Д нес светата Православна Църква с дълбока почит отбелязва един от своите Велики празници – Рождество на Пресвета Богородица. Този велик празник Църквата причислява към дванадесетте и го почита като Вселенски поради всеобхватната, всеобща значимост на празнуваното днес събитие в хода на Божественото домостроителство. Особено за отбелязване е това, че и краят, и началото на Църковната богослужебна година (на Индикта) са осветени от два велики празника от дванадесетте, и двата посветени на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария: нейното блажено Успение (в края на Индикта) и нейното достославно Рождество (в самото начало на Индикта) се наричат от народа съответно Голяма и Малка Богородица.

Ала и двата празника са равни по своето величие и своята значимост в делото на нашето спасение. Ако с последния велик празник от дванадесетте в годишния богослужебен цикъл (Успение Богородично) се разкрива тайният духовен смисъл на края на времената, когато окончателно ще се възстанови духовното възсъединение на творението с Твореца, тоест край, не унищожение, а като цялото възсъздаване на човека чрез въвеждането му в пълнотата на Божията светлина и умиротворение в Господа Иисуса Христа, то в самото начало на Индикта светата Църква мъдро полага радостното празнуване на предначинанието на това спасение – рождеството на Присноотроковицата Мария, на която предстои да стане Майка Божия. Та нали именно с раждането ѝ на този свят Пресвета Дева Мария става, както я възпява боговдъхновената православна химнография, това наше поетично богословие, именно „врата“, „мост“, „стълба“, чрез която Бог влиза непосредствено в живота на човеците, а човеците възлизат в сиянието на неизразимата Му слава, издигат се по пътя на обо́жението, т.е. на възсъединяване на човека със своя Създател, на приобщаване на човека към несътворения Божествен живот чрез действието на Божествената благодат. Рождеството на Пресветата Владичица наша Богородица, значи, полага началото на това взаимно насрещно движение на Твореца и Неговото съгрешило творение, изразено от св. Атанасий Велики (IV в.) с такива думи: „Бог се въчовечи, за да се обожи човекът“. Също и по думите на св. Дионисий Ареопагит (I в.), самото спасение се достига единствено чрез обо́жение, съгласно думите на друг отец на Църквата от ранните времена, св. Ириней Лионски (II в.): „Синът Божи става Син човечески, за да стане човекът син Божи“. Точно затова е необходимо сътворяването на „моста“, на „неразрушимата врата“, чрез която да стане този възсъединителен преход възможен и за човека. Именно затова бе необходимо това достославно рождество на Пресвета Богородица Дева Мария – за да могат човеците да осъществят своето крайно призвание, именно да се обожат. Ако в Успението Богородично виждаме върха на примирението на човека с Бога, края на човешката богоотпадналост, то рождеството ѝ е онова необходимо предусловие, без което това не би могло да стане изобщо. Затова и възхваляваме това рождество като начало на освобождението на човека от древното проклятие, като възнасяме към небето в единство с целия православен църковен народ словата на днешния празничен кондак: „Чрез святото ти рождество, Пречиста, Йоаким и Анна се освободиха от хулите заради безплодието им, а Адам и Ева – от смъртната тлен“.

Светото Писание е богато с ветхозаветни пророчества за появата на Дева, която безсеменно ще зачене и роди Месия. Новозаветните текстове обаче не изобилстват с подробни сведения относно житието на Пресвета Богородица. Наистина, светите евангелисти описват някои епизоди, свързани с името и личността на Пресветата Дева, но липсващите в Писанието сведения можем и трябва да черпим от Светото Предание на светата Православна Църква, които включват и множество богословски църковно-исторически съчинения и пребогато житийно и омилетично светоотеческо наследство от богослужебната химнография. За това, че те са основният извор на сведенията за живота на Пресвета Дева Мария, а и за много други неща в свещеноисторическото православно наследство, не трябва да се смущава никой истински вярващ и предан на светата Православна Христова Църква християнин. Преп. Йоан Дамаскин (VII – VIII в.) в своето „Точно изложение на Православната вяра”, а и в други свои богомъдри творби отстоява превисоката ценност на Светото Предание, наред със Светото Писание:

„Всичко, което са ни предали законът и пророците, апостолите и евангелистите, приемаме, признаваме и почитаме и нищо свръх това да не търсим... Да не престъпваме Божественото Предание!“.

И на друго място (срещу иконоборците) пак той призовава:

„Да стъпим, братя, върху скалата на вярата и Преданието, в това да пребъдваме и да не променяме пределите, положени от светите наши отци, да не отстъпваме място на желаещите да въвеждат нови неща и да рушат сградата на Светата вселенска и апостолска Църква Божия!“.

