава, Синът се прославя и от всички се познава“. Стихира от вечернята на празника Петдесетница.

„Днес, когато се умножиха богатите с науки, с изкуства и с всичко материално, днес не остана праведен (Пс. 11:1). Светият Дух, вглеждайки се в синовете човешки, като търси достоен съсъд в този сонм от назоваващи себе си образовани, просветени, православни, произнася за тях горестна присъда: Няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един. Гърлото им – отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им – аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им (Рим. 3:11-18).

Ето причините, поради които Божият Дух се отдръпва от нас, а Той е истинското богатство за истинските християни, дадено на всички нови израилтяни от техния всесвят Родоначалник...“ Епископ Игнатий (Брянчанинов). Собрание сочинений. Т. 1. Аскетические опыты. Размышления при захождении солнца, с. 404-405.

Свещеното Писание свидетелства, че подобно на юдеите, християните постепенно ще започнат да охладняват към откритото им Божествено учение, ще престанат да бъдат внимателни към делото на обновяване на човешкото естество от Богочовека, ще забравят за вечността, ще насочат цялото си внимание към земния живот. С такова настроение и в такава насока те ще се заемат с подобряване положението си на земята, сякаш то е вечно, и с развитието на своето паднало естество за удовлетворяване на всички повредени и извратени изисквания и желания на душата и тялото. От само себе си се разбира, че Изкупителят, изкупил човека за блажената вечност, е чужд на такава насоченост. Тя е свойствена на отстъплението от християнството“. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Цит. съч. Т. 1. Аскетические опыты. О монашестве, с. 455-456.

„Сред рая се явило злото, скрито под маската на добро, за да може по-лесно да прелъстява: то се явява в недрата на светата Църква прикрито и разкрасено, в примамващото многообразие на съблазните, които нарича невинни развлечения и увеселения, а развитието на плътския живот и пренебрегването на Светия Дух провъзгласява за преуспяване и развитие на човечеството. Човеците ще бъдат с извратен ум, тъй като са обикнали неправдата (срв. 2 Сол. 2:12), ще бъдат невежи във вярата, такива, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли (срв. 2 Тим. 3:5-8). За онези, които са получили тази сила и своеволно са я отхвърлили, е трудно да я придобият отново (срв. Евр. 10:26), поради загубата на самото добро произволение, която идва неизбежно след съзнателното пренебрегване на Божия дар. Човек може да се изхитри да наподоби някак образа на благочестието, но възстановяването на силата на благочестието принадлежи на Онзи, Който облича човеците със сила отгоре (Лука 24:49)“. Пак там, с. 495-496.

„Днес хората дръзнаха в много от установленията на Светия Дух да внесат свои установления. По тази причина небесните установления станаха земни, духовните – плътски, светите – греховни, мъдрите – нелепи... Има поотделно християни, но е загубено общото, еднаквото познание на Истината, чрез което всички биха се съединили в едно духовно тяло, с един начин на мислене, в един дух, под една обща Глава – Христос. Днес всеки има повече или по-малко свой начин на мислене, своя религия, свой път, приети произволно или случайно, считани за правилни или просто оправдавани. Това безчислено стадо, загубило връзката и единството в истината и духа, предизвиква у духовния наблюдател усещане за неописуем хаос: всяка овца тегли нанякъде, без да знае накъде и никой не я спира, никой не се грижи за нея. Хората вече не чуват – до такава степен са загубили слуха си! – спасителния глас на истинския Пастир, идващ от Неговата света Църква, глас, който все още гръмко изобличава техните неправди, възвестява им истинския път, сочи им го. Оглушил ги е шумът на злата земна суета, шумът на чувствените увеселения, шумът на земното преуспяване. Прилепнала към земята, душата им е станала неспособна да възприема духовни впечатления“. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Цит. съч. Т. 4. Аскетическая проповедь... Писмо 58, с. 524.

„Мрежите на дявола са се умножили, безкрайно са се умножили от времето на първоначалната Христова Църква. Умножили са се книгите, съдържащи лъжеучения; умножили са се умовете, приели и проповядващи на другите лъжеучения; крайно са оскъднели последователите на светата Истина; засилило се е уважението към естествените добродетели, достъпни за юдеи и езичници; проявява се уважение към чисто езически „добродетели“, противни на самото естество, гледащо на тях като на зло; оскъдняло е понятието за християнски добродетели, да не говорим за това колко се е ограничило – почти е изчезнало – изпълняването им на дело. Развил се е материалният живот, изчезва духовният. Наслаждения и телесно угаждане поглъщат всичкото време: няма кога дори да си спомним за Бога. И всичко това се превръща в задължение, в закон“. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Цит. съч. Т. 1. Аскетические опыты. Сети миродержца.

„Днес ние сме навлезли в такъв период от живота на човечеството, когато хората се спасяват единствено с безропотно понасяне на скърбите, с вяра в Бога и с надежда на Неговото милосърдие. По други пътища днес никой не е в състояние да се спаси. В наше време остава само един спасителен път – търпеливо понасяне на скърбите...“. Игумен Никон. Письма духовным детям. Троице-Сергиева Лавра, 1991, с. 70.

