НЕЗАБРАВИМАТА ЕСЕН НА 1995 Г. В изложението са ползвани материали, публикувани в списание „Православно слово“ и в други издания, подготвени с участието на сестри от обителта „Покров Богородичен“ в Княжево, София.

Вместо предговор

Днес сме се събрали, за да обърнем взор към светлата диря от едно наистина незабравимо събитие – посещението на мироточивата Монреалска икона на Пресвета Богородица в България през есента на 1995 г. 20 години изтекоха оттогава. Немалко от нас са свидетели на това събитие. И всеки един има своите съкровени спомени за него. Но това, което ни обединява в тези спомени, е дълбокото усещане, че с идването на Мироточива икона в строящия се тогава катедрален храм Пресвета Богородица разпростря Небесния си покров над църковната ни общност, която само преди три години бе излязла на открито служение след нелек катакомбен период. Очакваха я занапред трудни периоди и изпитания, но чрез своята икона Божията Майка сякаш говореше на сърцата ни: „Не бойте се! Пазете вярата, следвайте заветите на вашите отци и майки и аз ще бъда ваша Застъпница!“.

Впрочем образът на мироточивата Монреалска икона съпътстваше малката ни Църква още в самото началото на нейното открито служение. В първия неин параклис на ул. „Гребен планина“, съоръжен през януари – февруари 1993 г., голямо копие на Монреалската Небесна Вратарница посрещаше още на входната врата всички влизащите. То бе най-обикновено копие от цветен ксерокс, което занесохме в параклиса през нощта срещу откриването му. Пред него винаги горяха седем кандила и множество свещи, които богомолците поставяха с топли молитви пред Божията Майка. Същото това копие на иконата бе пренесено във временния параклис „Св. Иван Рилски“, издигнат през зимата на 1994 г. непосредствено до мястото, където щеше да почне градежът на катедралния ни храм. Поставено отдясно на входа, то продължаваше да посреща и изпраща богомолците. И ето че през есента на следващата 1995 г. се случи нещо по човешки невероятно: не копие, а самата Монреалска мироточива икона, придружавана от нейния пазител брат Йосиф Муньос, дойде в България и влезе под откритото небе на новостроящия се храм.

Нищо не става без Божията воля и промисъл. Но кои бяха в случая служителите на този промисъл? Надявам се, че няма да е безинтересно накратко да разкажа за това.

В края на 80-те години на отминалото столетие политико-икономическите промени в разпадащия се Съветски съюз дадоха тласък за подобни промени и в България. Тогава хора от Запад, които десетилетия наред бяха прекъснали връзката си с роднини и познати зад „Желязната завеса“, започнаха да им пишат писма и да ги търсят.

Така на 1 юни 1989 г. матушка игумения Серафима (Ливен) получи писмо от своята съученичка от руското училище в Кенсѝ, недалеч от Париж – княгиня Елена Сергеевна Голицина. Тогава тя живееше в Канада и принадлежеше към паството на Руската Задгранична Църква. В писмото, което цяло благоухаеше, Елена Сергеевна бе написала: „Изпращам ти памуче с миро от нашата мироточива икона на Иверската Божия Майка, която се намира в Монреал, когато не пътува по енориите. Тя е наше велико утешение и радост. Принадлежи на един православен иконописец от испански произход, който ти изпраща и сложените в писмото иконки. Мисля, че това ще те зарадва. Той се нарича Йосиф. Помолѝ се за него, тъй като животът му е особено труден. Йосиф се е учил на иконопис тук (в Канада) у Шелехов Николай Шелехов – руски иконописец, живял в България от 1925 до 1961 г., починал в Канада на 28.11.1981 г. , когото ти вероятно си познавала…“.

Завърза се кореспонденция и през следващата 1990 г., в отговор на Матушкино писмо, Елена Сергеевна написа: „Брат Йосиф много се надява, че ще дойде в България, за да посети теб и вашия манастир, а същото така за да се запознае с работите на Шелехов“.