Затова както тогава, така и до днес всяко отхвърляне на Светото Предание и претълкуване на Светото Писание води до тежки духовни отклонения и отпадане от едничкото истинно вярно учение на светата Православна Църква: например протестантското низвеждане на Божествената значимост на Пресветата Дева до положение на една обикновена жена, достойна единствено със силната си вяра; или пък характерното за римокатолицизма своеволно догматотворчество, превърнало самата нея едва ли не в Божествено същество.

Преданията за земния живот на Пресвета Богородица, строго проверявани от Светата Църква, очиствани от различни наслоения и съгласувани със Светото Писание и православните църковни канони, чрез боговдъхновения многовековен труд на светите отци на светата Православна Църква водят до изграждане на свързано и вътрешно еднородно предание за живота на Божията Майка, до включване на главните събития от житието ѝ в богослужебния годишен кръг на неподвижните църковни празници, към които принадлежи и честваното днес Рождество на Пресвета Богородица.

Съгласно Светото Предание Пресвета Дева Мария е била единствено чедо на светите богоотци Йоаким и Анна, които Господ избира да станат прародители на Спасителя на света. Един от ранните отци на светата Христова Църква, св. Епифаний Кипърски (III в.), се спира специално върху промислителното значение и на самите им имена: „Йоаким, казва той, ще рече: „подготовка за Бога“, защото чрез Йоаким се подготвя храмът Господен, т.е. Пресвета Дева Мария; „Анна“ пък значи благодат, защото Йоаким и Анна биват удостоени с благодатта да заченат благословената Дева“. А защото Тя произхожда едновременно и от царски, и от архиерейски род, то по рождение е венчана и със слава и с почести: славата заради царския корен, почестите – заради архиерейското потекло. Неслучайно Йоакимовият род се корени в царския давидов дом, Анна пък има свещеническо потекло. Племенницата на праведната Анна, праведната Елисавета, впоследствие братовчедка на бъдещата Пресвета Дева Мария, става и майка на великия пророк Йоан, Предтеча и Кръстител Господен.

Бъдещите родители на тази, на която е предстояло да стане Майка Божия, са живели скромно, макар и да са имали доста добър поминък. При цялата им заможност обаче семейството им живяло образцово смирено, богобоязнено, благочестиво, добродетелно, а особено – милосърдно (за своята прехрана и за поддържане на стопанството си те отделяли една третина от своите доходи, другата жертвали за храма, а третата – за бедните). Въпреки именитото им потекло и богоугодния им живот обаче, сънародниците им ги презирали, всячески им се подигравали, осъждали, отблъсквали, та дори и не допускали да принасят Богу полагаемите жертви. Защото при целия им благочестив и добродетелен живот Бог дълго време не ги удостоявал с чедо, което за юдеите е знак на неугодност в очите на Бога. Но ето, че се оказало точно обратното – презираната от сънародниците им двойка бе избрана от Бога да влезе в сонма на богоотците! Но защо сред всички юдейски семейства Бог избира именно праведните Йоаким и Анна за богоотци на човешкото избавление от греха и смъртта?

Ако Адам и Ева Църквата величае като „праотци“, сиреч родоначалници на цялото човечество, а след тях тук се включват и великите библейски патриарси, то една част от тях получава и сугуба почит – именно като богоотци. Така светителите Дионисий Ареопагит и Йоан Златоуст, преподобните Теодор Студит и Йоан Дамаскин към богоотци причисляват свети пророк цар Давид, а свети Стефан Дяконът така нарича и праведния Йосиф Обручник. Във всеки пък отпуст след главните богослужения светата Църква се обръща с молитва, наред с другите Божии угодници, също и към родителите на Пресвета Богородица, към праведните Йоаким и Анна. Значимостта на богоотците в промислителния Божи план по спасяване на грехопадналото човечество проличава и в самата богослужебна Църковна традиция, в това, че на богоотците светата Църква посвещава Неделя Първа след Рождество Христово, така и наричана — Неделя на богоотците; а на светите Йоаким и Анна тя отдава особена почит и в първия ден след Рождество Богородично (сиреч на утрешния ден). Но какво ще рече всичко това?

