Н а днешна дата от светоотеческия Православен Календар светата Православна Църква чества паметта на св. Андрей Йерусалимски, архиепископ Критски (VII – VIII в.) – великия християнски богослов, проповедник, химнописец и духовен поет, автора на безсмъртния Велик покаен канон (велик, т.е голям не само по обем, но най-вече по дълбокото си съдържание и значение!), с чиито трепетни слова векове наред усърдно се молят всички православни християни в смирените дни на Великия Пост. Синаксарът свързва този канон с подвига на преподобна Мария Египетска; други пък считат, че той има автобиографичен характер, т.е. че това е личен плач на душата на човек, който бърза да се покае, преди да го настигне смъртният час. Впрочем едната версия не противоречи на другата. Така или иначе, св. Софроний, патриарх Йерусалимски (VI – VII в.) донася в Константинопол за VI Църковен Събор (680 – 681), заедно със знаменитото си „Окръжно послание срещу монотелитската ерес“ също и съставените от него жития на преп. Мария Египетска и Великия канон на св. Андрей. Първото е прието като ясно изложение на чистото православно вероизповедание, а двете последни веднага биват включени в състава на Великопостните богослужения и получават особено голямо разпространение след страшното земетресение, сполетяло Царския град в 790 г.

В своето поучение за днешния ден прот. Григорий Дяченко подчертава, че освен величието на непосредственото съдържание на Великия Покаен Канон, той е и драгоценен пътеводител в трудното дело на християнското покаяние и спасение. Канонът съдържа дълбок отговор на въпроса „Как трябва да се каем?“: Христос сам иде към нас – като човеколюбец Бог Той, по израза на прот. Григорий, е любообщителен. Той премилостиво ни дарява с нужното средство за общение с Господа, а значи ни сочи и неотменимото условие на спасението: неосъдното приемане на светите Божествени и Животворящи Христови Тайни. То задължително трябва да се предшества от очистване на съвестта чрез свещеното тайнство покаяние, чрез което получаваме и опрощение, сиреч се очистваме от греховете. А само с чист човек Христос може да встъпи в общение. На истинско покаяние можем и трябва да се поучим от безценното свети-Андреево ръководство. Накратко казано, истински се кае онзи, който: 1. се стреми да открива и съзира своите грехове; 2. не ги оставя без внимание, но ги осъзнава и признава най-искрено; а като ги осъзнае, 3. той се съкрушава за тях и ги оплаква, а като ги оплаква, той 4. твърдо решава повече и да не наскърбява Бога с греховете си, а ближните да не оскърбява с думи и с дела; и най-сетне 5. с такава нагласа той изповядва всичките си открити и осъзнати грехове пред духовника, който може да ги развърже и така да открие достъпа на каещия се до Чашата Господня, към която каещият се да пристъпи оправдан и чист, преизпълнен със смирение и благодарност към Бога, та да не му бъдат страшните Христови Тайни за съд и осъждане, а за спасение и вечен живот.

Затова, по думите на св. Теофан Затворник (XIX в.), трябва да гледаме колко внимателно трябва да постъпваме (срв. Еф. 5:15), защото врагът, дори и без да изкушава с грехопадения, пак може да се изхитри и да обезсили дарените ни от Божията благодат средства за очистване от греховете и така да продължи своето иго над душите ни. Условието, без чието наличие всичко се обезсилва, сочи пак св. Теофан в записките си върху днешното Евангелско четиво (Мат. 8:5-13), е вярата! Вярата на стотника, която удивила Самия Господ. Същността ѝ е тази, казва светителят, че стотникът „изповядва Бога на всички като всемощен Владика и Повелител на всичко съществуващо. [...] Такава вяра изисква Господ, такава вяра е нужна и на нас. Който има такава вяра, той няма недостиг в нищо и каквото изпросва, всичко получава. Така обещава Самият Господ. [...] Но и такава вяра също е дар, който трябва да измолваме — и пак с вяра! Нека я измолваме поне с чувство на нужда от нея, да просим постоянно, усилено, да я откриваме в размисли, а най вече чрез покорността си спрямо Божиите заповеди“.

Също и св. Йоан (Максимович), архиепископ Шанхайски и Санфранциски чудотворец (XX в.) отбелязва как вярата и покайната молитва спасяват още тук, през земния ни живот, а най-вече във вечния живот. В словото си за днешния ден той напомня и за един друг богоугоден светец, съименник на св. Андрей Критски – преподобномъченик Андрей Критски, живял в VIII в. и пострадал люто (17 октомври ст. ст.) от император Константин Копроним, при чието управление иконоборството достига своя апогей. Св. Йоан напомня как в деня на този славен преподобномъченик през 1888 г. при едно поклонническо пътуване става страшна катастрофа с влака, с който пътува августейшият родител на бъдещия цар Николай II, император Александър III и неговото семейство. Всички вагони освен царския са напълно разрушени. Така по чудо в деня на смъртно измъчвания от иконоборческите еретици препмчк. Андрей Критски Бог спасява царя и неговия наследник, който пък години по-късно ще пострада заедно със своето блажено семейство пак от безбожници, богоборци и изменници в деня на друг критски светец, св. Андрей Критски, чиято памет честваме днес. Така, в деня на вселенския учител на покаянието св. Андрей Критски Помазаникът Божи, руският император Николай II, е умъртвен пред очите на целия си народ, който обаче не прави дори опит да го спаси (а спасението съвсем не е било невъзможно!).

