Н ие с вас трябва да се научим да бъдем по-бдителни във всичко. Да придобиваме чувството, че постоянно сме пред Господа и да ходим пред Него – внимателно, като на пръсти. Ако постъпваме така, Господ ще види нашето старание, ще изпрати Своята благодат и работата малко ще потръгне. Но тогава трябва да бъдем още по-внимателни. Защото Господ, като помогне, после гледа какво става в сърцето. Ако там се появи тщеславие или даже само малко самочувствие, самодоволство, ако между другото някъде се похвалим, изтъкнем себе си, тогава Господ си взима обратно помощта. Понеже Той е проявил милост към нас и ни е помогнал, а ние сме побързали и това да оцапаме. Защото всяко добро нещо, ако не се направи тайно и скромно, се разваля, оцапва се. Господ ни е заръчал и молитвата да е тайна, и милостинята да е тайна, и всяко добро да се върши не на показ. Знаете, че без Господа ние нищо добро не можем да направим. Тогава за какво да се тщеславим, за какво да се изтъкваме? Това е все едно от Божието да откраднем и да го припишем на себе си. Само че има една Божия заповед – да не се краде, и като направим така, ние с вас ставаме направо престъпници за затвора и ако искаме да не влезем там, трябва повечко да внимаваме.

Затова, мои дечица, щом почувстваме, че Господ се отдръпва и сърцето ни изстива, веднага трябва да се замислим с какво сме съгрешили и да погледнем дълбоко в съвестта си. Защото тя е в нас Божият глас, дадена ни е от Бога да ни ръководи и ние трябва повечко да се вслушваме в нея. Тя постоянно ни подсеща, спира, укорява, ако разбира се не сме я затрупали с куп боклуци – нашите неразчистени грехове. Защото ние можем и това да направим. А може и друго – когато съвестта ни подсказва нещо, но ние не я послушаме, като постъпваме така веднъж, дваж и много пъти, тогава тя почва вече по-тихо да говори, а накрая я чуваме само едвам-едвам... Случва се и така: като направим нещо лошо, тя веднага ни упреква, а ние ѝ възразяваме, спорим: „Не, не е както ти казваш, ами е така и така.“ Значи, имаме си „свое“ мнение; то всъщност даже не е наше, а е на бесовете – съединяваме се с тях, но те винаги ни лъжат. Но съвестта пак тихо-тихо ще ни подскаже – не смее силно да се обажда, защото ние я тероризираме и тя е притъпена, но въпреки всичко, колкото и да е притъпена, тя пак тихичко ще ни каже: „Е, не е хубаво това, дето го правиш!“ И тогава ние трябва да се вслушаме в тоя тих глас и да си кажем: „Съвестта ми казва истината, а ти, проклет бяс, махай се от тука! И всички твои доказателства, и цялата ти логика, и всичките ти „научни“ съображения нищо не струват!“ Защото бесът много обича да търгува с логиката и да лъже с нея глупаците, които толкова ѝ вярват.

Затова, мои дечица, трябва много да си пазим съвестта. Дядо владика Серафим казваше: „Что бы ты ни делала, всегда поступай по совести. (Каквото и да правиш, винаги постъпвай по съвест.)“ И щом съвестта ни подскаже нещо, веднага трябва да я послушаме. А когато, въпреки че тя ни възпира, направим противното, това е много лошо за нас. За такива случаи дядо Владика казваше: „Нет ничего страшнее греха, совершаемого дерзновенною рукою, т.е. сознавать, что грешно и несмотря на это грешить. (Няма нищо по-страшно от дръзко извършвания грях, т.е. да съзнаваш, че нещо е грешно, и въпреки това да го правиш.)“ Ако се научим така да слушаме съвестта си, тя ще почне по-ясно да ни говори и мъглата в нашата оцапана душа ще почне полека да се отдръпва. А иначе ние се движим като в някаква мъгла.

Трябва да научим и друго – всяка вечер да разчистваме съвестта си. Как? Като свършим всичко, да застанем пред Господа и да я изпитаме какво ще ни каже тя за изминалия ден. Някой ще си помисли: ама аз нямам време за такова нещо – вечер трябва и кандилата да паля, и имената да запиша, пък и правило да чета. Но да знаете, мои дечица, че когато през деня човек следи себе си, вечер не е нужно много време за тая работа. Ако съвестта ти е жива, ако не си я притъпил, тя веднага всичко ще ти припомни: „Тука се раздразних на тази сестра, тук осъдих, тук грубо говорих, поисках прошка, но не от сърце; после имаше един спор и аз настоявах на своето, а после даже малко лукавство проявих и неискрено казах...“ И като си помислиш колко много си грешил, трябва дълбоко да се съкрушиш от постоянната си лошотия и от сърце да въздъхнеш: „Господи, и тоя ден толкова много Те наскърбих! Господи, прости ми! Помилуй ме, Господи, и очисти гнусното ми сърце, искам то да бъде само Твое!“ И да направиш няколко покайни поклона. Така, ако всеки ден изпитваш съвестта си, тя ще почне все повече да ти помага – веднага ще ти посочва къде се е скрил престъпникът, а ти трябва само да го хващаш и да го изхвърляш навън.

Но особено много трябва да пазим своята съвест спрямо ближните – спасението ни в най-голяма степен зависи от нашето отношение към тях. На Страшния съд нашата вечна участ ще се реши от това дали сме имали любов към Господа и към ближните. Присъдата ще произнесе Сам Спасителят Господ Иисус Христос, но нашият страшен изобличител ще бъде не друг, а собствената ни съвест. Там тя ще разкрие пред цялата вселена онова, в което сме я потъпквали през целия си живот. Затова, докато е време, да вършим делата на любовта и да се помиряваме във всичко със съвестта си. А това ще стане, ако винаги следваме Божиите заповеди, защото точно към това ни подканва верният глас на съвестта. Да, ние сами нищо не можем, нашите сили са нищожни, но ако се смиряваме, ако постоянно умоляваме Господа и се каем всякога за греховете си, тогава можем да се надяваме на Божията милост над нас.

Из книгата Православието е правилна вяра и живот според вярата