Една въздишка и думите: „Съгреших, няма повече да греша!“
Но тази въздишка трябва да прекоси небесата...
Св. Теофан

В сяка година православните християни говеят, всяка година по време на изповед чуват великите думи на всепрощението, всяка година в тайнството на св. Причащение се съединяват с Христа. Но мнозина ли са тези, които говеят както трябва, мнозина ли изобщо разбират как следва да се говее? Уви, за огромното мнозинство ежегодното говеене не е нищо повече от един обред, който е „прието“ да се изпълнява веднъж в годината – и нищо повече...

Но когато човек се разболее от тежка телесна болест, колко грижи и безпокойства преживява, пък и не само той, а и близките му? Колко дълго и колко често после той си спомня за болестта си, колко живо описва цялото ѝ лечение, първите признаци на своето оздравяване и мъките, които е изстрадал по време на боледуването си!

Такива ли впечатления обаче оставя у нас ежегодното говеене? А всъщност то би трябвало да остави в душата несравнимо по-дълбоки следи, отколкото оздравяването ни от тежка болест... Чия душа днес не е болна? Кой човек днес е доволен от себе си и от своята съдба? Кой не се оплаква от живота си? И откъде е това безпокойство в живота, тази непрестанна суета и тревога, които не ни напускат нито денем, нито нощем? Откъде е тази нервност, която често пъти стига до пълна загуба на душевното равновесие – тази нервност, която е една от най-характерните черти на нашето време? Не са ли всички те признаци за тежкото боледуване на душата ни? И защо тогава избягваме спасителните средства за изцеление на нашите духовни рани? Не по същите причини ли, поради които изпадналият в малодушие болник често се отказва от болезнена, но оздравителна операция и предпочита да си остане със страданията? Наистина, по време на говеенето ние трябва не само да ходим по-често на църква, не само да постим и да се изповядаме – с една дума, не само да изпълняваме обичайните при говеене външни действия, но е необходимо най-вече отново и отново да изживеем, да почувстваме и изстрадаме могъщия процес на духовното обновление.

В какво именно се състои истинското говеене? Какво трябва да извършим над себе си, та действително да почувстваме и изживеем духовно обновление? Ще се опитаме да отговорим на тези въпроси с мъдрите уроци, извлечени от творенията на приснопаметния светител Теофан Затворник, който с необикновена дълбочина и удивително познаване на човешкото сърце изобразява ясно пред нас целия спасителен път на духовното обновление, изминаван от човешката душа в тайнствата на Покаянието и светото Причащение.

При цялото разнообразие на греховни състояния у хората, „има – казва епископ Теофан – един общ ред при промяната, който никой не може да избегне“. 1. Епископъ Ѳеофанъ Затворникъ. Путь ко спасенiю (краткое начертанiе христианскаго нравоученiя). СПб., 1875, с. 91.

В какво се състои този ред, тази последователност в процеса на духовното обновление?

„Кой се кае както трябва? Този, който е осъзнал своите грехове и искрено се признава за виновен в тях; който, след като се признае за виновен, се съкрушава за тях и ги оплаква, а след като се съкруши и ги оплаче, вземе твърдо решение вече да не оскърбява Бога със своите грехове; и накрая с такова разположение на душата, смирено изповяда всички свои грехове пред духовника, за да получи прошка за тях и да застане пред Чашата Господня оправдан и чист в Божиите очи.“ 2. Епископъ Ѳеофанъ Затворникъ. О покаянiи, исповѣди, причащенiи святыхъ Христовыхъ Таинъ и исправленiи жизни. (Изд. 6-ое.) М., 1909. с. 73.

Друг ред няма „и ако някой се опита да изнамери нов, би се трудил напразно“ 3. Пак там, с. 74. .

Нека изминем под ръководството на този мъдър наставник целия посочен от него ред на духовно обновление.

I. Пробуждане от греховния живот и осъзнаване на греха

С право осъзнаването на собствените грехове бива сравнявано с пробуждане от греховен сън.

В какво се състои тази първа крачка в движението на душата от греха към Бога – по-точно дори не крачка, а само начало на тръгването, отправна точка?

„Грехът потапя душата в съня на самозабравата, безчувствеността и безгрижието. И грешникът дълбоко спи! Но както е необходимо да събудим заспалия, за да стане и да тръгне, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види опасността на своето положение и да реши да стане и да отиде при Господа. За тази именно цел ние чуваме подбуждащи гласове навсякъде около нас. И съвестта, и словото Божие, и словото на отците, и богослужебният чин на св. Църква, и цялото творение, и щастливите, и нещастните обстоятелства в живота – всичко буди, всичко говори на заспалия грешник: Стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос (срв. Еф. 5:14)! И какво ще ни говорят постът, великопостното четене и пеене и дори самият камбанен звън, ако не същите думи: Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите?

