Неделя трета след Пасха. Камбанният звън отново сякаш пее: „Христос воскресе! Воистину воскресе!“. Ала защо ми се струва, че го чувам все по-приглушено и отдалеч? Не, причината не е в дебелите стени, нито в прозорците, затворени плътно поради дъждовното време. Обаче пречи незримата стена, която ме отделя от моя Бог и Господ. Уви, сама и доброволно съм я градила – тухличка по тухличка, камък по камък – маловерие, непросветеност в истините на вярата, страх да напусна границите на комфортното, но по същество, неистинско живеене в Христа, и много, много други греховни отломки, направили най-сетне цялата ми душа от камък.

Вестта за Христовото възкресение премина като пролетен полъх през моето сърце – донесе радост и надежда, донесе светлина. И как ми се прииска, при силния пламък на тази светлина, да разруша стената…

В онази първа неделя на Христовото възкресение почти всички апостоли и доскоро дръзновени последователи на Господа Иисуса също се криели, всеки зад своя стена. За повечето от тях стената се казвала „страх от юдеите“. За свети апостол Петър тя била и стената на мъчителното себеосъждане, че за една нощ три пъти се отрекъл от своя любим Учител и Господ. Всички ученици, попарени от скорошната вест за смъртта на техния Наставник, стояли заключени между стените на отчаянието и скръбта, които отнели на тези иначе ревностни служители на благовестието и най-малката воля за някакво действие.

И в този миг на привидно пълна безнадеждност единствено любовта и верността, състраданието и мълчаливото съпричастие сияели в мрака на сякаш вечната раздяла. Любовта на няколко жени, понесли благоуханието на своята преданост към Господа, по-ценна от мирото, което приготвили, за да Го помажат и така да отдадат последна почит на Любимия. Верността, продадена някога от прародителката Ева с цената на непослушанието, а сега – сияеща от ликовете на жените мироносици, верни на Господа до предела на човешките възможности. Та нали никоя от тях не се тревожела за собствената си безопасност и за своя живот по пътя към Гроба Господен? Единствената им грижа била как да изпълнят своето благочестиво дело. За състрадателните им души най-големият въпрос бил кой ще им отвали огромния камък от вратата гробни. Мълчаливо съпричастие – какъв нов, необикновен подвиг на любящото сърце е тази добродетел! Да поискаш да станеш причастен на своя Любим не само в живота, но и в смъртта!

О, святи жени мироносици! Колко сила се крие в нежната ви женска природа! Сила, проявена в немощ, и по-силна от самата смърт. Това е истинската любов. Тя винаги се стреми да извърши най-доброто за Любимия – не с думи, не с велики идеи, а със своето усетливо, грижовно, любящо сърце.

Останали безгласни пред чудото на истинската любов, с децата искаме да поднесем прекрасния славословен венец, изплетен на жените мироносици от свети Николай (Велимирович):

„Бедни са техните благовония, с които те искали да запазят от тление Онзи, Който чрез Себе Си пази небето от тление, и с които искали да помажат Онзи, чрез Когото благоухае небето! О, Господи благоуханни, единствено благоухание на човешките същества и на човешката история, как дивно Ти си наградил тези всеотдайни души, които и мъртъв в гроба не са Те забравили! От мироносици си направил от тях благовестници на Твоето Възкресение и на Твоята слава! Те не помазали с благовония Твоето мъртво Тяло, а Ти си помазал техните живи души с елея на радостта. Скърбящите станали лястовички на новата пролет. Оплаквачките от Твоя гроб станали светици в Твоето Небесно Царство.“ (св. Николай (Велимирович), Неделни и празнични проповеди, с. 485)

Сега разбирам: за да разруша стената в мен; за да бъде и моята душа жива и помазана с елей на радост, та да възкликва непрестанно и истинно: „Христос воскресе! Воистину воскресе!“, за да се наричам ученик Христов, трябва само да последвам светите стъпки на жените мироносици – от Кръста на Голгота, през тъмната нощ на Христовото погребение и разкъсваното от съмнения утро, през неотклонната грижа и моята душа да приготви миро за любимия Учител, през трепета да нося в дланите си това благоуханно миро, та чак до вратата гробни, където зная, ще ме чака ангел Божи, с бяла дреха и блестящ като светкавица. Тогава и аз ще чуя светоносен глас: „Не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук; Той възкръсна, както беше казал!“ (Мат. 28:5-6).

Скъпи дечица и уважаеми родители! Ето че достигнахме до края на нашите благочестиви пътешествия за тази учебна година. Нека днешният ни урок се превърне за всички ни не в край, а в едно ново начало! Точно както жените мироносици вървели с намерението да изпълнят своя последен дълг – знак на почит към Господа, а Божият промисъл превърнал последния, според тях, път в едно истинско ново начало – новия живот в Христа, обновен и преобразен напълно чрез страданията, смъртта и възкресението на нашия Спасител.

Следващата неделя, 26-и май, очакваме малките ни пътешественици в обичайното време за най-необичайното ни занимание, което бихме могли да наречем „Нашата тайна мисия“. Все пак, редно е именно по време на тайна мисия с децата да подготвим нашето предстоящо тържество (1 юни от 10.30 часа), когато най-сетне всички заедно – малки и големи – ще се опитаме да усетим колко важна е съборността на Църквата като Тяло Христово, и в същото време колко утеха има в уникалността на всеки отделен човек, бил той дете или възрастен.