Хората, неразбиращи духовните основи на това, което става в света, съдят за човешките дела много повърхностно. Те разделят действията на човека на явно греховни, зли, и на добри, похвални, само по външните им прояви, стараейки се да прекарат между едните и другите някаква приблизителна граница, като използват най-разтегливи критерии за добро и зло според законите на света. Истината, която може да открие действителната стойност на нещата, не е в света. Само един закон определя ясно що е грях и що е добро – това е Евангелският закон. Светските закони понякога, в някои свои пунктове се опитват да приличат на християнските, но това е само външно. Всъщност всичко в тях е по-различно.

След падението на Адам човекът е поробен изцяло от греха и е станал уродлив, болен, озлобен, но въпреки това някои податки от естественото добро, вложено при сътворението от Създателя, все още са се запазили, макар вече лишени от чистота и святост, примесени с отровата на греха. Именно върху тези жалки останки човекът започнал да строи своите учения за доброто и нравственото, за любовта и справедливостта. Но такава осквернена, нечиста човешка „истина“ не може да го научи на истинско добро, не може да оживотворява и изцелява душата, по-скоро я въвежда в голяма заблуда.

Някои невярващи хора също вършат не малко красиви, дори като че ли похвални дела. Те извършват множество добродетелни постъпки, подвизи на милосърдието, любовта и саможертвата, понякога дават живота си за своя народ или за своя ближен, дават последното си парче хляб на гладния, помагат си в беда, жертват имуществото си за различни добри дела. Срещат се удивителни, дори героични постъпки; могат да се приведат такива примери, че мнозина биха се трогнали до дъното на душата си. Но всички тези прояви на доброто, ако не се основават на Евангелието, ако не израстват от дълбините на вярващата християнска душа, всичко това, толкова похвално на вид, е нечисто, осквернено от грехопадението и няма пред Бога ценността, която му приписват хората. Мнозина днес не могат да приемат тази важна истина; мнозина недоумяват, обиждат се, някои дори изпадат в гняв, когато чуят това.

И наистина, звучи странно: човекът извършва велик подвиг, жертва живота си заради ближния, умира, за да може друг да живее щастливо – и как можем да се съмняваме, че душата на такъв герой е спасена, да смятаме, че дори може да го очаква адът? Нима такава постъпка не измива всички грехове на човека? Звучи някак жестоко. Но да погледнем от друг ъгъл: ако този герой не заради Христа, не според евангелското учение, не от християнската вяра е почерпил сили за подвига си; ако тази саможертва е извършена не с Христовата сила, не в Божието име, то тогава излиза, че и без вяра, и без Христовото изкупление човек може да се спаси, излиза, че в падналия човек са се съхранили онази сила и чистота, които са достатъчни за неговото оживотворяване, достатъчни, за да се изтръгне той сам от оковите на греха. Тогава кому е била нужна страшната Жертва на Голгота, за какво е Христовото учение, Евангелието, Църквата? За какво са тайнствата, молитвите, постите, християнските подвизи? Тогава щеше да бъде достатъчно само нашето желание и усилие на волята, даже вяра не трябва... Но как е възможно това?!

Работата е там, че да се вършат добри, прекрасни, похвални дела и да се вършат делата на вярата, не е едно и също. Добрите дела, вършени без вяра, без Бога, посветени на света, от света получават и своята отплата: слава, чест, почит. Те са чужди на вечната, небесната слава. А делата на вярата са вътрешно посветени Богу, те се вършат с молитва към Бога, колкото се може по-съкровено, за да знае единствено Той. Външно тези дела правят по-слабо впечатление, затова пък Господ ги приема и въздава за тях слава в бъдещия живот.

Изобщо, неправилно е да се смята, че спасението на душата и наследяването на Царството Небесно зависят пряко от нашите добри дела. Бог обича човека и го спасява не за неговите добри дела, а заради неговото вярващо, съкрушено и смирено сърце. Разбира се, вярата без дела не бива, а и не може да съществува, тя непременно ще се въплъти в конкретни дела и тези дела несъмнено ще бъдат най-добрите и най-святите, тъй като Сам Господ учи вярващия на тях.

Затова е погрешно да се проповядва на хората абстрактно добро – да обичат ближния си, да бъдат милосърдни, добри, без да се споменава, че те не биха могли да го извършат правилно, свято и богоугодно без евангелското учение, без Църквата, без благодатта на Светия Дух, която те могат да получат само в храма посредством светите тайнства. Ако се премълчават тези неща, то хората ще си мислят, че могат, ако поискат, да решат прекрасно своите проблеми сами – без Църквата, без тайнствата, без благодатта на Светия дух, без Христа.