Подбужда ни всъщност Божият Дух, който прониква до човешкия дух. Но трябва и ние сами себе си да безпокоим и да се самопринуждаваме; защото без нас и Божият Дух не ще стори нищо в нас. Моли се и проси от Господа пробуждане на душата, но и самият ти не стой с отпусната глава и скръстени ръце. Сам разпалвай в себе си духа на загрижеността за своето собствено спасение и за Божията слава. Действай противно на действията на греха в теб. Както падналата гъста мъгла скрива от погледа всички предмети, така и грехът слага покривало след покривало върху очите на ума ни и скрива от него всички духовни предмети, които той трябва непрестанно да вижда и да ходи (т.е. да живее постоянно – бел. прев.) сред тях.“ 4. Пак там, с. 28.

„Грехът е рана на душата. Когато се случи да нараним тялото си, ние изпитваме болка и бързаме да излекуваме раната. Така би трябвало да бъде и с душата по отношение на греха! Но тук става нещо съвсем друго. Наранявайки душата, грехът носи със себе си и някакво замъгляване на съзнанието, при което онзи, който му служи, не вижда своето бедствено състояние, не го чувства и не се старае да се освободи от него. Заслепението, безчувствеността и безгрижието са плод на нашето грехолюбие, което държи грехолюбивите във властта на греха, без надежда да излязат от това положение.“ 5. Пак там, с. 90. ...

„И тъкмо в тая мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да премахне заслеплението от очите му и сякаш хващайки го за ръка, да го изведе в светлината на осъзнаване на Божия ред.“ 6. Пак там, с. 29.

Така благодатта на Светия Дух ни спасява, но не без наше участие... Какво се изисква от наша страна? Какво трябва да направим ние, та душата ни да се погрижи за собственото си избавяне от греховния сън?

„Ще попитате: „Как да направим това?“ Ще ви отговоря: това никой не може да стори вместо вас, освен вие самите. Самите вие трябва да влезете в себе си и като застанете пред своята потънала в греховен сън душа, да я будите от този сън – кой както може и както умее. Във вашето светилище не може да проникне никое странично лице и онова, което трябва да стане там, с никакъв външен труд и подвиг не може да се извърши. Всичко там става чрез съкровен разговор между вас и душата ви пред лицето на Единия Бог, за Когото няма нищо скрито. Разговорът с душата, нейното уговаряне – това е главният начин за пробуждането ѝ от греховния сън.

И тъй, вглъбете се в себе си и започнете да действате добросъвестно! Всичко, което става във вас, ви е известно: известни са ви вашите страсти и грехопадения. Всичко това е известно и на Господа, Когото не може да не виждате със сърцето си. Няма защо да се криете! От хората, които са извън вас, можете да се скриете, но от себе си и от Господа къде ще се скриете? Именно това ясно виждане на себе си пред Господа вземете за изходна точка при вашия разговор с душата си. Кажете ѝ: „Няма какво да извърташ, душо! И тази страст е грозна, и това грехопадение е страшно, и този навик е лош. Ясните и определени заповеди са нарушени и присъдата за нарушаването им е също така ясна и определена. Ето, пред нашето съзнание стои Господ, Който е дал заповедите и е определил присъдата. Няма къде да избягаш. Остава ти или да погинеш заедно с осъдените, или да излезеш от пагубното състояние.“... Опасението за себе си, за своята вечна участ, ще бъде в ръцете ви лост, с който ще обърнете всичко вътре във вас и ще извършите там спасителна промяна.