Желаното посещение се осъществи едва след пет години. През 1995 г., след като посетил на Атон своя духовен старец, прозорливия игумен Климент от скита „Рождество Христово“, брат Йосиф пристигнал в София и вечерта на 5 февруари (нов стил) дойде в манастира ни. Идването му бе радостна изненада за нас.

Започна непринудена беседа Част от тази беседа е публикувана в манастирското издание „Чудотворната мироточива икона на Божията Майка Иверска Монреалска“, София, 1995 г. – брат Йосиф разказа за иконата, за пътуванията си по енориите на Задграничната Църква, за все по-материалистично настроения и бездуховен живот на Запад, за проблемите, с които ежедневно се сблъсква в служението си там. Говореше на френски и за щастие успяхме да запишем голяма част от разказа му, който впоследствие бе публикуван в „Православно слово“ и в неголямото ни печатно издание, посветено на иконата.

След един ден брат Йосиф отново посети манастира и дълго разговаря с Матушка. Тогава тя му разказала за трудностите, които търпи страдащото Православие в България, за безверието, обхванало хората през дългогодишния атеистичен режим, за усилията, които полага църковната ни общност да спомогне за възраждането на изконната, неповредена от модернизма православна вяра. Тя споделила и горещата си надежда, че едно посещение на Мироточивата икона в България може да допринесе много за събуждане на вярата у хората. С присъщата си отзивчивост брат Йосиф обещал да направи всичко възможно да донесе иконата в България, но отбелязал, че за това е необходимо благословението на първойерарха на Руската Задгранична Църква, митрополит Виталий.

А в онези години сигурността в нашата страна бе сериозно компрометирана. Често се чуваха вести за нагли грабежи, отвличания, убийства и престрелки между нароилите се в България силови групировки. Това бе отразявано в чуждестранните средства за масово осведомяване. При това положение митрополит Виталий основателно е изразил съмнение, че е възможно да се осигури безопасното пребиваване на светинята у нас. Тогава към застъпничеството на брат Йосиф се добавили и горещите молби на монахиня Екатерина, родна сестра на покойната матушка Серафима, която се подвизавала в Новодивеевския манастир на Задграничната Църква. Тя няколкократно посетила митрополита и накрая буквално на колене го умолявала да не лишава вярващите в България от милостта да се помолят на Света Богородица пред нейната мироточива икона. Първойерархът склонил и дал благословението си. Така на 19 май получихме от монахиня Екатерина радостното известие, че митрополит Виталий е дал съгласието си и иконата ще дойде в България. След няколко промени относно времето на посещението бе уточнено, че брат Йосиф ще пристигне с иконата у нас през октомври, около храмовия празник на манастира ни Покров Богородичен.

Подготовката

Останалите няколко месеца преминаха в усилена подготовка. Трябваше да се обмисли всичко, да се направи цялостен план за достойно посрещане на светинята в България. Това обхващаше няколко насоки.

Тъй като катедралният храм бе определен за главно място на поклонение пред иконата, необходимо бе строителните дейности в него да се доведат до подходяща за събитието фаза. Работата, която не бе спирала и зимата, продължи с още по-ускорени темпове. На 24 май доброволците строители отляха основната бетонна плоча на кота +0,00 и веднага почнаха изграждането на тухлените стени, кофрирането и армирането на колоните – 58 на брой, високи почти четири метра. Наливането им с бетон стана на 25 юли, а след няколко дена започнаха кофражните и армировъчни работи за втората плоча на кота +4,20 м, която всъщност е подът на галериите. С Божия помощ тя бе отлята на 4 септември. След това бе иззидана олтарната абсида и на 16 септември, в навечерието на празника на Богородичната икона „Неизгаряща къпина“, бе отлят бетонът на олтарния свод, чийто връх достига кота +7,50м. На него строителите доброволци поставиха дървения кръст, който само за година – от Успение Богородично 1994 г. – се издигна 10 м. над основния камък, в чиято основа бе забит при започването на строежа. Накрая, десетина дни преди идването на иконата, бе отлята по-голямата част от входното стълбище на храма, а разчистената площадка пред него – застлана със светлосив трошляк от кариерата край с. Балша. Така пътят за иконата бе приготвен, а неизмазаният олтарен свод щеше да ѝ предложи скромен, но от сърце издигнат подслон.