Смисълът на това наименование е свързан с христологията на светата Православна Църква, чиято органична част е и православното учение за Пресвета Дева Мария. Изброените ветхозаветни праведници влизат — по-косвено или по-пряко — в родословието по плът на Иисуса Христа, а затова те стават съпричастни на Божествения спасителен промисъл. В двете слова за Зачатието и Рождеството Богородично св. Георги, еп. Никомидийски (IX в.) отговаря на въпроса защо именно светите праведни Йоаким и Анна Бог избира да бъдат причислени към тази благословена от Него група: „Те са предпочетени пред целия съществуващ род, защото самите те предпочетоха Твореца на всичко съществуващо. Признати са за най-добрите от всички, защото почитаха любовта към Владиката като най-доброто нещо, по-добро и от собствения им живот. Избрани са за служители на тайната, защото през целия си живот се стремяха да служат само на волята на Избралия ги. Тях Той прославя, защото те Го прославят с делата си. [...] Чрез това те получават с нищо несравнимо достойнство. [...] Тяхната история, която ни е известна, свидетелства, че те съхраняват както богоподобната красота и изначалното благообразие, така и чистото благородство на рода [...] и преизпълнени с милосърдие, те превръщат голямото си притежание в средство за прекрасни добродетели. Йоаким принасял специалните си дарове с такива слова: „Онова, което е за мое опрощаване, да принадлежи на Господа, излишъкът пък нека бъде за целия народ.“ [...] Като съхраняват в чистота царския род, продължава светителят, те съхраняват неопорочени царските си добродетели, а царственото си достойнство — неопропастено. Те не унижават рода си с раболепно служене на земни наслади, но като съхраняват неунизено величието на това свое царско достойнство, като плод на благочестие и превъзходство те се удостояват да се сдобият с подобаваща прослава, да родят Царицата на всичко“. В такава преблагодатна почва, значи, пониква и израства крехката Богоотроковица Мария, тази скиния Божия, по-велика и от небето. Затова със св. Андрей Критски можем да кажем, че „този празник за нас е начало на всички празници, той е врата към благодатта и истината. Днес за Твореца се строи одушевен храм, а творението на Твореца се подготвя за новото Му Божествено жилище“. Също и св. Димитрий Ростовски сравнява значението на рождеството на Присноотроковицата с изграждането на ветхозаветния храм Соломонов.

Така е било устроено съгласно Божествената Премъдрост. Затова с цялата си вяра в Него, те не преставали смирено да принасят Богу своите горещи молитви. А понеже безплодието, както вече се каза, евреите считали за сурово Божие възмездие, то в своето смирение и за него всеки от тях винил само себе си. Господ чул молитвите им. След като Негов Ангел благовестил и пред двамата Божии избраници великото Божие благоволение към тях, след точното изтичане на положения срок праведната Анна ражда дъщеря, която те наричат Мариам (Мария). Защо са я нарекли те така?

„Пресветата Дева, казва Иероним Блажени, е наречена Мария, защото така я е нарекъл самият Ангел [а значи такава е била волята на Самия Бог], който благовестил на богоотците за предстоящото ѝ зачатие и рождество.“ Сред основните значения на това древноеврейско име намираме „силно изволение“, сиреч „силно желана, дългоочаквана“. Също така, според възприетата от светата Православна Църква традиция, идеща от най-древните времена на християнството, това име има и значението „госпожа“, сиреч „господстваща, висша“. Един от ранните свети отци на Църквата, св. Епифаний Кипърски, еп. Саламински (III в.), уточнява: „Мария или Мариам има смисъл и на госпожа (господарка, господстваща) и надежда, защото ѝ е предстояло да роди Самия Господ, Надеждата за всички народи“. По-сетне и преп. Йоан Дамаскин (VII – VIII в.) добавя и едно кратко, но много съществено съображение: „...като става Майка на Твореца, [с това] тя става и истинска господарка на всички твари“.

След изтичане на година свети богоотец Йоаким поканил у дома си за гощавка свещеници, старейшини и близките на семейството и като повдигнал високо невръстната отроковица, помолил свещениците да я благословят; а както се знае, след още две години светите богоотци изпълняват и своя обет – да отдадат дългоочакваното си свидно чедо в Божия храм, където тя да помага, да се учи на боголюбие, да усвоява светото учение, да се моли и да възхвалява Милостивия Бог.

Така гласи Светото Предание. Защо обаче всичко е било устроено именно по такъв, а не по някакъв, така да се каже, по-„опростен“ начин? На този въпрос намираме отговор у преп. Йоан Дамаскин, който в словото си за днешния празник дава такова тълкуване:

„...така е трябвало да стане, та пътят към единственото истинско обновление на света да бъде постлан с Божествени чудеса — защото самото това обновление е най-главното, изначално чудо по пътя на възхождане от по-малкото (чудо) към по-голямото, от Рождество Богородично към по-сетнешното още по-велико Божествено чудо, Рождество Христово“.

Този празник е познат още от първите времена на нашата Църква, а особено се чества, откакто светата Църква успя да се пребори с придобилата широко разпространение през V в. учение на ересиарха Несторий, който се опитвал да наложи мнението си (повлияно всъщност от гностическата и арианската ерес) че на Пречистата Дева не се полага почит като на Богородица, а само като на христородица, а дори и просто като на една човекородица. Великият и Вселенски III Събор на светата Църква (Ефес, 432 г.) благодарение на активното участие на св. Кирил Александрийски и неговите верни съратници осъжда несторианството, анатемосва Несторий и признава дъщерята на Йоаким и Анна за Приснодева и именно Богородица, с всички произтичащи от това последици: начини на почитане, празнуване и т. н.