Отново ще повторя, че това трябва да извършите в себе си вие сами – никой външен човек не може да стори това вместо вас. Душата на всекиго е непроницаема за другия. Единствено за самия човек тя става ясна, когато той се вглъби в себе си и започне да обмисля какво да направи и как да постъпи. И тъй, влезте вътре в себе си и там, съветвайки се с душата си в съкровен разговор, решете: „Е, какво, душо, още ли ще се валяш в греха? Нека станем и с решителни крачки да отидем при Господа, Който е готов да ни приеме“. При това, за да въздействате по-успешно върху себе си, оградете се с подтикващи помисли – колко гнусен е грехът, колко силно той оскърбява така милосърдния към нас Господ, колко много унижава и самите нас, които сме предназначени да бъдем богоподобни, и към каква беда ни тласка, като и тук не ни дава покой, и там (в отвъдния живот) готви за нас вечно мъчение. Добавете към това представата, че умирате или сте вече умрели и стоите пред безпристрастния Божи съд, на който няма да бъде забравен нито един неоплакан грях. Представяйки си всичко това колкото може по-живо, продължете разговора си с душата: „Е, какво ще правим, душо, и какво ще решим? Ти знаеш, че всичко това е истина. Наистина, отвратителен е грехът пред Бога и пред всички светци, както и пред нашата собствена съвест, и вярно е, че такава горчива участ ни очаква във вечността, ако не се откажем от него. Защо тогава да погубваме себе си? Сладостта на греха е кратка, минутна, а горчивината му – вечна и безмерна. Нека да го оставим! Нима сме по-лоши от другите или сме лишени от нещо? Или Господ, Който е Господ на всички, не е и наш Господ? Или Неговите спасителни установления в св. Църква са недостъпни за нас? Защо да предаваме себе си за посрама пред всички и за радост на злобните наши и Божии врагове? Да оставим греха! Ето, на изповедта ще получим прошка, в св. Причастие ще приемем Господа и после ще заживеем заедно с Него според заповедите Му, като се наслаждаваме тук на душевен мир, а за там си приготвяме вечно блаженство.“...

Не отстъпвайте! Господ е близо! Той следи вашия съкровен труд и е готов да ви помогне. Щом види, че се скланяте към доброто, веднага ще го укрепи във вас със Своята благодат. Без Господа не можем да направим нищо, но Той винаги очаква нашето усилие, насочено към доброто, и щом го забележи, веднага е готов да ни изпрати Своята помощ. Затова, когато разговаряте с душата си и се напрягате да предизвикате в нея движения към доброто, постоянно се обръщайте към Господа с молитва – все там, в скритата стаичка на сърцето си. Поговорете на душата си и паднете пред Господа, като с болка Го умолявате да смекчи душата ви и да помогне за нейната промяна. После отново започнете да говорите на душата си и пак се обръщайте към Господа. Призовавайте на помощ и Пресветата Владичица Богородица, вашия Ангел хранител, светеца, чието име носите, и всички светци. Постоянно правете така – и когато стоите в храма, и когато се молите и размисляте вкъщи, все това имайте в ума си: как да пречупите най-сетне душата си и да я насочите към доброто. Трудете се! Помощ ще дойде!“ 7. Пак там, с. 91-94.

След като се пробуди, човек обикновено се връща към съзнателен живот. Обаче невинаги става така.

„Когато събудят някого, той може да заспи отново, без да е станал. Другиго събуждат, а той веднага пак заспива; пак го събуждат и пак заспива. Трети се събужда и знае, че трябва да стане, но така си лежи – не спи и не става. Всичко това в различни варианти се повтаря и в духовния живот. Събужда се грешникът и отново се предава на съня на безгрижието, пак се събужда и пак заспива.“ 8. Пак там, с. 30. ...

Пробудилият се действително става от леглото и започва, при ясна светлина, да различава всички заобикалящи го предмети. Така и пробудилият се от греховния сън трябва ясно да осъзнае своето греховно състояние.

„И тъй, вижте в какво и как сте съгрешили... Нека сега вникнем в себе си и се заловим най-напред да прегледаме нашия живот и всичко, което е било нередно в него. Разбира се, всеки е готов да каже и казва за себе си, че е грешен. И не само казва, но нерядко наистина се чувства такъв. Ала ние си представяме тази наша греховност смътно и неопределено. Това е недостатъчно. Пристъпвайки към изповед, трябва точно да си изясним кое именно в нас е нечисто и грешно и до каква степен. Необходимо е да знаем своите грехове ясно и поотделно, като че ли под брой. Затова ето какво трябва да направиш: постави от едната страна Божия закон, а от другата – своя собствен живот, и виж дали има противоречия между тях. Или вземи своите дела и ги постави пред закона, за да видиш дали са законни, или пък вземи закона и виж дали си го изпълнявал както трябва в живота, или не... Например ти си бил оскърбен и си отмъстил – така ли заповядва християнският закон? Видял си съгрешенията на другите и си ги осъдил – така ли трябваше да постъпиш според Христовите заповеди? Направил си нещо добро и си се възгордял, тръбил си около себе си – позволено ли е на християнина да постъпва така? Законът Божи повелява да ходим в Божия храм, без да се леним и да стоим там благоговейно, с внимание и молитва. Изпълнил ли си това? Законът изисква да нямаме похоти, да не се гневим, да не завиждаме, да не пожелаваме чуждото и т.н. – отговаря ли твоят живот на тези правила? По този начин разгледай целия Божи закон и целия си живот. А за да не пропуснеш нищо в това толкова важно дело на самоизпитването, спазвай някакъв ред: представи си по-ясно всички свои задължения към Бога, към ближния и към себе си и прегледай живота си точно и подробно във всички тези области. Или пък разгледай поред десетте Божии заповеди с всички техни предписания, отнасяйки ги към себе си, и виж кое от тях не си изпълнил. Онзи, който може, нека прочете и проповедта на Спасителя на планината, където Той е изяснил древния закон, възпълвайки го с християнски дух. Прегледай и главите от посланията на светите апостоли, в които най-общо се посочват задължителни за християните дела и наредби, например дванадесета глава от посланието до Римляните, четвърта глава от посланието до Ефесяните, посланието на св. ап. Яков, първото послание на св. Йоан Богослов и пр. Огледай се във всичко това като в огледало и ще видиш къде у теб има петна или грозота.