Ала строителната работа бе само част от подготовката. Същевременно се обмисляше организацията на поклонението, определяха се доброволците, които щяха да участват в осъществяването ѝ. Търсеха се компетентни и дееспособни лица, които да осигурят денонощна охрана на светинята. Предвиждаха се дори лекарски дежурства в случай на нужда от медицинска помощ за някого от поклонниците.

В манастира за брат Йосиф бе приготвена отделно разположена килия, а също и стая за г-жа Елена Сергеевна, която щеше да придружава иконата в България в качеството си председател на „Общество – Дом на Иконата“, подпомагащо нейния саможертвен и беден пазител.

За радостното събитие бе подготвено и печатно издание, включващо историята на Монреалската мироточива икона, беседа с брат Йосиф, акатист към Иверската икона и други душеполезни материали. Бяха отпечатани и множество изображения на иконата. Целта на всичко това бе да съдейства за духовното осмисляне на събитието в сърцата на хората, дошли да се поклонят на Божията Майка в лицето на нейния мироточив чудотворен образ.

И накрая манастирските сестри бяха подготвили и две дъски, върху които трябваше да изографисат две копия на светата икона – едното за катедралния храм, другото за манастира – копия, пред които и днес вярващите отправят молитвите си към пречистата Божия Майка.

Посещението на иконата в България

Иверската Монреалска мироточива икона на Пресвета Богородица пристигна в България на 10 октомври. Донесе я пазителят ѝ, православния чилиец Йосиф Муньос, придружаван от княгиня Елена Голицина. Въпреки прогнозата за лошо време, небето изтъка покров от синева и слънце, есента постла пътя ѝ до олтарния свод на храма с багреница от цветя. Мир и тиха радост обгърнаха цялата околност на новостроящия се храм. Божията Майка, Майката на всяко християнско сърце, беше тук… Сладкозвучно запяха камбани. Тържествено литийно шествие с хоругви и песнопения посрещна светинята пред храма. Предстоятелят на Българската Православна Старостилна Църква, Триадицкият епископ Фотий я пое и благоговейно осени с нея събралия се богомолен народ. След това архиереят заедно с шестима свещеници и двама дякони отслужи пред иконата акатиста, съставен в чест на Иверската Богородична икона. „Радуйся, благая Вратарнице, двери райския вернымъ отверзающая“ (Радвай се блага Вратарнице, която отваряш на верните райските двери), пееше хорът, пееха стари и млади. Над коленичилите в молитва богомолци се разнасяше на вълни благоуханието на изтичащото миро – майчиното благословение на Небесната Царица за православния народ.

Цяла седмица не стихваха пред светата икона хвалебните слова на акатиста, четен от свещениците на Българската Православна Старостилна Църква. Всеки ден в параклиса „Св. Иван Рилски“ се отслужваха света литургия и останалите последования от денонощния богослужебен кръг, а пред светата икона – акатист и молебен канон към Пресвета Богородица. Особено тържествено бе всенощното бдение срещу 12 октомври, когато бе отслужена специално съставената служба „Хваление на Пресвета Богородица в чест на идването на Нейната чудотворна Иверска Монреалска икона в многострадалната наша българска земя“. „Днес новая весна благоухаетъ: икона бо Твоя, Всеблагодатная, яко кринъ неувядаемый, многострадальную землю Болгарскую украшаетъ“ (Днес благоухае нова пролет защото, Всеблагодатна, Твоята икона като неувяхваща лилия украсява многострадалната българска земя), пееше хорът. „Радуйся, земле Болгарская, радуйтеся людие вси, зде есть Царица наша Богородица, в церкве предстоящи…“ (Радвай се, българска земя, радвайте се всички люде, тук е нашата Царица Богородица, която присъства в църквата). По пречистия лик на иконата просветваха бисери неръкотворно миро и правеха нейното присъствие видимо и осезаемо за нас, грешните и недостойните.

