Ч естваното днес свещено събитие — съшествието (снизхождане, слизане) на Светия Дух върху светите апостоли, наричано още Петдесетница, а също и Света Троица, — е подробно описано от свети апостол и евангелист Лука във втора глава на Деянията на светите апостоли (Деян. 2:1-18). Знаем, че веднага след Възнесението на нашия Господ Иисус Христос, станало на четиридесетия ден след Неговото Възкресение, учениците Му заедно с някои жени, с Пресветата Божия Майка и с Неговите братя се прибират в Йерусалим, в един дом, разположен в югозападната му част, на Сионския хълм (евр.: Har Zion, като har значи и планина, възвишение, височина). Очевидно изборът на това място е не случаен, а промислителен: отколе евреите възприемали Сион като символ на Йерусалим, пък и изобщо на Обетована Земя, към която те се стремели години, десетилетия и векове наред.

Кому е принадлежал този дом — това ние не знаем. Знаем обаче, че именно този дом се превръща в първия християнски храм не само защото „като дойдоха, възлязоха в горницата, дето и пребиваваха“ в моления (Деян. 1:13), но и защото пак там Христос на два пъти предстои пред учениците Си. Там Той преломява Хляба и пълни чашата с Вино, сиреч извършва и първата Божествена Литургия. И пак там върху Христовите ученици снизхожда Светият Дух. В една от своите беседи (4.) върху Деяния св. Йоан Златоуст (IV в.) утвърждава възможността също и Пресвета Дева Мария да е присъствала в този момент на съвместното моление. Вярно, светият летописец на Деяния не споменава изрично това, но малко преди описанието на Божественото събитие той разказва как събралите се в този Сионски дом ученици и близки на Иисуса Христа „всички единодушно прекарваха в молитви и моления“ (Деян. 1:14). Още повече, от всички присъствали само Пресвета Богородица превъзхожда по своето достойнство не само човеците, но и светите ангели. Та нима е било възможно благодатта на Светия Дух да я отмине? Пък и нали тя приема и жребия на апостолското служение и активно пръска светлината на благата вест по света (на полуостров Атон)? Затова съвсем правомерно в някои традиции иконописците поместват Пресвета Богородица непосредно сред Христовите ученици в Сионската горница в деня на Петдесетница.

Те пък, и без да знаят деня и часа на посрещане на обещания им от Иисуса Христа Утешител, Го чакат търпеливо с трепет, „с молитви и моления“ (Деян. 1:14). Спасителят наистина и неведнъж им обещава предварително, че ще им бъде изпратен Духът на Истината, Който ще изобличи света за греха на неверието („че не вярва в Него“ (Йоан 16:9), за правда и за съд („че князът на тоя свят е осъден“ (Йоан 12:31), а тях Този Дух ще упъти за всяка истина, която ще им възвести, за да се прослави Христос (Йоан 16:7-14). Също и непосредствено преди Своето Възнесение Иисус повтаря същото обещание, като открива и неговия замисъл, неговите цели: „...ще приемете сила, казва Той, кога слезе върху ви Дух Свети“, та изпълнени с тази сила, те навсякъде да свидетелстват за Него — „дори до край-земя“ (Деян. 1:8). Върху този момент, свързан със силата, обръща специално внимание св. Теофан Затворник (XIX в.), който във всекидневните си духовни записки отбелязва: „Ето че се изпълни икономията на нашето спасение! В това дело участват и трите лица [ипостаси] на Пресвета Троица: онова, което Бог Отец е благоволил да бъде и което Синът Божи е изпълнил — това Светият Дух иде да предаде на вярващите. [...] Затова се и кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух, та сме длъжни „да пазим всичко, що Господ е заповядал“ (Мат. 28:19, 20). Тези пък, които не изповядват Пресвета Троица, не могат да участват в спасителните действия на трите Ѝ Лица, а значи не ще и получат спасение“. Както гласи и вторият ексапостиларий (светилен) на днешното богослужение – „светлината Отец, светлината Слово и светлината Светият Дух, Който с огнени езици бе изпратен на апостолите и Който целия свят просвещава, Светата Троица да почитаме“. Неслучайно днешният празник е и ден на Света Троица (наричан и Троицин ден).

Във всеки случай, като пребъдват в единодушни молитви и моления в Сионската горница в очакване на Духа Утешител, Христовите ученици вече не са объркани и потиснати, каквито са били непосредно след кръстните страдания, смъртта и погребението на Учителя си. След неколкократното Му явяване сред тях, подир Неговото Възкресение, а най-сетне и след четиридесетдневното Му Възнесение, те вече се виждат не като някаква осиротяла, разобщена шепа хора, но като единна общност от участници в Божественото съзиждане на вечно живата Христова Църква.

