ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Съставено и прочетено от четец Алексий Давидов († 2021 г.) на 9 юни (27 май ст. ст.) 2016 г.

Ч естваният днес празник Възнесение на Господа и Спасителя наш Иисус Христос се числи към великите Господски празници от дванадесетте, т.е. към най-важните християнски празници, заедно с Рождество, Богоявление, Преображение и др.

Възнесение (на гр.: Ἁνάληψις, на лат.: Assensio – възшествие, възлизане) означава всъщност завръщане на нашия Господ, на Сина Божий Иисус Христос, след приключването на земния Му живот и възкресение на небето. Но като казваме тук „небе“, не трябва да се подвеждаме от обичайните пространствено-времеви и причинно-следствени представи, от отсамните образи от рода на звездното небе над главите ни или пък от някакви отвъднебесни космически области. Тук иде реч за небе в друг, в дълбинно-духовен смисъл – небе като Божествена сфера на битието. Такова небе не подлежи на обичайната локализация, битието на това „небе“ е Божествено и свръхтварно. Небе тук ще рече самата Пресвета Троица в цялата Си слава. Именно в Нея се завръща Слезлият на земята да спаси падналото човечество, Богочовекът, Синът Божий.

За празнуваното днес събитие свидетелства преди всичко Светото Писание. Намираме го още у ветхозаветните пророци – например в псалмите на свети пророк и цар Давид; съгласно пък пророк Захария, именно на Елеонската планина ще настъпи началото на Деня Господен (вж. Зах. 14:4, 5). За Възнесение Господне ни повествува и светото Евангелие: по-накратко свети апостол и евангелист Марк (вж. Марк. 16:19), а по-обстойно – свети апостол и евангелист Лука (вж. Лука 24:50, 51) в своето Евангелие и в Деянията на светите Апостоли – именно Божественото Възнесение той полага в самото начало на този свещен летопис (вж. Деян. 1:9-11).

За добре известните свещеноисторически факти около това събитие светата Църква пак ни напомня чрез днешните празнични четения на Словото Божие, а също и чрез своите празнични песнопения и канони. Свещеното Писание свидетелства, че Възнесението на Иисуса Христа има място 40 дена след Неговото Възкресение (вж. Деян. 1:3), близо до Йерусалим, по пътя към Витания (вж. Лука 24:50, 51), на склона на Елеонската планина (вж. Деян. 1:12); след като яде в присъствие на учениците Си и беседва с тях за сетен път пряко (вж. Марк 16:19; Лука 24:39-52). Докато се издига към небето, Богочовекът благославя учениците Си (вж. Лука 24:50, 51), а след това също и появилите се два Ангела свидетелстват пред взиращите се в небесните висини апостоли, че „този Иисус, Който се възнесе от вас на Небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“ (Деян. 1:11). Накрая светите апостоли се покланят на извисяващия се във висините Спасител и преизпълнени с висша духовна радост се връщат в Йерусалим и възлизат в горницата, дето и пребивават всички единодушно в молитва и моление с благодарствени прослави, заедно с Пресвета Дева Мария и Иисусовите братя (Деян. 1:10-14). Най-сетне, след известно време, пак в същата горница ги спохожда Светият Дух, изпратен от Отца според обещанието Му, за което Синът Божий е говорил на учениците Си (вж. Деян. 1:4, 2:1-4).

В разказите за Възнесението в Евангелието от Лука и в Деянията могат да се открият някои различия, но това не са никакви противоречия; въпросните различия се дължат на различните акценти, които поставя светият евангелист: в първия случай той съсредоточава цялото внимание върху привършека на земното служение на Спасителя, а във втория – върху началото на апостолската мисия на Неговите ученици. В Деянията се сочи, че от Възкресението до Възнесението Христово минават 40 дни. Това се съотнася с други важни 40-дневни периоди в земния живот на Господа Иисуса – от Неговото Рождество до донасянето Му в Йерусалимския храм и посвещаването Му на Бога (вж. Лука 2:22-28); също и след Кръщението Му в Йордан и усамотяването Му в пустинята преди излизането Му за проповед пред народите (вж. Мат. 4:1, 2; Марк 1:2-13; Лука 4:1, 2). В други места на Новия завет се говори за явяването на Христа пред учениците Му „в продължение на много дни“ след Възкресението (Деян. 2:32-36; 3:15, 16; 4:10; 5:30-33; 10:40-43; 13:31; 1 Кор. 15:5-8). А с Евангелието от Йоана самият Иисус Христос сочи периода от времето между Неговото Възкресение и Възнесение, когато се обръща към Мария Магдалина и ѝ казва: „още не съм възлязъл при Отца Си“ (Йоан 20:17), което предстои да стане, та ще възлезе Той при Своя Отец и Бог, Който е и нашият Отец и Бог.