Това е толкова по-страшно, казва св. Йоан (Максимович), че цар Николай Александрович съчетава най-добрите черти, присъщи на повечето от великите руски царе, които народът е знаел и почитал. От едни царствени особи той наследява кротост и смирение, от други — търпение и сърдечна чистота, от трети — милосърдие и ревностна православна вяра, любов и състрадание към родината си, обединила множество народи под купола на светото Православие и така станала за всички тях същинско духовно Отечество. Все неща, заради които всички врагове – и външни, и вътрешни, и тогава, пък и до днес – люто го ненавиждат и безспирно клеветят, като изопачават и преиначават истината. Дори и тези, които не са му били врагове, упрекват Николай II, че бил прекомерно смирен, милосърден и доверчив. Но нали, по словото на великия отец на Църквата св. Григорий Велики, колкото е по-чисто едно сърце, толкова то е по-доверчиво?

С какво въздава страната и народът ѝ на своя чист по сърце и възлюбил я повече от живота си неин помазаник Божи? Така пита св. Йоан и така отговаря: „Отплащат му с клевета. Той притежава висока нравственост — сеят слухове за негова порочност. Той обича Русия — пускат приказки за негова измяна. Дори някои от приближените му люде разпространявали такива слухове“. Поради тези външни и вътрешни козни започва да охладнява и народната любов към царя. А накрая (по ред, но не и по значение) дори ревностната му вярност към светото Православие се превръща в повод за раздразнение – не само в масонските среди, които тогава не са били никак малобройни и сред правителството, и сред държавния апарат, но и в Свещения Синод, който си позволява под всякакви благовидни, но фалшиви предлози да протака инициираното от царя прославление на великия светец преподобни Серафим Саровски.

Пресметливата злоба се труди подмолно и накрая Русия и нейният висш владетел се оказват разделени. Но, казва св. Йоан, царя Николай не изоставя Русия; тя е тази, която го изоставя. В деня на принудителното му отричане от престола (2 март 1917 г.) той записва в дневника си: „Навсякъде наоколо измяна, измама и страхливост“... Надеждата отричането му от престола да успокои избуялите страсти се оказа напразна. Страстта, казва светителят, дори и да постигне целта си, никога не се успокоява. Тези, които жадували падането на великата монархия, ликували. Другите мълчали. Скоро след това царят със семейството му и близките им са убити (и то в деня на св. Андрей Критски, създателя на Великия Покаен Канон!) и пак... мълчание. Никакво покаяние!

Всички цареубийства в историята на Русия са извършвани от шепа злодеи злоумишленици. Често пъти народът дори не знаел истината за тези убийства. Тук обаче, възкликва светителят, целият народ се оказва причастен към това злодеяние, към този велик грях – едни са убили, други ликували, трети одобрили, четвърти не са попречили... Всичко това е все грях, и то грях тежък – грехът на цареубийството, убийството на Божия помазаник. Ето днес, в деня на скръбно покаяние, призовава светителят, нека се запитаме защо Господ, спасил същия този цар в деня на Андрей Мъченика, не го спасява в деня на другия Андрей — учителя на покаянието? Тъжният отговор е: „Да, Господ е могъл да го спаси и в този ден, но предалият го и отстъпилият от Бога народ не бе достоен за това. А и сега, след като невинният цар и неговите невинни близки вече са приели мъченически венци, предателството си остава неоправдано. Така и Възкресението Христово не оневинява Юда, Пилат и Каиафа, а и всички онези, които изисквали от Пилата да разпне невинния Иисус Христос.

В друго свое слово за царя мъченик св. Йоан сочи, че за разлика от богоотстъпника Саул, от когото праведният Господ отстъпва заради неговото предателство, благоверният Николай II и неговите близки са били образец на смирение, кротост, благочестие и пълна преданост на Божията воля. Срещу царя и неговата страна, славна с вярност към великата хилядолетна православна традиция, е призовано всичко мръсно, нищожно и греховно, що може да носи в дълбините си душата на човека. Всъщност това престъпление по своята същност е богоборческо, а спрямо самите царски новомъченици и безнравствено дори от просто човешко гледище (убийството на невинни деца!). Защо е бил преследван, оклеветяван и убит цар Николай II? Затова, че е бил цар по Божия милост, носител и въплъщение на православен светоглед, че се осъзнавал като Божи слуга и Негов помазаник, отговорен за съдбините на поверения му народ...

Както един от Христовите прообрази, казва пак св. Йоан (Максимович) в още едно свое слово, посветено на царствените новомъченици, извършилият множество добрини праведен Иов се прославя със своите страдания, така и цар Николай II се прославя още повече по целия свят и със самите си страдания, и със самата си мъченическа смърт. Хиляди години след праведния Иов той, страстотерпецът цар Николай, явява чрез себе си образа на Иов, а заедно със свети апостол Павел може да каже: „нося на себе си раните на Господа Иисуса“ (Гал. 6:17). Праведни и невинни са били тези страдалци, но само Богочовекът може да е без грях. Нито праведният Иов, нито царят мъченик не са били без всякакъв грях, но, казва светителят, този, който с Христа страда, с Него се и прославя. За съгрешилите приятели на Иов само самият праведен Иов е могъл да измолва от Бога милост, а за съгрешилата многострадална Русия е нужна силната молитва на милостивия цар мъченик. И ако вярата ни бъде крепка и молитвите ни – усърдни, то може да даде Господ и на молитвата на царя мъченик, на царевича Алексий и царствените мъченици да сияят като светла зора над православните отечества, умити от сълзите на покаянието и кръвта на мъченичеството за Христа. Защото светостта, по думите на светителя, е не просто праведност, за която Господ дарява блаженство, а такава висока праведност, която преизпълва Божиите люде с толкова голяма любов и радост в Господа Христа, че преизпълващата ги Божия благодат се излива и върху нас, обикновените, но и горещо вярващи в тях хора, към чиито нужди и спасение те са така отзивчиви, че стават много силни ходатаи за нас пред Бога.

Богу нашему слава! Амин!