За това пък, че учениците Христови не са знаели в кой точно ден и час ще се сбъдне обещаното им от Учителя, можем да съдим по една характерна дума, която светият евангелист използва при описанието: как „внезапно“ (Деян. 2:2), докато „всички в единомислие бяха заедно“ (Деян. 2:1), от небето ги връхлита шум – „като че идеше силен вятър, който напълни цялата къща, дето седяха“ (Деян. 2:2), съпроводен от „езици, като че огнени“ (Деян. 2:3), които се разделят и спират по един над всекиго. Тогава именно Светият Дух дарява апостолите и със способността не само да разбират, но и да проповядват Словото Божие – „и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деян. 2:4). Ето това е, което става в деня Петдесетница. Защо обаче именно на петдесетия, а не някой друг ден — по-рано или по-късно — Бог дарява на учениците Иисус-Христови тази благодатна способност?

С приключването на земните дни на Спасителя, десет дни след Неговото Възнесение, започва небесно-земния си живот и светата Му Църква; затова учениците Му от Негови следовници стават именно апостоли, проповедници и борци за Словото Божие, които — заедно с техните приемници — „докрай-земя“ ще разпръскват Божествената светлина на Христовата Истина сред тънещите в мрака на незнанието и греха народи. С това, по думите на св. Григорий Богослов (IV в.), приключват „телесните дела“ Иисусови, или както уточнява самият светител: „делата през времето на телесното Му пребъдване на земята приключват, но започват делата на Духа“. А тези „дела на Духа“ Той твори във и чрез Своята Църква, а условието на самото ѝ съществуване е Светият Дух да пребъдва в нея. „Ако Светият Дух, казва пак св. Йоан Златоуст, не бе пребъдвал с нас, то и Църквата не би съществувала“.

Наистина, още най-първите плодове от апостолската дейност на верните Господни ученици са достойни за всяко изумление! Преизпълнени с благодатта на Светия Дух, св. апостол Петър и неговите събратя во Христе боговдъхновено убеждават насъбралите се народи. Като ги приканва да се спасяват „от тоя опак род“, св. Петър обръща в Христовата вяра около три хиляди, които възприемат на драго сърце словото на апостола и веднага се покръстват (Деян. 2:40, 41). Божественото събитие – света Петдесетница – бележи великата победа на Светия Дух над неверието.

Три пъти осенява Господ учениците Си с благодатта на Светия Дух: първо (неявно): преди да понесе страданията Си — до самата Му кръстна смърт на Голгота (Мат. 10:20); втори път (вече и по-явно): след Възкресението и преди Възнесението Му, при първото Му явяване в Сионската горница (Йоан 20:22), и най-сетне, трети път: на петдесетия ден след Възкресението Си — най-съществено и най-пълно (Деян. 2:1–18). Именно затова, заедно с Пасхата Христова, светата Петдесетница заема централно място сред Църковните празници (за това ще стане въпрос по-долу). Но това единство има не чисто формален, но и дълбинен смисъл. Божественият Златоуст разкрива същностната връзка между днес празнуваното събитие и цялата Свещена история. „Както годишните времена следват едно подир друго, […] казва той, така и в Църквата един празник следва подир друг, а днес най-сетне стигаме до самия предел на Божествените блага, […] до самия плод на Господните обещания“. Ето това е, значи, светата Петдесетница и раждането на светата Христова Църква — тя е именно „самият плод на Господните обещания“! Тази вътрешна приемственост закономерно се изразява в целия Богослужебен празничен цикъл, който разкрива пред духовния ни взор единната тайна на Божествената любов в Неговото съзиждане на света и човека. Първата част от този цикъл започва от Църковното новолетие и стига до навечерието на Христовото Рождество (т.е. обхваща ветхозаветното време на очакване на Спасителя). Втората разкрива земния Му живот и дела до отдание на Пасхата. А с третата част, която открива днешният празник, започва небесно-земният вечен живот на светата Църква Иисус-Христова, чието изграждане следва Възнесението Му на небето.

