Чудно е Твоето творение, Господи! Всичко в него ни говори със свой собствен глас:
Слънцето разпръсква ласкави лъчи и ме учи да обичам;
вятърът свисти,
подгонва мъничките рожби-семенца на старите дървета
и събужда в тях и в мен надежда за живот — и нов, и вечен.
А дъждът, особено дъждът през май,
вслушвали ли сте се в неговата песен?
Аз опитах. И долавям, май…
тътена на блага буря, идеща да ороси душата…

Децата се чудят – как бурята може да бъде блага? Кой е виждал някога някъде такава буря?

Аз съм виждала. Макар да я съзирам рядко. Бурята се казва вяра — приближава се тихо до човешкото сърце и знаеш, че всеки момент ще се случи. Винаги притъмнява. Проблясват въпроси-светкавици. После идва и самата буря-вяра — катурва лъжливите исполини на собствените ни мъдрувания, преобръща всяка мисъл, обилно я напоява с благодатен дъжд и превръща пустинята-душа във воден извор, извора на „живата вода“, който никога не пресъхва и винаги се увеличава.

Този благодатен „извор“ за нас, християните, са Божиите угодници от всички времена. А аз зная един светия, който е преумножил дотолкова получения от Бога дар…

А аз зная един светия, който е преумножил дотолкова получения от Бога дар, че напоил с живата вода на вярата цял един народ: св. княз Борис, в кръщение Михаил, покръстител на българския народ.

Колкото по-голям е изворът с жива вода, толкова по-трудно намираме слова, достойни да опишат дълбочината на подобен „извор“, още повече когато осъзнаваме, че ние самите сме потомци на подобна святост.

Колко пъти сме чували и изучавали тази част от историята на България, без тя да докосне онази духовна струна, която да ни накара не да се гордеем, че сме българи, а да се смирим в опит да последваме светия пример на цар Борис-Михаил Покръстител; примера на този, когото св. Фотий, патриарх Цариградски, нарича „пресветъл и възлюбен син Михаил“, „добро украшение на моите трудове“, „христолюбив и духовен наш сине“, „благороден и истински плод на моите духовни родилни болки“.

И ако свидетелството на кръстника на българския народ в лицето на св. Фотий не ни е достатъчно, то нека се вслушаме и в гласа на западните летописци, далеч зад пределите на тогавашна и днешна България, описващи с удивление подвизите на „необикновено предания на Христа новопокръстен владетел“: „Князът на този народ (т.е. Борис), както разказват, като приел благодатта на Кръщението, проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само власеница“. Регинон, абат на Прюмския манастир.

Така от деня на покръстването си България придобила и свой цар Давид, който измолвал всяко добро за народа с прилежно прошение към Бога и възлагал всичката си надежда на Всесилния наш Промислител.

Седемте преукрасени съборни храма, издигнати в големите градове на България, били мълчаливи паметници на Борисовото благочестие. Светият княз употребил само собствени средства за съзиждането и благолепната им украса.

Кротък и благоразумен, свети княз Борис проявявал в необходимите моменти забележителна ревност в защита на Православието, а Господ ознаменувал тази преданост с поразителни чудеса:

В Бертинските летописи от 866 г. Реймският архиепископ Хинкмар е записал как „Бог помогнал на Своя предан раб княз Борис, който призовал Христовото име и с 48 души, предани на християнството, тръгнал срещу бунтовниците. 52 знатни боляри, искащи да върнат езичеството, и с тях голямо множество народ. Веднага щом излязъл през градските порти, се явили седем духовни лица със запалени свещи, които вървели стройно пред княза. Изведнъж на метежниците им се сторило, че върху тях тръгнало да пада пламтящо здание, а конете на ония, които били с княза – изправени на задните нозе – яростно ги тъпчели. Обзел ги такъв страх, че не могли да се приготвят ни за отбрана, ни за бягство; легнали на земята и не могли да помръднат. Князът предал на смърт 52-мата боляри, които най-много се бунтували, а на останалите метежници позволил да си идат “.

С чудната Божия помощ светият княз Борис не само потушил бунта на гордите български езически родове, но съкрушил и злобата на невидимия враг на целия човешки род. Християнството тържествувало, а царят продължавал непрестанно да се моли целият народ да се обърне от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога, та чрез вярата в Него да получат прошка на греховете и наследие между осветените (срв. Деян. 26:16, 18).

В края на живота си княз Борис- Михаил приел монашески постриг.

Князът монах победил с благодатния си подвиг и с Христовата помощ духовната смърт на своя народ, който извел от мрака на езичеството; устроил Българската църква, поставил славянската писменост на здрава основа, развил духовната книжнина и просвета; народът бил обединен, а отечеството – мирно.

Достойният български княз се оттеглил в манастира „Свети Пантелеймон“ на река Патлейна. Тук, в тишината и уединението на манастирските стени, князът „монах заменил златната корона с черно було, властните заповеди – с послушание, богатите трапези – с пост и въздържание, държавническия жезъл – с проста монашеска тояга, светския шум – с безмълвната монашеска килия. И ангелите се удивили на това царствено себеотречение, извършено от любов към Христа“. Жития на българските светии.

Ала Борисовият наследник на трона, първородният му син Владимир, се предал на срамни гощавки, пиянство и разврат и като логичен край се върнал към езичеството, защото християнското учение го изобличавало. Вместо да намрази лошия си живот, Владимир намразил християните, понеже „всеки, който прави зло, мрази светлината“ (Иоан 3:20). Владимир се заел да възстанови езическите обичаи и в безумието си се обявил дори против славянската писменост. Многото опити за вразумление от страна на баща му никак не променили положението. Тогава св. княз Борис дал нов, нечуван и невиждан по нашите земи пример за преданост към Бога: светият княз монах свалил расото и отново препасал меча на Божията правда. Той ослепил сина си Владимир – отнел светлината от очите на този, който искал да отнеме духовната светлина на цял един народ. В същото време княз Борис милостиво наказал своя син тук, на земята, предоставяйки му време за покаяние, та да не търпи вечни мъки отвъд.

Завърнал се отново в прегръдките на светата обител, св. княз Борис преживял там още 14 години до блажената си кончина. На 2 май (ст. ст.) 907 г., събота вечер, великият и смирен в своя подвиг покръстител на цяла България, св. княз Борис-Михаил, тихо склопил очи. „Слънцето на България залязло зад хълмовете на определените му от Бога земни дни, за да изгрее като всебългарско светило на небето, откъдето да свети невидимо над нашия покръстен народ.“ Жития на българските светии.

Царственият български „извор с вода, която тече в живот вечен“, останал завинаги в паметта на благодарното Христово стадо, чуващо и до днес кроткия зов на своя земен владетел св. княз Борис, който винаги търсел не своето, а Божието, и постоянно ни напомня:

И нека възкликне и нашата търсеща душа самарянка: „Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам…“ (Иоан 4:15)!

Свети княже, покръстителю на българите, Борисе-Михаиле, „жилище на Светия Дух;... предстоейки пред престола на Всевишния, моли Христа Бога да даде на народа ни мъдрост и сила, а на нас, молещите те, спасение на душите ни“!