П омните ли как блаженият Доситей, когато имал послушание да се грижи за болните, видял, че в монастира са донесли един много красив нож и помолил авва Доротей да му го даде, разбира се, не лично за него, а за нуждите на болницата. И какво му казал тогава авва Доротей: „Доситее, нима ти искаш да станеш раб на този нож, а не раб на Бога?“ След тези думи блаженият Доситей никога не се докосвал до ножа, така бил послушен той към своя старец и така се пазел от земното пристрастие.

На това някой ще каже: „Матушка, нима може една бездушна вещ толкова да ми навреди на душата?“ Пък аз ще ти кажа: може да ти навреди, а ти даже съвсем да не забележиш това! Ще ти навреди, когато в теб се образува дори малко пристрастие към нея. Тогава, много хитро, както само дяволът умее да го прави, това пристрастие почва да измества Господа от сърцето ти. Е, може да не Го измести съвсем, защото тогава ще се усетим и ще разберем кой седи зад цялата тая работа. Но ще Го измести някъде по в ъгъла – на второ, трето, а може и на десето място. На първо място там обикновено стои нашата „любима“ страст – самолюбието, с което ние никак не искаме да се разделим, пазим си го като галено чедо. На второ място ще се промъкне като крадец тази вещ, която толкова много сме я искали; след нея вече съвсем „законно“ и нашироко се е разположило нашето „любимо“ послушание; после, кой знай откъде, се е вмъкнал даже някакъв компютър, и още нещо, и още нещо... И ние цял ден с тези неща може да се занимаваме: ту ще си побеседваме със самолюбието, ту ще си помислим: „Ами дали пък тази хубава дрешка не трябваше първо малко да се поизпере или да се проветри; само че ако я сложа да се проветри, дали някой няма да ми я смачка...“; после някакви планове за работата си ще правим и така ще скачаме от едно на друго... И току-виж цялото си сърце сме го запълнили със земни пристрастия и грижи, а някъде съвсем, съвсем накрая сме оставили малко местенце за Господа. И ти става тъжно-тъжно – направо ти се иска да седнеш и да заплачеш. Защото нашето сърце трябва изцяло да принадлежи на Господа. Господ обича до „ревност“ човека – така пише в Свещеното Писание. Той е създал човека за небесното, за рая, дал е на човека най-дивния дар – да може да общува със Самия Него. И понеже го обича толкова много, Той не иска да го остави да погине в ада. Затова, като знае, че нещо ще му навреди на душата, Той не му го дава и не му го дава – а Господ знае най-добре, защото е Сърцеведец. Ние обаче мислим, че сме много умни и почваме да задаваме въпроси: „Ама защо така?“ И не само питаме, ами като малки деца (нали сте виждали как тропат с краче?) почваме и ние да тропаме и да викаме: „Дай! Дай!“ Но Господ ни обича повече, отколкото ние обичаме самите себе си, и не ни го дава. Тогава, ако сме малко по-умни, ще си припомним какво е направил Той за нашето спасение и колко е велика Неговата любов към нас и ще си кажем: „Щом Господ не ми дава това нещо, значи то не е полезно за безсмъртната ми душа!“ И вместо да роптаем, ще се покорим на Господа с пълна вяра в Неговия промисъл и ще се захванем едно по едно да изхвърляме от себе си земните пристрастия, за да отворим широко сърцето си само за Господа и Той да влезе там. Това ви го говоря, мои мили дечица, по повод на една най-обикновена дрешка, казвам ви го дори малко на шега, за да го запомните по-лесно, но вие сте хора разумни – вземете и го сложете в сърцето си и после в живота го прилагайте.

Из книгата Православието е правилна вяра и живот според вярата