„Ако не станете като деца, няма да наследите Царството Божие“ (Мат. 18:3)

Надниквали ли сте в очите на дете именно на този ден? Там всичко е светлина, всичко е радост. Там земята на сърцето цялата е в мир, а в зеницата на окото, като във Витлеемската пещера, чудно искри детската чистота и невинност, приютили като в ясли Божествения Младенец. Очите на дете – тиха, непресторена радост от благата вест: „Христос се роди!“.

И ето ни отново на прага на това най-чудно пътешествие, променило хода на човешката история, открило тайните на много сърца. Поглеждаме към Витлеемската пещера, вместила в своята теснота Невместимия Бог. Неочаквано удивление предизвика у децата древната икона на Рождество Христово, съхранявана в Синайския манастир „Света Екатерина“:

Да, винаги е интересно да гледаш през очите на първите християни и да откриваш – менят се стилове, цветове и художествени похвати, но историята за Рождество Христово е вечна, същата и неизменна преди, сега, завинаги.

От мрачната пещера на безсловесни в смирение се ражда за нас въплътеното Слово – животворно, всеопрощаващо, милващо целия човешки род. Как неусетно стопля нашите сърца, прави ги меки и желаещи само доброто. А чистите детски сърца отново се разтварят първи за Божествената милувка на Младенеца и скромно Му принасят в дар любвеобилно слово и сърдечни пожелания за всички:

• здрави и щастливи;
• здраве, късмет и радост;
• любов;
• здраве и любов;
• да са щастливи!;
• щастие;
• късмет;
• късмет и здраве;

На Рождество Христово всички са получили прекрасни подаръци от своите близки. Хубаво е да се радваш на проявената към теб обич, а дали има нещо още по-вълнуващо? – опитваме се да намерим отговор с децата. На помощ ни идва една рождественска приказка за рождественското момиче Женя:

Свечеряваше се. Късият зимен ден бързо клонеше към своя край. Въпреки че нямаше още пет часа следобед, в прозорците на къщите и магазините още отрано припламваха светлинки. Тази година времето през декември беше много лошо и студено: валеше сняг, примесен с дъжд, и духаше силен, мразовит и пронизващ вятър, от което денят изглеждаше още по-мрачен и скръбен. Но това никак не пречеше на веселото оживено движение в студената вечер по улиците на града. Ако се вземе предвид, че до Рождество оставаха само три дни, трескавата суета съвсем не беше за учудване.

Върху перваза на един от прозорците на петия етаж на висок и мрачен дом с множество малки квартири седеше момиченце на около шест-седем години и тъжно гледаше улицата. Впрочем то съвсем не я виждаше. През прозореца едва-едва проблясваха отраженията на електрическите фенери, виждаха се само късче тъмно небе, стената и покривът на отсрещната сграда. В малката стая с един прозорец беше почти тъмно. Само няколко въглена, догарящи в отворената печка, слабо огряваха помещението. Обстановката в стаята беше съвсем бедна: три кривокраки стола, проста небоядисана маса, продънен диван и зад завесата – дървено старо легло, в което добре завита с вехто, протрито одеяло, спеше неспокойно една жена. Момиченцето седеше тихо, облегнато на дървената каса на прозореца и замислено люлееше голяма красива кукла.

Куклата беше очарователна, с пищни тъмни къдрици, с подвижни ръце и крака и чудни небесносини очи. Беше облечена в изящна светлосиня рокля, украсена със скъпи тънки дантели. На ръст беше голяма колкото двегодишно дете. Тази красива кукла представляваше странна противоположност на бедната обстановка в стаята и простата овехтяла червена рокличка на момичето. Куклата без думи свидетелстваше, че притежателката ѝ беше виждала и по-добри времена. И това беше самата истина. До съвсем неотдавна Женя Ган и майка ѝ действително се радваха на един хубав живот! Само до преди половин година те се ползваха от всякакви удобства и от пълната обезпеченост, които дава богатството. Но…

Но откакто бащата на момичето умря, нещата тръгнаха все по-зле и по-зле. Постепенно бяха продадени всички вещи, дори дрехите. Шест месеца по-късно тежко болната Любов Николаевна Ган се озова заедно с дъщеричката си в малката, сиромашки обзаведена стаичка на петия етаж.

След три дни е Рождество! Какво тъжно Рождество ги очаква тази година, а отгоре на всичко и мама е болна!