Светата литургия на 12 октомври бе отслужена от епископ Фотий и свещенството на Българската Православна Старостилна Църква при огромно стечение на богомолци. Около 200 души се причастиха със светите Христови Тайни в този светъл, иначе делничен ден, който всяка година се отбелязва с посветената на това незабравимо събитие служба „Възхвала на Пресвета Богородица…“. С богослужения бе честван и празникът Покров Богородичен на 14 октомври (н. ст.), както и неделният ден 15 октомври (н. ст.).

От 11 до 16 октомври в новостроящия се храм, под празнично-синия небесен покров, от зазоряване до среднощ не секваше потокът от хора, дошли да се поклонят на чудотворния образ. Въпреки че средствата за масово осведомяване отразиха събитието твърде пестеливо, хиляди хора се стекоха тук по зова на сърцата си. Немногобройното паство на Българската Православна Старостилна Църква изведнъж се оказа домакин на грандиозно православно поклонение, каквото родината ни не помнеше поне от половин век насам. Водачите без подкана спираха препълнените тролейбуси пред новостроящия се храм. Автобуси изсипваха поклонници от цялата страна и от съседната Република Македония. Учителки водеха своите класове и групи от детските градини, болни с патерици и в колички следваха зова на надеждата... Стичаха се всички тези хора, някои чули-недочули за какво точно става дума, повечето само със смътни представи за православие, църква, икона. Старци и селски жени, палили цял живот в таен ъгъл домашното кандило, заставаха редом с младежи и деца, които не знаеха дори да се прекръстят. Въпреки добрата организация и денонощните усилия на обслужващите доброволци, само благословението на Пречистата Небесна Царица можеше да въдвори ред и благочиние сред прииждащия народ.

И чудото стана. По 5-6 часа стояха в опашката млади и стари, отрупани с житейски грижи родители и деца в най-палава възраст – нямаше ропот, капризи, нетърпение дори. Нима това бяха хората, които всеки ден срещахме по улиците? Къде изчезна постоянната забързаност? Как заглъхна всекидневната напрегнатост? Какво заглади обичайната вече грубост в отношенията? Прииждаха шумни и засуетени, заставаха на опашката – и след десетина минути вече бяха други. Една обща надежда неочаквано ги побратимяваше, едно общо упование, че са намерили пътя, че ще стигнат, че ще бъдат чути. Опашката, която се проточваше почти до колелото на тролейбус №2, се бе превърнала в някакво шествие – търпеливо и кротко шествие към Живоносния източник, за който жадува всяко Божие създание... И при цялото това стичане на народ организираният на територията на храма медицински пункт цялата седмица остана празен – макар да имаше толкова възрастни, недъгави и хронично болни, на никого не прилоша. Никакъв инцидент, обичайно съпровождащ такова голямо струпване на хора, не се случи.

Майките с малки деца и старците, инвалидите и тежко болните се ползваха с предимство и никой не възропта. Но имаше хора, които сами се отказваха от предимството си, като искаха с търпение и молитвено очакване да стигнат до светинята и да ѝ се поклонят.

Вечер, когато опашката намаляваше, хората, ангажирани с организацията, сваляха отличителните си знаци и се нареждаха между поклонниците, за да почакат час-два и сами да станат съпричастни на този скромен молитвен труд на вярата и надеждата. Защото всъщност нямаше опашка и умора. Имаше души, в които плахо се раждаха кълнове от неотстъпната молитва на хананейката, от непринуденото покаяние на митаря, от двете лепти на вдовицата. Тъй, стъпка по стъпка, хиляди българи извървяваха своя път до чудотворната икона – с търпение и упование на деца, намерили Небесната си Майка. Под незримите лъчи на благодатта, бликаща от Пречистия Лик на Светата Приснодева, човешките души сякаш се разтваряха, усещаха уханието на Небесното си Отечество и отправяха погледа си към него. Вярата на дедите, унизявана, тъпкана и задушавана, възкръсваше от най-тайните сърдечни дълбини… Онова съкровено и неизпитано чувство, което всеки преживяваше в тоя кратък единствен миг, не може да се изрече с думи.