Самото празнуване на Петдесетница, както и на предхождащата я Пасха, се корени дълбоко още в старозаветни времена. В случая с Петдесетницата: древноюдейският празник на седмиците, с който пряко е свързана тя, първоначално се отбелязвал седем седмици след началото на жетвата, от момента, когато „се слага сърп на жетвата“, до прибиране на първите плодове (Втор. 16:9) — това е ветхозаветният Празник на жътвата и първите плодове. По-сетне, петдесет дни след изхода на евреите от Египет, те започват да свързват празника на седмиците с възпоменанието за обновяване на Синайския Завет. Затова и бе нужно светият евангелист, описващ новозаветната Петдесетница, да разкрие още един смисъл на това, че както казва той, езиците над главите на апостолите били „като че огнени“: по думите на св. Йоан Златоуст, с това Господ им напомня и за едно друго явяване — като огън се явява Той и чрез Синайската къпина, която гори, но не изгаря. Тогава, на петдесетия ден след ветхозаветната Пасха, край планината Синай пророк Моисей дава на народа си Божия закон и полага началото на ветхозаветното свещенство, а значи, и на ветхозаветната Църква. Накратко казано, в същия ден, в деня на еврейската Петдесетница (в деня, отбелязващ паметта за дареното от Бога чрез Моисей Синайско законодателство), в Сионската горница Светият Дух снизхожда върху Христовите ученици. Именно с това Божие действие се ражда и Новозаветната Петдесетница, и християнската Църква — като света, съборна, апостолска небесно-земна съобщност, а и като християнски храм, за което вече стана дума. Значи, и там, и тук става дума за жетва и за сърп. И там, и тук става дума за обет с Бога. И там, и тук става дума за основаване на Църква. Колко коренно е обаче различието между старата Петдесетница и новата! Защо се появило такова различие? Та нали на същата Сионска планина също и Соломон издига храм на името на Господа и там полага завета Господен, та в Йерусалим да пребъдва името Му, а сиянието Господне изпълва храма Господен (3 Цар. 8:11-21)! А по думите на св. Лъв I Велики, Папа Римски (V в.), „началата на Ветхия завет се подчиняват на евангелските начала и вторият завет е даден от същия Дух, както и първият.“! Св. Йоан Златоуст дава такова обяснение на тази връзка през вековете: защото „времето на образа е преминало, сега настава време на същинската истина“. Защото земните ниви, когато побелеят, са узрели за своя земен сърп. Ето, и Христос говори за побелели ниви, които предвестяват богата жетва (Йоан 4:35). Сега обаче иде реч не за обикновени земни житни поля; а и сърпът, който сега е нужен, не е обичайно земно оръдие на земеделския труд. „Когато се наложи да задейства сърпът на словото, казва златоустият светител, тогава — като изкусен сърп — се спуска Духът. [...] Христос Сам пръв пуска в дело сърпа: като възприема нашето естество, Той възнася на небесата първите плодове; затова и нарича Той това жетва“.

Да, богата е жетвата, ала малко са жетварите; затова казва Господ на учениците си: „молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“. И веднага добавя: „Вървете! — ето, Аз ви пращам като агнета сред вълци“ (Лука 10:2, 3). В тази кратка повеля има дълбок смисъл: още от самото начало Христовите проповедници са били определени и за изповедници. От самото начало за апостолската си дейност, значи, те трябвало да са готови – като служат на Христовата Истина, да са готови на всякакви жертви и саможертва чак до смърт в Негово име. И както знаем, те себеотдайно и докрай изпълняват тази повеля и мнозина приемат мъченически венец.