Древни извори съдържат свидетелства за особено тържественото празнуване на този християнски празник: според Преданието светата равноапостолна благоверна царица Елена (III – IV в.) построява в Йерусалим храм, посветен на Рождество на Пресвета Богородица. За нейното зачатие и рождество пишат и св. Епифаний Кипърски (III в.), и преп. Ефрем Сирин (IV в.), св. Йоан Златоуст (IV в.) и блаж. Августин (IV – V в.), и св. Прокъл, патр. Константинополски (V в.); също и в требника на св. Геласий, папа Римски (V в.), се съдържа свидетелство за такова празнуване, за него говори и св. Григорий I Двоеслов (VI в.) в своя „Сакраментарий“, св. Георги Никомидийски (IX в.), св. Григорий Палама (XIV в.)... Не един боговдъхновен православен химнописец посвещава на този празник боговдъхновени песнопения: св. Анатолий Константинополски (V в.) и св. Андрей Критски (VII в.), преп. Йоан Дамаскин и неговият доведен брат преп. Козма Маюмски (VIII в.), преп. Йосиф Студит (IX в.) и колко още други велики подвижници на православното богослужение! До наши дни през вековете просто няма такъв велик свети и преподобен отец на Православната Църква, който да не е посветил на този светъл празник своите богомъдри устни и писмени размисли, своята боговдъхновена поезия и иконопис. С какво, значи, този празник е тъй особен?

По думите на преп. Йоан Дамаскин, празнуваният днес ден е ден на вселенска радост, защото чрез Пресветата Дева не само някога богоизбраният народ, но и целият свят се обновява, а скръбта на общата ни прамайка Ева се превръща в радост. А св. Андрей Критски в словото си на днешния ден казва:

„Този празник за нас е начало на всички празници, той е врата към благодатта и истината. Днес за Твореца се строи одушевен храм, а творението на Твореца се подготвя да стане Негово ново Божествено жилище“.

Св. Георги Никомидийски предупреждава никой да не се смущава от тъй величественото честване на рождеството на Пречистата Богоотроковица; да не изтъква, че подобно ликуване и благодарение се полага единствено на появата (т.е. рождеството) на Самия Владика — нека всеки знае, казва светителят, „че значимостта от днешния ден, на който тъй се радваме, е в това, че той полага началото както на нашето примирение с Бога, така и на онази радост, която ни осиява тогава“ (т.е. на Рождество Христово). „Затова е нужно да увенчаем с похвали и веселие не толкова и само телесно изразимо, но и с още по-весело състояние на духа.“ За особеното величие на този празник свидетелства и това, че, по словото на светителя, божествените чинове на ангелските сонмове вече са ни изпреварили със своите възхвали за онази, чрез която съзираме изпълнението на тайната.

„Изпреварва ни и небесната твърд, с нейните светила, осиявани от лъчистия облак на богомисленото Слънце. Също и земята бърза достойно да се представи с онова, което ражда. [...] Днес [...] наистина всяка твар придобива смелостта да възглася своята радост.“

„Затова и празнуваме тъй радостно самото раждане и младенчество на Присноотроковицата Мария, казва и св. Филарет, митр. Московски и Коломенски (XIX в.), затова и ѝ отдаваме почести, несравнимо по-високи от почитта ни към останалите светии и праведници — защото следваме пророческия отговор на Елисавета, в чиято утроба се разиграл, възрадван, плодът Йоан Предтеча; защото наистина [днес се ражда] Мария, Майката на нашия Господ.“

Сякаш предвиждайки всякакви мариологични суемъдрия (всъщност догматични извращения, тъй обичани от по-сетнешните латински и протестантски апостати от Правата вяра и от Правата прослава), в своята омилия върху Рождество Богородично преп. Йоан Дамаскин отколе предупреждава: като въздаваме височайша слава и почит на новородената на днешния ден Пресвета Отроковица Мариам, Пресвета Богородица, с това съвсем не я превръщаме в някаква митична богиня по подобие на всякакви суемъдри, по израза на преподобния, „елински глупости“. Ето, признаваме и нейното раждане от земни човеци, приемаме и нейната човешка земна смърт. Ала и приемаме, че е Майка Божия, защото Бог се въплъщава от нея. Приемаме обаче, че и целият ѝ земен път от Рождество до Успение не е някаква самоцел: „Ти, обръща се преподобният към Пресвета Дева Мария, не живя за себе си, защото не за самата себе си бе родена; ти живя за Бога, заради Когото си дошла в живота, та да послужиш на спасението на целия свят и чрез теб да се изпълни древният Съвет Божи за въплъщение на Словото и за нашето обо́жение“.

Богу нашему слава! Амин!