Близо 60 хиляди българи се поклониха през тая светла седмица пред чудотворната Иверска Монреалска икона и бяха помазани с благовонното миро, обилно изтичащо от нея през цялото това време. Пазителят на иконата, брат Йосиф Муньос, с вълнение сподели, че от 13 години насам тя никъде не е източвала толкова много миро. „Света Богородица обича България!“, възкликна радостно той. В хиляди български домове влезе пречистият образ на Иверската Божия Майка, кърпички и памучета, облагоухани с Нейната милост.

Късно вечер брат Йосиф идваше с иконата в Княжевския манастир. В параклиса „Покров Богородичен“ тя бе очаквана с трепет от сестрите. Веднага се отслужваше акатист, после брат Йосиф отнасяше иконата в Болничния корпус, където бе неговата килия. В близост до нея друга стая бе пригодена за временна иконописна, в която сестри цяла нощ се трудеха над изографисването на споменатите копия. На тях брат Йосиф предаваше Мироточивата икона и се оттегляше за нощна почивка. Но очевидно сънят бягаше от очите му. От време на време той пак идваше при работещите сестри и гледаше как върви работата. Пред Елена Сергеевна той бе споделил, че е трогнат от ставащото в иконописната: наред с рисуващата сестра там често намирал коленопреклонно молещи се пред Иконата монахини. „Монреальская мироточивая икона и братъ Iосифъ“, Москва, 2003, с. 441.

Брат Йосиф за посещението си у нас

През дните на своя престой в България брат Йосиф неведнъж беседваше с матушка игумения Серафима, говореше с расофорната монахиня Магдалина по иконописни въпроси, разглеждаше иконите на Шелехов. Често отиваше с кола до катедралния храм и с радост гледаше потока от хора, които бавно и молитвено шестваха към светата икона. Понякога се приближаваше до тях, сякаш с още по-голяма сила искаше да усети трепетното чувство, с което те очакваха срещата си с нея. Като човек с чиста и отзивчива душа, той като че ли виждаше само доброто и чистото около себе си. Това ясно пролича и в думите, които каза за посещението си в България на беседата с вярващи от общността ни, състояла се на 15 октомври:

„— … В историята на тази икона – каза той – няма случай на такова голямо поклонение. Тя никъде не е получавала толкова благоговение и любов. За мен е истинска чест, че съм я донесъл при вас… Видях толкова хора да се покланят на чудотворния образ с невероятна почит и любов, дори със затворени очи. Никой не се взира с любопитство в иконата – целуват я и дават път на следващите. А на Запад всичко трябва да се доказва, да се правят анализи, да се следи как мирото тече – там всички се взират, наблюдават.

Мирото изтича сега, за да подготви православния народ за възкресение, да насити с благоуханието си изстрадалото Православие. Като гледах огромното множество хора, стоящи на опашка пред новостроящия се ваш храм, си помислих, че … виждам възкресението на човешки души пред мироточивата икона.

Мисля, че източноправославният свят е дал много примери на търпение, на страдание, на сила, с която изживява трудностите си всеки ден. Според мен възраждането на чистото отеческо Православие трябва да стане тъкмо в православните страни – сега, когато целият свят е тъй невярващ и материалистичен…

Светата Дева се яви в нашата Църква чрез чудотворния Си мироточив образ. Погледнете каква голяма общност сме ние сега около тази икона! Завръщам се в своята страна с голяма радост. За пръв път съм с иконата в православна страна и като гледам целия този народ с какво почитание и обич ѝ се покланя, се чувствам горд, че и аз съм православен.