Женя си припомни миналогодишната елха, отрупана с горящи свещи, румени ябълки, бонбони и позлатени орехи. Тогава баща ѝ беше жив. Той подари на дъщеря си, на своето любимо рождественско момиченце, както я наричаше, куклата Катюша, която сега тя така нежно люлееше на коленете си. Тогава, след елхата, поднесоха на масата печена гъска. Колко вкусно хрускаше препечената кожичка! Женя въздъхна и преглътна. Днес на обяд яде само хляб и чай и сега беше гладна. След три дни е Рождество, но за такова великолепие като елха и гъска, разбира се, не можеше и да мечтае!

Е, може би, съседката ще ѝ даде парченце пирог… Но нали и тя е много бедна и има цял куп деца.

Женя няма какво да облече, за да отиде на рождественското всенощно бдение. Освен роклята, която беше на гърба ѝ, няма нищо друго.

А тя наистина е рождественско момиче. Родена е точно на Бъдни вечер, в навечерието на Рождество, и нейният баща постоянно ѝ казваше:

— Помни, момичето ми, че ти си се родила в една и съща нощ с Христос и никога не забравяй на Бъдни вечер да Му се покланяш.

А ето че сега трябва да си стои вкъщи, Женя няма откъде да вземе никакви топли дрехи. Няма нищо за продан. Всичко, което можеше да се продаде, вече е продадено. А да припечели нещо с работа също не може. Много е малка за това и още нищо не умее. Колко жалко! Женя тъжно огледа стаята, която все повече и повече потъваше в мрак. Много ѝ се искаше да заплаче, но тя надви себе си. Женя никога не е била ревла и не обичаше да хленчи. Тя реши да стане, да запали лампата, за да бъде по-весело и да чака съседката Пелагея Сергеевна, която обеща да се отбие при тях след вечерната служба и да донесе хляб. Женя вече се канеше да слезе от перваза и при това едва не изпусна куклата. Тя съвсем беше забравила за нея. Изведнъж лицето ѝ просия. Сети се, че има какво да продаде за празника.

Нейната Катюша е съвсем нова и толкова красива! В отминалите по-добри времена, когато Женя се разхождаше с нея, тя неведнъж забелязваше как минаващите момичета се заглеждат в нейната кукла. Разбира се, ще ѝ дадат много пари за Катюша. Може би – около 25-30 рубли. Тогава тя ще си купи вълнена рокля, а на мама – ново одеяло. Във всеки случай трябва поне да опита. Женя реши да не отлага и веднага да се заеме с тази работа. Но тя много обичаше Катюша и ѝ беше жал да се раздели с куклата. Освен това нали Катюша ѝ беше единствената приятелка. Само когато си играеше с нея, момиченцето се утешаваше и забравяше за известно време всичко тъжно. И изведнъж да остане сама, да продаде Катюша! Женя едва не заплака, но си спомни, че мама няма дебело одеяло и затова храбро сдържа сълзите си. Най-напред трябва да даде обява във вестника за продажбата на куклата. Женя знаеше, че когато мама продаваше мебелите и другите вещи, даваше такава обява. Знаеше и пътя до редакцията – неведнъж беше ходила там заедно с майка си.

Тя се намираше наблизо, само през три-четири къщи от тяхното жилище. Още не е късно. Преди малко удари шест часа. Обявата още утре ще бъде отпечатана във вестника и Женя ще успее до празника да купи всичко необходимо. Че куклата ще бъде продадена, тя не се съмняваше нито за миг. Като затаи дъх, стъпвайки лекичко на пръсти, за да не събуди майка си, която спеше, Женя взе от леглото стария шал и го наметна на главата и раменете си. Под него скри и Катюша, която реши да вземе със себе си. После тихо като мишле се измъкна през вратата и започна да слиза по високата тъмна стълба. След няколко минути нейната дребна фигурка потъна в тълпата минувачи.

Николай Петрович Бугров, издател и редактор на градския вестник, висок, слаб и стар мъж, носеше очила на носа си, което му придаваше строг вид, макар че той беше много добър, човек с меко сърце. Като погледна часовника си, издателят понечи да нареди на единствения останал в редакцията сътрудник, който отдавна вече скришом се прозяваше, да загаси огъня и да се приготвя за тръгване. В този момент вратата бързо се отвори и на прага застана запъхтяно момиченце, увито в голям стар шал.

— Вие май сте сбъркали адреса, госпожице, тук е редакция на вестник и такова малко момиче, при това в такъв късен час, няма какво да прави при нас – с престорено строг глас каза старият редактор, разглеждайки момичето. А сътрудникът мълчаливо и учудено гледаше малката.