Същинското изпълнение на Закона, прочее, изисква нови заповеди: вместо овехтелия стар завет с неговата вече обезсилена стара църква, Синът Божий предлага Своя нов завет и съгражда Своя, новозаветна Църква, която да пребъде жива вовеки, та и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Това значи също, че родена преди две хилядолетия, в деня на новозаветната Петдесетница, Христовата Църква ще пребъдва вечно жива и млада (за което ни подсеща и зеленината – при нас орехови клонки, която по древен обичай се раздава на Петдесетния празник на православните християни). Веднъж родена, Христовата Църква не остарява, тя никога не ще и отмре. Затова, прочее, тя няма никаква реална нужда от съживяване, обновяване, привеждане в съответствие с духа на времето; от никакво подобряване, рационализация и пр. — според човешки визии и с човешки усилия. Дълбоко съмнителен е всякакъв стремеж за нейно съживяване, реформиране, обновяване, за сътворяване на някаква нова вселенска, универсална религия и църква. Такава ще служи не на Христа и Неговия благочестив народ, а на антихриста и неговите нечестиви слуги. Още св. Марк Ефески (XV в.) обяснява по повод съмнителните унии, обединения (в случая с римокатолиците) не само защото са отпаднали разколници, а за това, че са и най-вече еретици. Също и преп. Теодосий Печерски (XVI в.), твърдо отстоява православния възглед, че извън светата Православна Църква няма и не може да има християнски живот. По-късно и св. Игнатий (Брянчанинов) (XIX в.) обръща внимание, че наглата ерес папизмът, наред с множество други нововъведения и отстъпления, изхвърля от Божествената Литургия дори призоваването на Светия Дух! А неговият съвременник св. Теофан Затворник в писмата си също казва: „Имаше една Църква на земята с една вяра. Но дойде изкушение: римският папа с хората си се увлече по свое мъдруване и отпадна от Църквата и вярата. [...] Латинската Църква има също апостолски произход; но тя отстъпи от апостолските предания и се повреди. Главният ѝ грях е нейната страст да поражда нови догмати. [...] Така те повреждат и развалят светата вяра, която са ни завещали светите Апостоли“. Тези, които се „отклоняват към нововъведения и лъжовни мъдрувания, казва и преп. Амвросий Оптински, съвсем не принадлежат към Единната, Свята и Апостолска Църква“. А и св. праведен Йоан Кронщадски в дневника си отбелязва, че по никой начин не можем да се съгласим с еретически отстъпления, ако не искаме да навредим на спасението на душите си: „... Нима можем да съединим несъединимото, лъжата с истината!“ — възкликва той. Съгласно Окръжното Послание на Източните Патриарси от 1848 г., „всяко богослужебно общение на православните чеда на Съборната Църква с еретици е беззаконие“. Това важи не само за папизма, но и за всяка ерес, включително и тъй модната днес всеерес на икуменизма, тази ерес на ересите, наистина синтез на всички ереси. Ерес, която обявява изконната Христова Църква дори не за остаряла, а изобщо за още неродена, та тепърва ще се съзижда „нова“ църква, една всецърква, по свидетелства на много стари и нови богоносни отци на св. Православна Църква (например св. Серафим, архиеп. Богучарски, Софийски Чудотворец, св. Юстин (Попович) и много други духовни светила на православния духовен небосвод, на техните духовни чеда, ученици и следовници, ревнители на неопетнената светоотеческа православна традиция и Църква.

Накратко: извън родената в деня Петдесетница света Църква Христова, светата Православна Църква, която вярно съхранява и следва Христовите, апостолските и светоотеческите завети, извън нея не може да има спасение. Затова именно днес светата Църква Христова бележи и своя свещен рожден ден, а този ден не прехожда. Още древните отци на светата Православна Църква са считали, че щом възкръсваме и ние с Христа, то като християни постоянно пребъдваме във времето на Петдесетницата, а значи и в светата Църква Христова. Светата Петдесетница, значи, и светата Православна Църква Христова са и нашето трайно настояще. Така днешното празнуване ни свързва и с изминалата свещена история, и с траещото настояще, и с вечното бъдеще — с идния век, с онова, което се нарича „осмият ден“ (на седмицата), сиреч отвъдземното времеизмерване, с вечността на новата земя и новото небе, с новия Йерусалим. В едно от своите празнични (Пасхални) послания св. Атанасий Велики (IV в.) казва: „Като добавим седемте свети седмици на Петдесетницата, нека се радваме и славим Бога, задето през тези дни Той предварително ни дарява с онази радост и вечен покой, които са ни приготвени на небето — за нас, които вярваме в Христа Иисуса, нашия Господ“.

Наистина, както в богословски, така и в практико-богослужебен смисъл, от вече две хилядолетия насам Църквата Христова живее „по Пятьдесятнице“ (т.е. както след, така и съгласно нея) — както преди това тя живее „по Пасце“ (след и съгласно Пасха). Така Църковното отчитане на Пасхалното празнуване се обединява с честването на Петдесетницата. Още апостолските наредби определят Петдесетницата като „велик празник“ и нареждат също и на този празник, подобно на Пасхата и на Възнесението, никой да не върши земни трудове (дори робите). И у ранните Църковни отци, и в свидетелствата на древни поклонници откриваме и много податки за особеното честване на Петдесетницата. А има и такива свидетелства, че и светските владетели християни забранявали на поданиците си да се отдават на веселби и гуляи и да посещават всякакви зрелища и позорища, докато трае празникът. Във II в. свещеномъченик Ириней Лионски също споменава за празнуване на новозаветната Петдесетница. От IV в. за Петдесетница се говори като за особен празник от свещения Пасхален период. Така например в каноничното правило 91. на св. Василий Велики четем: „...цялата Петдесетница е напомняне за възкресението, което очакваме в бъдещия век. Защото този единствен и първи ден, бидейки седмократно оседморен, съставя седемте седмици на светата Петдесетница“. От VII в. датира и най-древният от известните днес богослужебни чинове за този празник, а в VIII в. боговдъхновените химнописци преп. Йоан Дамаскин и Козма Маюмски съставят неговите канони. В IX в. се оформя и най-тържественият богослужебен чин на светата Петдесетница (в Константинополския храм „св. София“). В Студийските устави (XI – XIV в.) намираме и празничното богослужение на Петдесетницата във вид, близък до съвременния: с предшестващата го Вселенска задушница в предходния съботен ден и с последващото честване на Свети Дух в понеделник. Със седмица 1. след Петдесетница започва и новото отчитане на времето — вече не като следпасхално, а като следпетдесетно. На този празник светата Църква възобновява молитвеното (с единно сърце и единни уста) призоваване на Царя Небесен Утешител, Духа на истината — чрез боговдъхновените молитви, чийто автор е пак св. Василий Велики.