Тръгвайки си оттук, аз наистина ще нося България в сърцето си и всеки ден ще се моля за вашата чудна страна. Никога няма да забравя сълзите, които тъй искрено бликаха от очите на хората, покланящи се пред иконата. Божията Майка дойде толкова отдалече, за да освети вашия новостроящ се храм, посветен на нея… Надявам се, че тя ще бъде тук и в тържествения ден на неговото освещаване. Можете да бъдете сигурни, че винаги, при всяка възможност, ще идвам при вас.“

За чудесата на Монреалската мироточива икона

По време на посещението на Мироточивата икона в България станаха немалко чудеса. Свидетелства за тях бяха събрани и предадени във „Фонд в памет на брат Йосиф“, както след мъченическата му кончина бе преименувано Обществото „Дом на Иконата“. Тези чудеса бяха отразени в книгата „Монреальская мироточивая икона и братъ Iосифъ“, подготвена и отпечатана през 2003 г. с грижите на княгиня Елена Сергеевна Голицина. „Монреальская мироточивая икона и братъ Iосифъ“, Москва, 2003, сс. 353 – 360. Поради ограниченото време тук няма се спираме на тях, а ще се опитаме да насочим вниманието към по-важното, като си послужим с думи на самия брат Йосиф:

„Видял съм много чудеса, станали край мироточивата Иверска икона на Божията Майка. За мен обаче най-голямото чудо е духовното. Когато има духовен плод – това е истинското чудо, особено в днешния болен свят. Това е най-важното, защото когато душата е болна и тялото се разболява. А когато тялото е болно, здравата душа го подкрепя. Виждал съм много изцеления на тялото. Но най-дивното чудо е тогава, когато става възвръщане към вярата, когато душата се очиства, за да служи на Бога.

Забелязал съм, че там, където иконата пребивава, се разгаря с нова сила любовта към Божията Майка, врагове се помиряват, възражда се заглушеното покайно чувство и хората, освободили се сякаш от господството на стария греховен човек, с усърдие се устремяват към Бога. Винаги при посещенията на иконата много богомолци – и стари, и млади – бързат да се изповядат и причастят. Пресветата Дева помага на всички да почувстват по-ясно своята греховност пред нейния Син Иисус Христос. Даже невярващи и най-големи скептици свидетелстват, че при срещата си с мироточивата икона на Пресвета Богородица внезапно са изпитали потребност от покаяние и са прекланяли колене пред нея със сълзи на очи. И макар най-често великото чудо на вътрешното освобождение от греха да се извършва тихо, в сърдечната „святая светих“, много хора са ми разказвали как чрез мироточивия образ са се освободили от гнетяща ги страст, получили са духовно просветление, умиротворение и яснота.

Разбира се, има и такива, които идват като на зрелище и любопитно разглеждат как изтича мирото. Те не получават духовна полза от иконата. Но понякога и случайно попаднали пред нея хора преживяват истински вътрешен прелом и приемат православието. … Веднъж ме запитаха защо иконите имат толкова голямо значение днес. Отговорих: защото сега има толкова много порнография. Искате или не искате – тя е пред вас, тя е навсякъде около вас, дори и да не я гледате. А за иконата св. Йоан Дамаскин казва, че е пост за очите. Както, когато гледаме телевизия, отровата влиза в нас през очите, така когато гледаме икони, през очите ни прониква предпазващо от отровата лекарство.“

Ала чрез посещението на мироточивата икона Пресвета Богородица направи и едно видимо за всички ни чудо, от което години наред се ползваме. За него не можем да не споменем. Тя помогна да бъде довършен катедралния ни храм. Непосредствено преди идването на нейната икона бяха изчерпани събраните за градежа средства и назряваше реалната необходимост той да бъде замразен. Но чрез иконата си Божията Майка благослови строежа, даде ни да почувстваме, че няма да ни остави, че ще ни помогне той да бъде довършен за нейна слава и за спасение на човешки души. И наистина, със средствата, събрани при посещението на иконата, бяха заплатени всички оставащи бетонови работи: последната плоча на кота 7,80 м., излята на 27.08.1996 г., покривните корнизи на четирите фасади, големият свод над основната част на храма, достигащ кота +12,50 м., бетоните по камбанарията, излети през 1997 г. Така, като укрепи изнемогналите ни духовни и физически сили и наново ни изпълни с упование, Божията Майка въпреки всички външни и вътрешни трудности помогна катедралният храм, посветен на нея, да бъде довършен за нейна прослава и за спасение на човешки души.