— Аз точно трябва да напечатам обява във вестника – смело отговори Женя, без ни най-малко да се смущава от навъсеното лице на стария редактор.

— Трябва да дадете обява? Това, разбира се, е друго нещо – каза той, като седна в креслото и се приготви да слуша. – Тогава елате насам и ми кажете каква обява трябва да дадете.

— Искам да продам куклата си и да дам обява за това във вестника. Куклата е много хубава, ето, аз нарочно я взех със себе си, за да я видите – и Женя извади из под шала Катюша.

— Куклата? А защо, ако мога да попитам, искате да продадете такава прекрасна кукла? Нима толкова Ви е омръзнала Вашата кукла, нима не я обичате? Защо искате да я продадете? – строго попита Николай Петрович и изпитателно изгледа през очилата си стоящата пред него Женя.

— О, не! Аз страшно обичам Катюша – каза Женя, здраво притискайки куклата до себе си, – само че много ми трябват пари, а няма откъде да ги взема и няма какво друго да продам. Вече всичко продадохме. А мама лежи болна. Трябва ѝ непременно дебело одеяло. Тя е ужасно болна и цялата трепери под старото одеяло. А освен това ми е нужно зимно палто, за да отида на рождественското бдение. Аз съм рождественско момиче и не може да не отида на рождественското бдение.

— Виждате ли, господин редактор – продължи Женя, която, кой знае защо, не се страхуваше много-много от сърдитото лице на редактора и от смръщените му вежди, – когато баща ми беше жив, всичко си имахме, а когато той умря и освен това мама се разболя, стана много лошо. Мама трябваше да продаде всичко, дори кожените палта и роклите. Сега вече няма какво да продаваме. А мама е все болна. И аз си помислих, че може да продам Катюша. Вижте колко е хубавичка! Татко ми я подари миналата година на Рождество. И още е съвсем нова! Аз много, ама много я пазех.

И Женя грижливо оправи небесносинята рокличка на куклата и приглади разрошените ѝ коси.

— Хм! Хм!… Почакайте, сега ще я разгледам по-добре. Само да си изтрия очилата; нещо съвсем са се замъглили… Пък и тази ужасна хрема, откъде се взе? Сутринта ми нямаше нищо. Не мислите ли, че вратите не се затварят добре, Семьонов? – и старият редактор набързо изтри бликналите си сълзи.

— Така Ви се е сторило, вратите са плътно затворени – отговори с усмивка сътрудникът и попипа дръжката на добре затворената врата.

— Странно, откъде тогава се взе тази ужасна хрема? Не мога да разбера!

И старият редактор, като свали очилата си, започна да се секне. Най-накрая той се справи с така внезапно връхлетялата го “хрема”, изтри с носната си кърпа очилата и, като ги сложи отново на почервенелия си нос, погледна стоящата пред него Женя, която също го гледаше с любопитство.

— Изглежда пристъпът свърши – каза той. – Покажете ми сега Вашата кукла. Да, да, тя наистина е чудесна и е съвсем нова.

Старецът внимателно взе от ръцете на радостно усмихнатата Женя куклата и започна да я разглежда през очилата си.

— Прекрасна кукла! – като продължаваше да се усмихва, потвърди и Семьонов за най-голямо удоволствие на Женя. – Мисля, че на всяко момиче ще му бъде приятно да я има.

— Да, да! Прав сте и много съжалявам, че нямам дъщеря или внучка – щях непременно да я купя за нея! Но за такава красавица скоро ще се намери купувачка, ще уредим това… А Вие няма ли да съжалявате, че сте продали куклата си? – попита изведнъж Николай Петрович и зорко погледна стоящото пред него момиче.

— Не, не! – бързо и решително отговори Женя, чието поруменяло лице се усмихваше и сияеше като слънце от радост и гордост при тази похвала за нейната Катюша. – Аз много обичам Катюша, разбира се, но без нея мога да мина, а топлите дрехи и одеялото са ни крайно нужни, без тях не можем… Мисля, че това момиче, което ще я купи, ще я пази и ще я обича. Нали? Вие как мислите?

И гласът на Женя, въпреки цялата ѝ решимост, неволно затрепери и прозвуча тревожно, когато тя въпросително погледна стария редактор.

Но той нищо не можа да ѝ отговори, защото внезапно беше нападнат от нов пристъп на “хремата”. В очите му отново проблеснаха сълзи и той пак беше принуден да си изтрие очилата.

— Разбира се, така е. Който я купи, непременно ще я обича и ще я пази! Нима може някой да не обича Катюша? Такава чудесна кукла! – увери той Женя веднага след като се справи с пристъпа на “хремата” и лицето на момичето отново просия. – А каква обява бихте искали да дадете във вестника?

