Н ай-главното, най-необходимото за монаха, пък и изобщо за християнина, е: борба, борба, непрекъсната борба със себе си. Защото, ако човек започне да се следи – а трябва непрестанно да следим себе си – той все ще намери нещо недобро. Защо? – Защото дяволът не престава да ни изкушава. Ние сме пълни със страсти и около нас непрекъснато има бесове – нападат ни ту с един помисъл, ту с друг. С тях трябва да се борим. Ако приемем беса, наскърбяваме Господа.
Нашите оръжия са непрекъсната борба със себе си и постоянната молитва, молитва и молитва. Защото, ако разчитаме на своите сили, ще има само провали, а с Божията помощ всичко е възможно. А когато ни се случи да отстъпим, веднага трябва да започнем отначало.
Не бива да влизаме в беседа с дявола; св. отци съветват само да го пъдим и да се молим. Трябва да си вземем за правило: постоянство и неотстъпчивост. Без борба със себе си не можем да се спасим. Понякога се случва човек да отслаби старанието си, да бъде нехаен, но щом се осъзнае, нека веднага да започне отначало. В този труд трябва да сме постоянни и да не се смущаваме от паденията. Щом паднете, веднага станете. Вслушвайте се в съвестта си – това е вашият ангел пазител. Ако слушате съвестта си, ще сте с Господа. Щом съгрешите, станете и непрекъснато се окайвайте. А то в нашите очи ние все сме нещо важно, почти императори. Напротив, трябва дълбоко, дълбоко в себе си да чувстваме, че сме нищо, една шепа пръст. През цялото време да се окайваме и да се смиряваме. Господ ни оставя да паднем, да съгрешим, за да се смирим от собствената си лошотия.
Нашата цел е да си спасим душите. Извор на доброто е Сам Господ, а раят – това е да бъдеш непрекъснато с Господа. Злоба, завист, ревност, пристрастие към земното – това са все гнусни страсти и трябва да се махат. Трябва да се стремим само към Господа. А при Него се отива с труд. Без старание няма спасение. Старанието се заключава в борба, молитва и вършене на добро под най-различен вид, но все заради Господа. Ако правиш добро заради Господа, то ще бъде одухотворено.
От нас се изисква и друг подвиг – да придобием крайно необходимото и крайно далечното от нас смирение. Какво е смирението? Авва Доротей учи, че смирението е винаги да бъдем готови да кажем: „Простете!“ Какво означава това? – Означава: „Виновна съм!“ А ние все не сме виновни, все другите са ни виновни. Трябва не да се самооправдаваме, а когато дойде случай, да се смирим, да претърпим и да бъдем кротки. Това не става така лесно, защото нашата природа е горда и ни се иска да отвърнем на другия. А с гордостта трябва борба. Тази борба е много дълга, упорита и трудна, но без това няма да очистим сърцето си. Борете се и с тщеславието. Когато дойде тщеславен помисъл, кажете си Иисусовата молитва. После пак ще дойде, а вие отново го отблъснете. Молете се на дядо Владика Серафим. Той имаше истинско смирение и истинска любов.
Без борба не можем да придобием нито една добродетел. Без молитва – също. Борбата и молитвата заедно могат да победят малко по малко всички пороци. Ако не победим нашите пороци, няма да влезем в царството Небесно. В царството Небесно ще можем да попаднем само ако водим борба с лошотията си, със страстите в себе си. Ако не се борим, не можем да попаднем там. А целта на нашия живот е да бъдем с Господа. За да можем да бъдем с Господа, и то вечно, както Той ни е обещал, трябва да положим всички усилия да очистим нашите сърца от всякаква лошотия, от страстите. За голямо съжаление те са много силни и ние много ги обичаме и не искаме да се разделим с тях. А когато малко по малко с Божията помощ – защото ние сами не можем нищо – се маха една страст, после друга, тогава на душата става по-леко, по-мирно, по-спокойно.