В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Скъпи в Господа майко игумения Серафима, скъпи в Господа сестри!

Винаги, когато се е случвало да присъствам на служба в чест на св. апостол и евангелист Лука в този храм, още от ранна младежка възраст, съм изпитвал особено вълнение. Досегът до манастирската обстановка, до манастирското богослужение е оживявал и обновявал пламъка на стремежа ми към духовното. В едно от първите ми присъствия тук на този празник в качеството си на олтарник, на игуменското място бе застанала приснопаметната матушка игумения Серафима (Ливен). Случи се покрай олтарническите ми задачи да се озова близо до нея. Тогава тя се обърна към мен и ми рече: „Св. апостол Лука много е обичал Господа“.

И така, сега, двадесет и пет години след този случай, като се обръщам молитвено към св. апостол и евангелист Лука и към нашата приснопаметна матушка Серафима – към тези, чийто живот се е състоял в това да обичат Господа – ви моля да приемете няколко думи, посветени на първата и основна заповед за любов към Господа и на подобната на нея за любовта към ближния като към себе си.

Съвършената, духовната любов към Бога е добродетел, към която сме призвани всички, без изключение, но до която достигат малцина. Стигат онези, които чрез аскетически духовен подвиг са очистили своето вътрешно същество от всички страсти и похоти, които са придобили светоевангелски дух и дейно са въплъщавали в живота си светоевангелските заповеди. Съвършената любов към Бога преобразява естествените свойства и движения на душата в свети добродетели.

За нас е естествено да имаме влечения към суетата и страстите и да се теготим от делата на духа. Обратно. Онези, които се противят на греховните склонности и упорито се трудят духовно, достигат до състояние, в което любовта към Бога с лекота ги издига към добродетелен живот и те съвсем естествено се отвръщат от попълзновенията на страстите и похотите още в техния зародиш. Духовната любов освобождава личността, като я оживява и възвисява до нейния първосъздаден вид на Божиите образ и подобие.

Но да се върнем към нас, да погледнем себе си, да се огледаме около нас. Съществува такъв предразсъдък. Любовта е добродетел единствено на съвършените. Ние, съвременните монаси, не сме дорасли за нея. Нашата участ е да се смиряваме, да търпим наказания, несправедливост, унижения, да не роптаем при скърби и несгоди, да напрягаме усилия да покриваме изисквания и норми. За каква любов може да става въпрос, когато се лутаме сред страсти и грехове, с които мъчим себе си, с които тормозим и околните? Нашата работа не е да обичаме, а да търпим и да се смиряваме. И едва след като се смирим, Бог може да ни даде да изпитаме любов. Този начин на мислене, колкото и да борави с набор от понятия за монашеския живот и на пръв поглед да е съвсем правилен, може да се окаже едностранчив и оттук – нездрав и вреден.

В събранието от аскетически изречения на древните пустинници Евергетин четем как брат попитал един старец: „Защо става така, че някои се трудят духовно според всички правила на монашеския живот, но така и не достигат благодатта на древните отци?“. Старецът отвърнал: „Преди е имало любов и всеки е увличал ближния си нагоре. Но сега любовта е охладняла и всеки дърпа ближния си надолу. Затова сега не получаваме благодат“.

Защо нямаме любов? Нямаме любов, защото сме нечисти, защото сме самолюбиви и защото не се трудим целенасочено на нивата на любовта, защото може би не молим Бог да ни научи на този монашески труд.

Любовта в Христа, ведно със смирението, е начало и завършек на подвига на монаха. Любовта в Христа е увенчана с целомъдрие. Спомнете си, всяка една от вас, онзи стремеж, онази любов към Бога и решимостта да Му бъдете верни в миговете, в които сте взимали решението да поемете по монашеския път и сте постъпвали в манастира. Спомнете си случаите, в които решително сте отхвърляли недобри мисли и чувства, когато сте изпълнявали една или друга Божия заповед, когато сте се молили искрено и дълбоко, когато сте копнели за богослужение и молитва, когато сте се радвали да послужите на своя посестрима, когато топло сте се каели – във всеки един такъв случай светилникът на любовта към Бога е огрявал сърцата ви с топлина и е озарявал душите ви със светлина. А когато една душа гори и сияе с пламъка на благодатта, тя стопля и осиява душите на онези около нея.

В най-монашеската и любима на всички нас богослужебна книга – Постния Триод, се говори колкото за покаяние, толкова и за дела на любовта. Животът на монасите е бил немислим без дела на милосърдие към странниците, бедните и болните. Всеки път, когато се е случвало Бог да покаже на монаха човек в нужда, първата му грижа е била да успокои, да утеши, да обезпечи с храна, средства и покой, да зарадва и укрепи по-малкия Христов брат. Разбира се, всички са имали своите вътрешни борби и изкушения. Монашеският живот бързо разсейва привидно естествените ни добродетели, а за да придобива истински добродетели, монахът подема кървава борба с дълбоко загнездените в сърцето му страсти. Но при все това трудът да се прояви любов е задължителен и след целенасочено усърдие, Бог награждава трудещите се с нелицемерна любов, дава усет и съобразителност как да я проявяват най-добре. Имаме безброй примери за това, описани в отечниците. И така, упражняването в безвъзмездно добротворство очиства душата от себичност и отваря място за Божията благодат.

Но някой ще каже: ние живеем в манастир, всичко вършим по послушание, не ходим по улиците да помагаме на бедните и болните, не приемаме странници... В едно монашеско общежитие подобна свободна от себичност любов може да се прояви по безброй начини. Как? С ведри и добронамерени обноски, с добра дума и загриженост, с практическа помощ, дори и съвсем незначителна. Всеки може да го направи и всеки е длъжен да търси начин да го прави. Истински ще се борим с нашата гордост, когато вършим всичко това по отношение на брат или сестра, към които изпитваме надменност, които повече имат нужда от грижа, отколото самите те могат да дадат, които стоят по-ниско от нас в стройната общежителна йерархия, особено към брат или сестра, към които, по една или друга причина, останалите изпитват отчуждение, неприязън. Благ подвиг е да проявяваме любов към брат или сестра, спрямо които изпитваме огорчение, недружелюбност. Но не за да проявим криворазбрана снизходителност, а с болка, че нашата собствена гордост ни отчуждава от нашия ближен. В началото тези прояви на любов – съпроводени с молитва и усилие – може да изглеждат неестествени, тромави, неадекватни, човекът отсреща да ни се присмее, да ни уязви, но съвестта му рано или късно ще му подскаже, че ние сме подходили с добро заради Бога.

Какво става, когато населниците на един манастир придобиват опит в делата на любовта? Те преодоляват тежестта в отношенията помежду си, връзките между тях стават по-добронамерени, прости и открити. С една дума – по-здрави. Проявената любов съзижда от разнородни души едно духовно цяло, в което душите не живеят за себе си, а живеят за Господа и една за друга. Така се изгражда духовна общност, в центъра на която обитава Бог и чиято атмосфера е светостта.

По молитвите на свети апостол и евангелист Лука, на нашата прескъпа вечнопаметна матушка игумения Серафима, да ни просвети Бог, да ни умъдри, да ни укрепи за борба с нашата себичност, та да се трудим да придобиваме ближните си за Христа чрез безкористни дела на светоевангелска любов, да се съзиждаме в единна, духовна монашеска общност, в която да се разгори пламъкът на любовта към нашия Спасител, Комуто подобава слава, чест и поклонение наравно с Безначалния Негов Отец и с Пресветия Благ и Животворящ Дух, сега и всякога и във вечни векове. Амин!

† Созополски епископ Серафим

---