— Продавам кукла, за да купя зимни дрехи и одеяло, нещо такова мисля…

— Хм, хм… Продавам кукла, за да купя зимни дрехи… Чудесно! Разбира се, повече не е и нужно, това е напълно достатъчно… Кажете ми само как се казвате, малко рождественско момиче, на колко сте години и къде живеете?

— Съвсем наблизо, само през четири къщи оттук, на № 30, казвам се Евгения Ган и на Рождество ще навърша седем години. Как мислите, ще ми дадат ли за Катюша… четиридесет рубли?

Куклата струваше не повече от десет рубли, но Женя много я обичаше и дори тази цена ѝ се струваше прекалено малка!

— Ще дадат, разбира се, че ще дадат може би дори много повече!... А сега, Женя, вървете си вкъщи, вече е късно, и не мислете за нищо: всичко ще бъде уредено. Семьонов ще Ви изпрати. А Катюша оставете при мен. Уверявам Ви, че още утре сутринта тя ще бъде продадена. Такава прекрасна кукла!... Почакайте! А кой ще Ви купи топлите дрехи и одеялото? – попита редакторът.

— Нашата съседка Пелагея Сергеевна, тя е много добра! – уверено отговори Женя.

— Отлично, значи всичко е уредено. Лека нощ, мило рождественско момиче. Да Ви пази Христос, с Когото сте се родили в една и съща нощ! Дайте да Ви стисна ръката за довиждане. Ето така! Семьонов, придружете, моля Ви, малката госпожица до вкъщи – и Николай Петрович изпрати Женя до самата врата, като почтително ѝ стисна ръката, сякаш тя беше знатна посетителка, а не бедно малко момиченце със стар и износен шал.

На следващата сутрин Женя едва бе успяла да отвори очи, когато в стаята влезе усмихната Пелагея Сергеевна, а след нея разносвачът внесе няколко големи пакета. Когато те бяха отворени, пред възхитения поглед на Женя (тя много се вълнуваше, докато помагаше на Пелагея Сергеевна да ги разопакова, и непрекъснато изпускаше ножицата на пода) се появиха куп чудесни неща, каквито тя и на сън не беше виждала. Тук имаше топло пухкаво одеяло, голям шал и топли чорапи за мама, а за самата Женя хубава светлосиня рокличка, кожено палтенце, малък като играчка бял маншон и също такава шапчица, а освен това чорапи, обувки и галоши. На Женя ѝ се струваше, че сънува чуден сън. Искаше ѝ се да се смее и да плаче едновременно.

— Всичко това го изпрати редакторът на градския вестник – тихичко (защото Любов Николаевна още спеше) каза на момичето Пелагея Сергеевна, като се усмихваше – и помоли да ти предам, че на Рождество той самият ще намине.

Раздялата с Катюша не изглеждаше на Женя така тежка сега, когато тя поглеждаше към прекрасното одеяло и шала, с които беше увита майка ѝ. А преди малко, рано сутринта, въпреки че рождественското момиче съвсем не беше ревла, то едва не заплака и неволно от гърдите му се изтръгна тежка въздишка, когато се събуди и погледна към мястото, където винаги стоеше Катюша. Сърцето на Женя се сви при мисълта за това, къде ли е нейната любимка, кой ще я получи и дали ще я обича. Но сега тя беше спокойна. Разбира се, момичето, което се беше решило да заплати толкова скъпо за Катюша (а че са платили скъпо се виждаше по това, че бяха купени толкова много прекрасни неща), това момиче непременно ще я обича и ще я пази.

Настъпи Бъдни вечер.

В целия град нямаше по-щастливо момиче от Женя, когато под тържествения звън на камбаните, облечена в новите дрехи, тя влезе в ярко осветената църква заедно с Пелагея Сергеевна. Още няколко минути и ето – веселият, радостен тропар на Рождество прозвуча под сводовете на храма, разнесе се и изчезна там някъде високо-високо, сякаш в самото бездънно тъмносиньо небе, на което така нежно блестяха и сливаха лъчите си в прозорците под купола безброй ярки звездици. “Рождество Твое, Христе Боже наш...” запя нейде горе невидим хор и изпълни със светла радост сърцето на малкото рождественско момиче…

Тази нощ Женя спа дълбоко и спокойно. Чак призори започна да сънува Катюша, но тъкмо в този момент някакво необичайно раздвижване в стаята я събуди и я накара да отвори очи. И веднага неволно ги затвори отново: това, което видя, така приличаше на сън! Само след минута обаче тя пак отвори очи, този път широко, и започна внимателно да се вглежда в това, което ѝ се стори продължение на съня. Но не, това не беше сън! Точно срещу леглото на Женя стоеше украсена елха, а под елхата седеше Катюша в нова рокля и, като се усмихваше, протягаше към нея ръце. Пак там, под елхата, бяха наредени големи червени ябълки, бонбони и играчки. Женя беше така изумена, че продължаваше да лежи, без да помръдне и само все по-широко отваряше очи.