По-горе вече стана дума за това, че Светият Дух се явява на светите апостоли във вид на езици „като че огнени“ (Деян. 2:3), придружени от шум „като че идеше силен вятър“ (Деян. 2:3). По този повод съвсем е уместна мъдрата забележка, която прави св. Йоан Златоуст: „как прекрасно [евангелистът] добавя навсякъде това „като че“, та да не си представиш нещо сетивно! ... Както при Христовото Кръщение гълъбът, който се спуска над главата Му, не бе обикновена птица, така и тук — вятърният шум не иде от обикновен [сетивен] вятър, който се разлива из въздуха“. Следователно и естеството на нахлулия в горницата шум бе не земно, а неземно, небесно (светителят го уподобява на шума от ангелски криле).

Вече в наши дни св. Николай Сръбски продължава богомъдрото разсъждение на богоносния църковен отец от IV в. Шумът, за който иде реч, казва той, обявява съшествието на Царя Небесен, Бога Дух Утешител. Духът не е огън, както не е Той и гълъб — макар и Той да се явява на Йордан като че гълъб, а днес — като че огън; там — за да разкрие цялата невинна чистота на нашия Господ Иисус Христос, тук — за да разберем, че е сила, която като с огън изпепелява греховете, която като с топлина сгрява сърцата; и като светлина озарява умовете. А самият безплътен Дух се спуска над апостолите във вид на разделящи се „като че огнени“ езици, за да проговори всеки от тях на различен език, защото изначално Евангелието на спасението е предназначено за всички народи и То ще се благовести на всички езици. Бившият, дотогава богоизбран народ, юдейският, отхвърли и разпна Спасителя. Затова от всички народи на земята Господ сътворява нов богоизбран народ — народ, единен не по език, а по дух; самата Христова Църква е този нов народ. И това е необходимо, защото, по словото на преп. Симеон Нови Богослов (X – XI в.), „макар и един светилник да е пълен с елей и да има фитил, той ще остане тъмен, ако огънят не го запали; така и една душа, макар и украсена с всички добродетели, не бъде ли тя осветена от благодатта на Светия Дух, ще остане помрачена, а добрите ѝ дела — колебливи“. От друга страна, също и душата: не се ли готви усърдно тя за Божественото осияване, тя пак ще остане недокосната от благодатния Небесен огън — подобно на останалите без елей неразумни деви от известната евангелска притча. На това обръща внимание св. Серафим, архиеп. Богучарски, Софийски чудотворец. Още при светото Кръщение всяка християнска душа засиява с благодатния пламък на Светия Дух; на всяка душа Той снизхожда, ала не върху всяка ще се задържи Неговият „като че огнен“ език. Светителят сочи едно от най-важните неотменими качества, чиято липса ще помрачи светлината и топлината на този Божествен пламък в душите ни – смирението. Без смирение не ще придобием даряваната от Светия Дух сила за борба с греха и страстите; без него ще оставаме беззащитни пред гибелните заблуди и ще скитаме без път за спасение. Следва, прочее, непрестанно и смирено да измолваме от Господа да ни изпрати благодатта на Светия Дух — по съборните молитви на Христовата Църква. Също и третият първойерарх на РПЗЦ св. Филарет (Вознесенски), митр. Нюйоркски и Източноамерикански (1903 – 1985) призовава да се молим особено усърдно с молитвите към Светия Дух, които светата Православна Църква възнася на днешния празник, света Петдесетница, и неговото продължение утре, в деня на Светия Дух — та и в днешни времена на невиждано зло, на цялата гнусна кал и нечувани безчинства, които сега заливат света, да посети Господ и всеки от нас, и всички ни вкупом с целителната сила на Светия Дух Утешител, та да се отърсим от духовната си дрямка и да Му поднесем и ние плодове, каквито Той, Многомилостивият, дълготърпеливо очаква от всяка душа.

Богу нашему слава! Амин!