Споменът за мироточивата икона и брат Йосиф. Неговият завет към нас

В полунощ на 16 срещу 17 октомври чудотворната Иверска Монреалска икона на Пресвета Богородица напусна новостроящия се храм „Успение Богородично“ сред шпалир от паднали ничком вярващи. На другия ден, след поклонение в Княжевския девически манастир, тя отпътува към летището. От обителта до пътя я придружи тържествено литийно шествие начело с епископ Фотий, духовенството на Българската Православна Старостилна Църква, монаси, монахините от Покровската обител и множество православен народ.

Иконата си замина от нас заедно с брат Йосиф. Останаха двете нейни копия, осветени от мирото, от допира със светинята. Всеки ден те ни напомнят за нея. Ала в трудностите на живота постоянно откриваме, че споменът за мироточивата икона и за брат Йосиф, неотделимо свързан с нея, завинаги е намерил място в сърцата ни, винаги остава там като светлина, будеща ни в мрака на нашата греховност. Никога няма да забравим срещата си с истинското духовно чудо – иконата и нейният пазител-мъченик.

Брат Йосиф бе пример за служение на Бога, на Божията Майка, на Църквата, на ближния. Неговата любов към Бога и хората, крайната му саможертвеност и милосърдие го удостоиха с дара да стане слуга на Божията Майка, пазител на нейната икона, носител на чудото сред хора, живеещи в отчужден от Бога свят.

След заминаването на Иконата писмената връзка между него и матушка игумения Серафима продължи. През август 1997 г. брат Йосиф ѝ изпрати пакетче с миро и икона на преп. Серафим Саровски. В писмото, придружаващо пратката, Елена Сергеевна пишеше: „Ползвам се от случая сърдечно да те поздравя с деня на твоя небесен покровител от името на брат Йосиф… Той много те е обикнал, почита те и те споменава при всяка наша среща. Жалко, че тази година няма да се състои освещаването на вашия катедрален храм, защото той има нужда да се срещне и посъветва с теб. Неговото здраве постепенно се влошава, преумората му след всяко пътуване се увеличава и той започна вече сам да признава това. Но каквото и да стане, той възнамерява да дойде за освещаването на храма ви и предварително се радва за това…“.

Но само 3 месеца по-късно брат Йосиф се удостои с мъченическа смърт. Вярваме, че в Небесните обители той ходатайства пред Божията Майка за укрепване на нашата Църква, за запазване на манастира ни, както и на този посветен на Пречистата храм.

„Кое е духовното средство, чрез което да запазим в сърцата си празника на благодатното посещение на мироточивата икона у нас?“ – Такъв въпрос бе зададен на брат Йосиф по време на общата беседа с вярващите през октомври 1995 г. Той отговори кратко и еднозначно: „Средството е просто – да бъдем верни на своята вяра, на светата Православна Църква и на духовния си пастир“.

Нека със смирение съхраним в сърцата си този духовен завет.

Автор: Игумения Серафима (Димитрова)




Бележки:

1. В изложението са ползвани материали, публикувани в списание „Православно слово“ и в други издания, подготвени с участието на сестри от обителта „Покров Богородичен“ в Княжево, София.

2. Николай Шелехов – руски иконописец, живял в България от 1925 до 1961 г., починал в Канада на 28.11.1981 г.

3. Част от тази беседа е публикувана в манастирското издание „Чудотворната мироточива икона на Божията Майка Иверска Монреалска“, София, 1995 г.

4. „Монреальская мироточивая икона и братъ Iосифъ“, Москва, 2003, с. 441.

5. Пак там, сс. 353 – 360.