Дружният смях на майка ѝ, която днес се чувстваше по-добре (толкова щастливо беше това утро!), и на седящите край леглото ѝ Пелагея Сергеевна и Николай Петрович накараха момиченцето да дойде на себе си и да се убеди окончателно, че това не е сън, а самата истина.

След няколко минути, облечена в нова рокля с Катюша в ръце, сияещата от радост Женя седеше на коленете на стария редактор и без да сваля очи от него, внимателно слушаше коледната приказка за „Рождественското момиче и неговата кукла“, която той разказваше. Впрочем, разказът на Николай Петрович не можеше да се нарече приказка, тъй като в него нямаше нищо вълшебно, а всичко си беше „чиста истина“, но това го правеше много по-интересен – такъв във всеки случай изглеждаше той на истинското рождественско момиче. Трябва ли да казваме, че старият редактор съвсем не беше помислял да продава оставената при него кукла на Женя. Доброто сърце на момичето, което се беше решило да продаде любимата си Катюша, за да купи дебело одеяло на своята болна майка и да може да отиде на църква, за да се поклони там на Христа в навечерието на Неговото Рождество, както винаги бе правило – дълбоко трогна стария човек. Но за да провери, дали това желание е искрено и няма ли да съжалява след това Женя за своята постъпка, той остави Катюша при себе си. На следващия ден редакторът повика Пелагея Сергеевна и я разпита подробно за Женя и майка ѝ. Като разбра, че Женя нито веднъж не е заплакала за куклата, Николай Петрович остана много доволен и даде на съседката пари, за да купи всичко необходимо. Но все пак той напечата във вестника обявата за продажбата на куклата, и то тъкмо в броя, който трябваше да излезе на самото Рождество. На първата страница на този брой читателите видяха през празничния ден следното съобщение: “Рождественско момиче продава кукла, за да купи топли дрехи”. И желаещи да купят тази кукла и да видят рождественското момиче се намериха толкова много, че вратата на малката стая, в която живееха Женя и майка ѝ не се затвори през целия ден, пускайки все нови и нови посетители. И тъй като пристигащите не идваха с празни ръце, скоро в малката стаичка стана съвсем тясно от натрупаните топли дрехи. А играчките и лакомствата бяха толкова много, че нямаше къде да се сложат. Добрите хора, които взеха присърце съдбата на Женя и нейната майка, не ги оставиха и след светлия празник. Любов Николаевна оздравя и беше назначена за учителка в едно училище, а когато Женя порасна, отиде да учи там.

Използвана литература: Незабравка, Куклата на рождественското момиче, „Св. апостол и евангелист Лука“, 2005, 32-53 с.

Но нашата приказка е по-специална, защото си имаме не само кукла, но и талантливи актьори:

Таисия с ентусиазъм и плам убеди нашата „публика“ в трудното положение на нейната героиня Женя. Кристиян изигра изключително сериозно ролята на строгия редактор с меко сърце – Николай Петрович Бугров, а Филип с търпение дочака да настъпи момента за неговата епизодична роля (сътрудник на редактора). Всички деца подкрепяха нашите прохождащи актьори с безрезервни усмивки и така успяха да преодолеят иначе тъжното настроение в началото на тази приказка. Все пак, поуката бе ясна: хубаво е да получаваш дарове, но колко по-хубаво е да даваш – подарък, грижа, милост, любов!

Радостта на даващите сияе като богата съкровищница и допълва не просто всяка тяхна нужда в този живот, а прелива в пълна мяра в живот вечен. Добри хора и от нашата скъпа църква се бяха сетили за децата от Неделното училище. Бих искала да мога да опиша детската радост. Бих искала да мога да разкажа за онази благодарност, която непринудено се ражда в детските очи. Уви, не са открити подходящи думи – тях Господ е скрил в съкровищницата на Своите щедрости, отваряща се най-широко за щедрите души. Аз мога само отново да възкликна: Очите на дете – Христос се ражда в очите на дете!

Честито Рождество Христово!