„... Ако няма смирение, човек не може без вреда за себе си да получи каквито и да било Божии дарования. Ето защо е предсказано, че в последните времена, поради засилващата се гордост, хората ще се спасяват само с търпеливо понасяне на скърби и болести, а подвизите ще им бъдат отнети“. Пак там, с. 116.

„... Скърбите са жребий преди всичко на нашето време, на което са отнети както подвигът на мъченичеството, така и подвигът на монашеството. Нищожният дял на нас, християните от последните времена, е този на скърбите – наглед дребни, нищожни. Ала везните са в Божиите ръце!...“ Епископ Игнатий (Брянчанинов). Цит. съч. Т. 4. Аскетическая проповедь... Писмо 24, с. 462.

„Трябва да разбираме духа на времето и да не се увличаме по някогашни понятия и впечатления, които днес е невъзможно да се постигнат.“ „Трябва да се каем, да се молим и да се пазим от прелест, защото в днешно време голяма част от ония, които желаят да живеят благочестиво, и мислят, че живеят благочестиво, са обзети от плътска ревност и се намират повече или по-малко в състояние на самозаблуда“. Соколов, Леонид. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Его жизнь, личность и морально-аскетические воззрения. Часть 2. Письмо 188, Киев, 1915.

А ето и някои мисли на йеромонах Серафим (Роуз), наш съвременник, живял в Америка († 1982 г.):

„Понеже преводите на православни книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология за духовната борба все повече се разпространява, все по-голям брой хора разсъждават за исихазма, за Иисусовата молитва, за аскетичния живот, възвишените молитвени състояния и за най-прославените от светите отци, като св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама или св. Григорий Синаит. Много добре е да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които са водили такъв живот, но ако нямаме напълно реалистично и много смирено съзнание за това, колко сме далеч от живота на исихастите и колко малко сме подготвени даже да се приближим до него, интересът ни ще бъде само още една проява на нашия егоцентричен пластмасов свят...“

„Трябва дълбоко да осмислим в какви времена живеем, колко слабо всъщност познаваме и чувстваме нашето Православие, колко сме далеч не само от светците на древността, но дори и от обикновените православни християни, живели преди сто години или даже преди едно поколение, и как силно трябва да се стремим просто да оцелеем днес като православни християни...“ Иеромонах Серафим (Роуз). Православное мировоззрение или Царский путь. – Журнал “Руский Паломник” 1990, №1.

И тъй, отците от последните времена са казвали много често, че нашето време е особено лукаво и трудно за спасение, че твърде много се е разпространило лицемерието, че истинското благочестие почти липсва, че по-голямата част от християните водят само външно добродетелен живот, а сърцата им са далеч от Бога, поробени от земята, от този тленен свят, че лицемерието е станало повсеместно, че вече никой не гледа да угоди на Бога, а само на себе си. Сега пред всеки вярващ стои нелека задача: да търси и отделя в хаоса от лицемерни човешки думи и дела, в смесицата от истина и лъжа оная Истина, която единствена може да спасява и изцелява. Тази Истина е редом с нас, тя е неизчерпаема, но множество полуистини се опитват да я затулят, да внушат, че именно те са Истината, която ни е необходима. И в нас, и вън от нас врагът не спира да действа, опитва се да подмени Православната вяра, нейния дух с фин и изящно изработен фалшификат, да ни принуди да направим само малка крачка встрани от тесния път, а оттам съвсем да ни вкара в пътя на отстъплението.

Сега е особено важно да се научим правилно да разбираме и прилагаме в живота си писанията на светите отци, да усвоим техния дух, понеже това е евангелският дух. Със своя живот, дело, слово и чувства отците са изпълнили евангелското учение, те са го усвоили и са го разяснили подробно в книгите си. Да разберем, а още повече да изпълним евангелските заповеди без опита на отците е съвсем невъзможно – ние непременно ще се заблудим още в самото начало на пътя. А и самото светоотеческо слово вече твърде трудно стига до нас, ние престанахме да разбираме светите отци. В много отношения техните подвизи са вече непосилни за нас. Непоколебимостта на вярата, която им е давала сила да вършат чудеса, сега вече не се среща. Тяхната простота, чистота на ума и сърцето ни се струват непостижими. Тяхната отчужденост от света, отхвърляне на всяка суета, пренебрежение към плътското и устременост към небесното за нас са почти невъзможни. Независимо от това обаче духът на светите отци, тяхното вътрешно делание, главната насоченост и целта на техните трудове са необходими и за нас. Ние не можем да вървим така бодро, както са вървели те, да носим същото бреме, да изкачваме същите висоти, но ние можем и трябва да следваме същия път, да имаме същите цели, да определяме ценността и полезността на нещата със същите мерки, да смятаме за вредно и безполезно това, от което са се пазели и отците.

Из книгата За скритите недъзи на душата