Още най-древните християнски вероизповедни формулировки (I – II в.) свидетелстват, че Възнесението Господне е едно от основните събития от земното служение на Христа Първо послание до Тимотея (1 Тим. 3:16) и други древни свидетелства и документи . За пръв път формулировката на христологичния догмат за Възнесението Господне е изразена у свети апостол и евангелист Марк: „...Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Отца“ (Марк 16:19). Така („...и возшедшаго на Небеса, и седяща одесную Отца“) това влиза и в съдържанието на Никео-Константинополския Символ на вярата (IV в.), който и до днес произнасяме в молитвите си. За огромната значимост на този догмат говори и фактът, че в Символа той следва непосредно след Възкресението Господне, а също и това, че Възнесението се споменава и в повечето древни евхаристийни молитви (анафори).

Важното е да не си мислим (пак по чисто земно-човешки начин), че като се възнесъл на небето, Христос изоставя света. Не, Той все така пребъдва в света чрез Светия Дух, изхождащ от Отца, чрез Чието (на Св. Дух) действие невидимо за земното плътско зрение присъствието Иисус-Христово се съхранява в църковните Тайнства – например в Евангелието от Йоана откриваме евхаристийния аспект на Възнесението в беседата за „хляба на живота“, сиреч за „небесния хляб“ като залог за вечен живот в Христос (вж. Йоан 6:22-71). Уместен е, прочее, духовно-поетичният образ, сравняващ Възнесението Господне с „раздяла без сбогуване“.

За изкупителното значение на Възнесението говори и божественият Апостол: изкуплението приключва, след като Разпнатият и Възкръсналият Христос се възнася и влиза чрез Кръвта Си в Небесното светилище, „за да се яви сега пред Божието лице за нас“, и то не както правят земните ни застъпници пред Бога – свещениците, многократно, а „веднъж завинаги“, за вечни времена (Евр. 9:12; 9:24-26).

Според словото на преп. Йоан Дамаскин (VII – VIII в.), „когато казваме, че Иисус Христос възсяда отдясно на Бога Отца, имаме предвид не пространствения смисъл на „дясната страна на Отца“ – та нима има пространствени форми Неограниченият, Вездесъщият! [...] Под „дясната страна на Отца“ разбираме Славата и Честта, в които Той като Син Божий съществува преди всички векове, като Бог и единосъщ на Отца възсяда телесно след Въплъщението и прославата на тялото Му“.

Възнесението Господне има особено значение също и като образ на обо́жението (θέωσις) на всеки вярващ в Христа, сиреч на съединението на човека с Бога, приобщаването на човека към нетварния божествен живот чрез действието на божествената благодат, както това се тълкува от великите християнски богослови св. Симеон Нови Богослов (X – XI в.), Григорий Палама (XIV в.), а в наши дни например и от св. Серафим, архиеп. Богучарски и Софийски чудотворец. Това, че Спасителят се възнася на Небето, тоест възхожда към Своя Небесен Отец не само по Своя дух, но и по Своята Богочовешка плът, разкрива възможността, която Бог благодатно ни разкрива, също и ние, тварите, паднали в греха още от прародителските времена – но само при необходимото спазване на определени условия – да възходим, да се присъединим към Божеството и да се възсъединим с Него. В тясна връзка с Възнесението, в Беседите си 21. и 22. св. Григорий Палама например казва, че Възнесението Господне принадлежи на всички хора, както и всички ще възкръснат в деня на Второто Му пришествие, ала възнесени (или, по словото на божествения Апостол, „грабнати на облаци“, за да срещнат Господа и пребъдат с Него вовеки – 1 Сол. 4:16) ще бъдат само онези, които са разпнали греха чрез покаяние и житие според Евангелието.

По думите на св. Фотий, патр. Цариградски (IX в.), Христос възходил и в дух, и в плът и пак ще се яви на земята в същия вид, със същата Си природа на Богочовек. Кому обаче ще се яви Той така? Не на онези, казва светителят, които само в малко нещо превъзхождат другите с висотата на съзерцанието и всякакви добродетели, но на онези, които Създателят е избрал от самото начало да бъдат очевидци и служители на словото (срв. Лука 1:2); сиреч на Своите изповедници.

За изключителното значение, което светата Църква придава на този празник, свидетелства и значителният брой на слова и тълкувания върху Възнесението. Методий Патарски (III – IV в.); а в IV в.: светителите Атанасий Велики Александрийски, Григорий Нисийски, Епифаний Кипърски, Йоан Златоуст (у когото намираме около 20 специални слова върху този празник), неговият ученик Прокъл Константинополски, Василий Селевкийски; св. Кирил Александрийски (IV – V в.); св. Софроний Йерусалимски, наричан Премъдри (VI в.), Григорий Двоеслов (VII в.); преп. Йоан Дамаскин (VII – VIII в.), св. Лъв VI, папа Римски (IX – X в.), св. Григорий Палама (XIV в.), а също и славянските църковни писатели свт. Йоан, Екзарх Болгарски (X в.) и св. Кирил Туровски (XII в.), и още много други свети отци и учители на Църквата – всички те са ни завещали десетки и десетки духовни бисери и диаманти, украсили словесния образ на днешния празник. Някои от тях трайно влизат в традицията на Православната Църква: те се предписват за четене в църковните сборници от светоотечески слова, наричани Лекционарии или Тържественици, а също и в някои от Типиконите. Да не говорим и за по-сетнешните велики угодници Божии, та чак и до най-ново време.