В света често се извършват добри постъпки, но още по-често – лоши. Греховете в света са много по-изтънчени и многообразни, отколкото добрите дела. Тези грехове така плътно се доближават до доброто, че между тях сякаш няма противоречия. Един и същ човек, когото всички хвалят за добрите му дела, в същото време извършва множество отвратителни, на които никой не обръща внимание. Светски герой извършва някаква необикновена самоотвержена постъпка, но преди и след нея постъпва най-подло и низко. Такива са добродетелите на този свят: тук съжителстват любов и ненавист, тук има саможертва, геройство, милост и редом с тях – егоизъм, себелюбие, високомерие. Всъщност и едните, и другите почиват върху пагубни страсти. Доброто тук съществува сякаш само за да подчертава и придава по-голяма сладост на греха, да подсилва вкуса му. Корените на това добро пият осквернена вода. Тайните помисли на гордост и тщеславие веднага заглушават всеки по-искрен, малко по-възвишен стремеж на душата.

Епископ Игнатий (Брянчанинов) казва:
„Извършителят на човешкото добро е изпълнен със самомнение, високомерие, самоизмама; той проповядва, тръби за себе си, за делата си, без да обръща внимание на забраната на Господа (виж Мат. 6:1-18); с ненавист и отмъстителност се отплаща на ония, които биха се осмелили да отворят уста за съвсем основателно и добронамерено възражение срещу неговата правда; той смята себе си достоен и предостоен за земни и небесни награди. Обратно, изпълняващият евангелските заповеди винаги е проникнат от смирение; като сравнява възвишеността и чистотата на всесветите Божии заповеди с това как ги изпълнява, той вижда, че това изпълняване е крайно недостатъчно, недостойно за Бога; смята, че заслужава временните и вечните мъки заради греховете си, заради неразтрогнатото си общение със сатаната, заради грехопадението, постигнало всички човеци, заради собственото си пребиваване в греха и най-после заради твърде незадоволителното и често превратно изпълняване на (Божиите) заповеди“. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Собрание сочинений. Т. 5. Приношение... Гл. 7, с. 36.

„Ако ти дойде някаква добра мисъл, спри се, не се устремявай да я изпълниш прибързано, необмислено. Ако усетиш някакво добро влечение в сърцето си, не дръзвай да тръгваш след него. Съпостави го с Евангелието. Провери дали твоята добра мисъл и твоето сърдечно влечение са в съгласие с всесвятото учение на Господа. Скоро ще видиш, че няма никакво съответствие между евангелското добро и доброто на падналото човешко естество. Доброто на падналото естество е примесено със зло, затова самото добро е станало зло, тъй както вкусната и здравословна храна се превръща в отрова, когато бъде примесена с отрова. Пази се да не вършиш доброто на падналото естество! Ако го вършиш, съдействаш на падението си, подхранваш в себе си самомнение и гордост и ще се уподобиш твърде много на демоните. И обратното, ако вършиш евангелското добро като истински и верен ученик на Богочовека, ще станеш подобен на Богочовека.“ Епископ Игнатий (Брянчанинов). Собрание сочинений. Т. 5. Приношение... Гл. 7, с. 35.

И тъй, важно е при всяко дело да се взрем дълбоко в сърцето си, в тайниците на съкровените си помисли. Преди да пристъпим към делото, то се претегля и преценява от нашите вътрешни сили; там заседава нещо като таен съвет: сърцето казва своите „за“ и „против“, умът – своите, чувствата, плътта, нашите страсти, наклонности се опитват да кажат своята дума; и ако съветът отсъди справедливо, делото се решава по Христовите закони и ще се извърши за спасение на душата; ако се промъкне лукавство в полза на някоя страст, с тайната мисъл да се подхрани тя, то направеното, колкото и благолепно на вид да бъде, ще принесе на душата по-скоро вреда, отколкото полза. И най-дребната, едва забележима постъпка или крачка винаги се съпровожда от това вътрешно посвещаване: в чие име се извършва тя – заради земното или заради небесното, заради Божието или заради човешкото. И често посвещаването има по-голямо значение от самото дело, тъй като то съдържа цената на извършваното пред Бога.

Източник: Архим. Лазар (Абашидзе) – За скритите недъзи на душата

Бележки:

1. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Собрание сочинений. Т. 5. Приношение... Гл. 7, с. 36.

2. Пак там. с. 35.