След такъв преглед на живота между делата, думите, чувствата и помислите си ще открием много или противозаконни, или полузаконни, т.е. такива, в които намеренията не са били съвсем чисти, макар те външно да са били съобразни със закона. Ще се събере голямо множество от тях и може би целият ти живот ще се окаже съставен само от недобри дела, като една непрекъсната верига или редица от безобразни и отвратителни изделия.

Но това е само начало на самопознанието и не бива да спираме дотук. Трябва да отидем по-нататък в опознаването на нашата греховност, или да навлезем по-дълбоко в нашето греховно сърце. Зад всички наши дела и думи, отделни мисли, желания и чувства стоят постоянни разположения на сърцето, които са техен извор. Съвкупността от тези разположения съставлява личността на човека и определя неговия характер. Ето защо трябва да опознаем най-вече тях. Тук не се иска много труд: добросъвестността пред самите нас няма да ни позволи да скрием какво царува в нашето сърце и какви господари живеят в него. За това имаме явни свидетели, именно: тези лоши прояви, които най-често се изтръгват от нас, и то с такава сила, че не можем да овладеем себе си. Зад тях трябва да търсим в сърцето си съответната склонност или страст, която е и техен постоянен причинител. Ако например някой веднъж каже, посочвайки другия: „Виж какво прави!“, друг път с досада повтори: „Ах, колко нелепо!“, а трети път направи насмешлива физиономия и въобще повече и по-охотно говори за чуждите дела, представяйки ги от неблагоприятната им страна, такъв човек лесно може да се досети, че боледува от богопротивната страст на осъждането.

Това разглеждане ще ни доведе до опознаване на действащите в нас страсти, а оттам и до онази, която преобладава над всички. Известно ви е, че коренът на всяко зло в нас е себелюбието. От него произлизат гордостта, користолюбието, страстта към наслажденията, а от тях и останалите страсти. Всички те се намират във всеки човек, който греши, но не в еднаква степен у всекиго: у един преобладава гордостта, у друг – користолюбието, у трети – страстта към удоволствия. И гордият не е чужд на користолюбието и на страстта към удоволствия, но лесно ги преодолява, когато тяхното удовлетворяване може да го унижи. И скъперникът е готов да опита всяко удоволствие, ако то не ще му струва нищо, и пр. Така във всекиго господства една страст, а другите стоят като че ли в сянка и в подчинение на нея. Тази именно главна страст трябва да видим, за да можем след това да се борим по-решително срещу нея. Един св. отец казва: „Господ иска от тебе да възстановиш целомъдрието си, а ти строиш приюти и църкви. Поправи най-напред първото, тогава и второто ще бъде благоприятно пред Бога“.

Но трябва да отидем и още по-надалече в опознаването на себе си. След всичко, направено дотук, трябва да определим общия дух на нашия живот или неговата отличителна черта, а именно: кому служим ние – на Господа или на себе си и на греха? Какво имаме предвид в нашите дела – себе си или Господа – Неговата слава и изпълнението на Неговите заповеди? За какво държим при всеки случай: за Божието име или за своето? Тази именно черта определя какво представляваме ние и какво следва да очакваме за себе си. Познаването на това е връхната точка на самопознанието. То е общият извод от извършеното дотук, който сам по себе си ще бъде изречен от съвестта, ще се очертае ясно в съзнанието и ще бъде изповядан пред лицето на всезнаещия Бог.

Така най-накрая ще се изобрази цялата картина на нашата греховност и цялата история на нашия греховен живот: дела, чувства, разположения и главната насоченост на живота ни. А след това трябва да изпитаме „скръб за себе си и да оплачем своите грехове“. 9. Пак там, с. 30.

Публикувано в списание „Православно Слово“