Като опознаем своята греховност, не бива да бъдем нейни хладни зрители. Не бива да я отминаваме с такова равнодушие, с каквото се ходи по чужда, занемарена и потънала в бурени нива. Необходимо е да доближим това познание до съвестта си и заедно с нея да започнем да събуждаме в сърцето спасителни покайни чувства. Би следвало тези чувства естествено, от само себе си да се пораждат в нас, но това не винаги се случва. Сърцето огрубява от греха. Както загрубява човек, който върши тежка физическа работа, така огрубява сърцето на човека, който сам се предава на черното служение на греха и страстите, събира рожкови и се храни с тях. Затова не е лесно да смекчим сърцето си, когато трябва да го доведем до разкаяние. Ето това също е труд, и то твърде значителен, защото в делото на покаянието всичко зависи от чувствата на сърцето.

Пристъпвайки към това, най-напред принуди себе си да стигнеш до самоизобличение, да пробудиш в себе си чувство за виновност, тъй че от дълбочината на сърцето си да кажеш: „Виновен съм!“. Тук предстои борба със самооправданието, или с оневиняването на своето падение и на своите грехове. За да прогониш това оневиняване, трябва да отстраниш от вниманието си всичко друго, да останеш сам със Съдията Бога, и откровено да укориш себе си: „Знаех, че не бива да греша и греших, можех да се въздържа и да избегна увлеченията и не използувах за добро моята свободна воля. И съвестта ми забраняваше, но аз с пренебрежение заглушавах този Божи глас в себе си“. След това си припомни местата, времето и обстоятелствата на своите греховни дела и от всичко това събери основания, които биха накарали сърцето и съвестта да се проникнат от чувството на виновност и да кажат: „Виновен съм! Нямам никакво оправдание!“. Така преминавай от един грях към друг и от едно нечисто разположение към друго и навсякъде слагай като подпис: „Виновен съм!“.

При това добросъвестно самоизобличаване ти ще потвърдиш в сърцето си, че си извършил всички тези грехове, ще осъзнаеш, че си виновен в едно, в друго, в трето, във всичко; ще се облечеш, така да се каже, в греховете си и ще почувстваш, че те лежат върху теб с цялата си тежест, ще осъзнаеш, че нямаш отговор за тях и ще извикаш: „О, колко съм окаян!“. След като всичко това се извърши в твоето сърце, побързай да събудиш, или да изведеш от сърцето си, вече предразположено към това, болезнените чувства, които представляват същността на истинското покаяние, а именно: болка, че си оскърбил Бога; срам, че си довел себе си до такова греховно състояние; съжаление, че си могъл да се въздържиш, а не си се въздържал; досада от собствената ти греховна воля, която е пренебрегвала всички внушения на разума и съвестта. Тези чувства от само себе си ще бъдат готови да се породят в сърцето след осъзнаване на греховете ти и на собствената виновност. Но и ти сам трябва да им помогнеш да се развиват и да ги разпалваш все по-силно и по-силно. Нека душата да гори в тях като в огън: колкото повече гори и колкото по-силно е изгарянето, толкова по-спасително е то. Пределът, до който трябва да дойде това страдание заради греховете, е погнуса и отвращение от тях. В това отвращение е опората на решимостта да не грешим и надеждата за самоизправлението ни. Който е почувствал отвращение към греха, той се е поставил вън от него, или го е изхвърлил от себе си и сега има пълната свобода да действа, без да чувства влечение към него. Ето минутата, когато можеш смело да дадеш обещание да не грешиш, което ще произнесеш в сърцето си пред Господа. Падни тогава пред Него и кажи: „Няма повече да греша! Никога вече няма да греша, само ме спаси и помилвай!“. Това сърдечно обещание трябва да увенчае чувствата на разкаяние и да засвидетелства тяхната искреност. То не е в думите, а в чувството и представлява вътрешния завет между сърцето и Бога; то възстановява религията на сърцето.

Публикувано в списание „Православно Слово“