По свидетелствата на църковните историци, а и на самите свети отци и учителите на Църквата, по чиито писания и слова можем да съдим за специалното честване на събитието Възнесение Господне още през най-ранните дни на християнството, тя установява повсеместното му празнуване през IV в. Ала и по-рано то е било празнувано от ранните християни, макар и с тази особеност, че то ставало заедно с празнуването на Петдесетницата. А и самата Петдесетница се схващала не просто като единичен празничен ден, а като цял особен период, наречен от един от ранните християнски писатели, апологети, основателя на латинската патристика Квинт Септимий Тертулиан (II – III в.) (в трактата му „За молитвата“) „най-радостен период“ от годината. Наистина, съдържателно двата празника са много тясно свързани и те наистина образуват сякаш един празничен период; защото слизането на Светия Дух върху апостолите на 50-ия ден след Пасхата Господня е всъщност изпълнение на завета, даден от Христа при Възнесението Му на 40-ия ден. Така Възнесението се оказва необходима вътрешна предпоставка за полагане основите на Христовата Църква.

Както се спомена, отначало двата велики празника (Възнесение и Петдесетница) се празнували заедно – като дни от един следпасхален празничен период. За тази практика са останали и поклоннически свидетелства от онова време. В IV в. обаче, особено от Първия и Втория вселенски събор насетне, Петдесетница окончателно се оформя не просто като един празничен период, а и като обособен празничен ден. С това и Възнесението Господне се превръща в специален отделен празник. Това ни сочат пак св. Йоан Златоуст и Григорий Нисийски, както и някои западни църковни писатели от онези времена: св. Хроматий от Аквилея (IV в.), блаж. Августин Аврелий (IV – V в.) и др. Последният например в едно свое писмо от 400 г. нарича „четиридесетницата на Възнесението празник най-древен и повсеместен“. Важно е също да се отбележи, че блаж. Августин, като говори за този празник като повсеместен, му придава също и апостолско потекло, както това прави впрочем и св. Йоан Златоуст.

Според евангелските повествования, а и според боговдъхновеното „поетично богословие“, сиреч празничната химнография за този ден, чрез Своето Възнесение – и с дух, и с тяло – Господ дава възможност на апостолите да разберат, че след Възнесението и чак до Второто Му пришествие Христос вече няма да пребъдва видим на земята в телесния Си облик – в „плът и кости“ по собственото Му слово (вж. Лука 24:39) – по начина, по който те са Го виждали и осезавали преди и след Възкресението. Това става така, защото, по думите на свещеномъченик Тадей, архиеп. Кашински (XIX – XX в.), ненавиждащият Христа свят поради своята още по-голяма затъналост в неправда (след убийството на своя Спасител) повече не е бил в състояние да понесе Богочовека. От друга пък страна, за вярващите и обичащите Го човеци – начело с апостолите – чрез цялото изкупително дело на Спасителя, от Рождеството до Възнесението Му, Бог дава възможност те да станат отново причастни на Божеството; дава им възможност за възнасяне, за възшествие Срв. значението на лат. дума за празника – assensio. на падналото човешко естество от земята, от тлен и от смърт – към безкрайния живот на небето. Та нали и чрез днешния празничен боговдъхновен кондак ни дарява Своя Божествен обет: „Азъ есмь с вами и никтоже на вы”, казва: „Аз съм с вас, и никой не ще ви надделее“!

Св. Инокентий, архиеп. Херсонски и Таврически (XIX в.) отбелязва във връзка с това, че истинският християнин при всеки случай от живота си помни Чий сънаследник на Небето е той и като се взира в живота си, той разбира, че в това му Христово сънаследство той живее не с настоящото, не с временното и преходното, а с бъдното, непреходното, вечното; че сърцето му живее не долу, на земята, а във висините – у Бога. Притежава ли обаче и всеки от нас поне нещичко неземно, нещо Небесно? Ако да, то подобно на слезлите от Елеон апостоли, ще можем и ние да се завърнем по домовете си, преизпълнени с радост, макар и останали привидно сами на земята, но всъщност ведно с Бога. Тогава даденото от възнасящия се Господ благословение и обещанието Му за Светия Дух ще бъдат също и наши.

Богу нашему слава! Амин!