В ече разбрахме, че за да загорят сърцата ни с любов към Господа и ближните, трябва да се научим да изпълняваме заповедите Му. Значи, трябва да насочим вниманието си точно към това. Но откъде и как да започнем?

Трябва да започнем от малкото, то наглед е малко, но всъщност е много важно... Св. Йоан Богослов, дивният, любимият ученик на Господа, в своите послания все говори за любовта и там е написал: който мрази своя брат, той е човекоубиец (1 Йоан 3:15). Значи, ако мразиш някого в мислите си, макар на дело да не му правиш зло, пред Бога ти си вече човекоубиец. Обаче, за да се стигне до такава омраза, което е много тежко състояние на душата, обикновено се започва от нещо малко. Например от някакво малко недоброжелателство, неприязън, която се е появила в теб, а ти изобщо не си ѝ обърнал внимание. Обиди те някой, любовта ти към тоя човек веднага изчезва и идва малко недоброжелателство, а може и по-голямо, когато повечко те обидят. Защото при нашето преголямо самолюбие ние „законно“ си позволяваме и раздразнение, и осъдителни помисли, и недобри чувства, и недоброжелателство, и завист, и какво ли още не... Появило се, минало, заминало и ние даже сме забравили... У нас това се смята за нещо нормално. Но, мои дечица, нормално ли е наистина това? Знайте, че ако искате да придобиете любов, то щом се появи дори най-малко недоброжелателство, трябва веднага, от самото начало да започнете с него голяма борба. Това важи за всички страсти и е от огромно значение борбата да се започва от самия миг на нападението. Ако започнеш веднага, Господ помага. А ако съизволиш веднъж, дваж и пускаш в сърцето си бесовските помисли, след това злото вече много по-трудно се изкоренява.

Защото, когато мислиш и вършиш добро, придобиваш навик в доброто, а когато мислиш и вършиш зло, придобиваш навик в злото и то се вкоренява в теб, образува се страст. А борбата с нея е вече много, много по-трудна... Когато приема често лоши помисли, човек греши, греши и душата му се поврежда, придобива греховно разположение и после човекът иска да спре, а не може, няма сили, става роб на греха – дяволът вече си е направил пътечка към сърцето му, лесно, лесно се промъква там и пуска отровните си стрели. Тогава вече са необходими много сълзи, много молитви и труд, за да се привлече Божията помощ и Господ да те избави от страстта.

И затова когато, не дай Боже, в нас се появи нелюбов към някого или недобри мисли и чувства, нека ви бъде като закон: „Не мога да легна да спя, докато не очистя нечистото си сърце!“ Помнете: не бива да лягате да спите, мои мили дечица, докато злобата не се махне от сърцето ви! А за да се унищожи тази злоба, първо трябва да умолявате за помощ Господа. Молитвата към Господа е най-силното средство за прогонване на бесовете и за очистване на сърцето. Молете Господа за помощ, за помощ и прошка, защото, щом сте приели такива мисли и чувства, вие сте съгрешили пред Него.

После, непременно се помолете и за тази, срещу която се е надигнало лошото чувство: „Господи, помилуй моята сестра и заради нейните свети молитви, помилуй и мене, грешната!“ Това много, много помага, защото с тая молитва ти насилваш себе си да проявиш любов към обидилия те, все едно насилваш се да изпълниш Божията заповед и правиш обратното на онова, което ти внушава дяволът. А това обезсилва дявола. Винаги трябва да постъпваме противно на неговите внушения, защото той внушава само зло и зло. Например, той ще ти нашепне: „Я вземи, че ѝ наговори, каквото заслужава, да разбере най-после колко струва, да не си въобразява много!“ А ти точно обратното направи – замълчи си, нито една лоша дума не казвай и поискай прошка. Защото при всяко сблъскване непременно трябва да искате прошка от съответната сестра. Това да е за вас неизменно правило. Ако пък е нямало сблъскване помежду ви, а само се е появило в теб лошо чувство, то умолявай Господа: „Господи, помилуй ме, очисти сърцето ми, не искам да имам такива лоши чувства към своята сестра!“

И още – трябва винаги да обвиняваме себе си! Когато има някакво сблъскване, Господ го е допуснал, та човек да се покае и да се вразуми. Дори когато ти се струва, че съвсем не си виновен, трябва да знаеш, че Господ заради нещо друго ти го праща, а не е дошло току-така, случайно. И веднага трябва да почувстваш вина. Ето това чувство на вина е нещо крайно необходимо. Когато почувстваш вина, това полага начало на покаянието. Знай: щом са те споходили „незаслужени“ неприятности, значи Господ те чисти от някакви предишни грехове. И даже да не си спомняш за какъв забравен грях ти се е случило това, веднага си кажи: „Господи, Ти ме наказваш за моите грехове. Господи, прости ми, Господи, очисти ме!…“ Има ли го това покайно чувство, ще видите как веднага благодатта ще се докосне до сърцето ви. Затова е от голямо значение да се чувстваме виновни и в никакъв случай да не допускаме лоши чувства към другите. Ако имаш лоши чувства, ти си престъпник, а пък ако имаш и „доказателства“, че другият е виновен, то ти си още по-голям престъпник – не само че не чистиш сърцето си и не го следиш, ами даже ей-така отваряш сърцето си за дявола.

Помнете този закон: винаги аз съм виновна и само аз съм виновна! Всяка за себе си да мисли и да чувства, че тя е виновна, че тя е сбъркала, че сигурно тя нещо лошо е направила и с това е предизвикала другата. Чувството за вина винаги ни приближава до Господа. Разбира се, тук става дума за здравото духовно-нравствено чувство за вина, което поражда покаяние пред Бога, а не за болезненото чувство на свръх-вина, изпитвано при някои видове депресивни състояния и водещо до униние и отчаяние. А ние нека се стремим да бъдем близо до Него. Но на първо място трябва да се смиряваме, защото нашият духовен баща, дядо владика Серафим, беше много смирен, а ние сме негови родни деца. А щом сме негови родни деца, трябва да приличаме на него. Съгласни ли сте? Е, това е малко трудно, но пък е нужно. Смирени хора трябва да станем. Трябва всичко скромно да вършим, да не се обаждаме, да не командваме, всичко да правим тихо, незабележимо и като пред Господа.

Даже когато смяташ, че твоята вина в сравнение с вината на другия е нищожна, и тогава трябва да гледаш само своята вина и да укоряваш само себе си, да обвиняваш и да ругаеш само себе си. Защото покаянието тогава е истинско, когато човек вижда само своята вина. А това става когато човек се смири на дело, не теоретично, а дълбоко-дълбоко в сърцето си. Именно тогава той започва да вижда единствено своята вина и да се кае само за своята вина, и да обвинява единствено себе си, а за вината на другия забравя, вината на другия напълно опрощава; тогава и той получава прошка от Бога. Ала такова покаяние е дар Божи, а ние трябва да се молим за помилване като осъдени, да се окайваме, да очакваме милост от Господа и нищо да не приписваме на себе си.

Из книгата Православието е правилна вяра и живот според вярата