Слово за празника Усекновение

Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“ на 10 септември (29 август ст. ст.) 2022 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Скъпи в Господа братя и сестри!

В една от стихирите на днешния празник четем:
„Предтечо на Спасителя, макар и с убийство Ирод да лиши от този живот тебе, проповедника на истината, но светозарната свещ на твоите уста зовеше затворените в ада, озарявайки ги със сиянието на вярата. Затова се моли да бъдат помилвани душите ни.“

Днес почитаме мъченическата кончина на св. Йоан, Предтечата, т.е. този, който предхожда идването на Спасителя Христос, зовейки народа да принесе покаяние, да изостави злите си дела и така да се подготви за посрещането на обещания Месия, да се подготви за настъпването на Царството Небесно. Предтечата Йоан бе свидетел на Истината, която е Самият Христос, бе свидетел на истината, която се съдържа в Божия закон, на истината, която нито човеците, нито демоните могат да заглушат, понеже тя е в словата на Самия Бог, понеже въплътената Истина е Сам Богочовекът Христос. Истината е непоносима за злата човешка воля, истината е непоносима за бащата на лъжата и за неговите слуги. Тя ги изгаря, тя ги пронизва в сърцето, тя изпепелява злобата им, извираща от лъжа.

Свети Йоан Предтеча бе убит по заповед на малодушния, жестокия, страхливия, упоения от вино цар, прелюбодееца Ирод, обещал недопустимото на безсрамната девойка, подучена от злата ѝ майка Иродиада, пред безгласния поглед на галилейските първенци.

Споменахме за безсилието на злобата и лъжата. Но житейският ни опит говори за друго. Лъжата, полуистината, безочието, насилието, безпринципността владеят света, те са негов неписан закон и онези, които ги използват, успяват в този свят. Те стават първенци, те получават властта да натрапват лъжите си, да са безнаказани в лукавството си, да надделяват с наглостта си, да подчиняват с насилието си.

Споменахме и за силата на истината. Защо истината не успява да победи в света? Съдбата на истината в света е подобна на съдбата на св. Йоан Предтеча. Доколкото в света преобладава цялата съвкупност от предразположенията и проявите на човешката греховност, доколкото светът живее в гордост, сребролюбие и похот, той няма да се примири с истината, ще се бори с нея като със смъртен враг и ще побеждава дотолкова, доколкото допусне Бог.

Какво да правим ние, християните, учениците на Истината, които живеем в света, в който властва лъжата, в който понятието за истина е толкова размито и относително? Ние сме призвани да бъдем верни на Бога, следователно ние сме призвани да бъдем верни на истината във всяко едно отношение. Призвани сме верността ни към истината да бъде нашата проповед за Бога пред тези, които се питат „Що е истина?“ (Йоан 18:38).

Да се вгледаме в себе си. Лесно ли изневеряваме на истината, пренебрегваме ли истината, за да угодим на хора, да защитим себе си, да не пропуснем придобивка? Самооправдаваме ли се? Безсмислен въпрос. Всички се самооправдаваме, постоянно се самооправдаваме, понякога дори на изповед, понякога дори не го отчитаме. Прикриваме грешките и неправдите си, за да запазим доброто си име. Осъждаме и обвиняваме ближните си, без да сме прави. Нападаме, за да защитим своята неправда. Какво защитаваме? Защитаваме прелюбимото си „аз“, неосъзнато заставаме на негова страна и се противим на Бога, Който понякога чрез хората разкрива истината за нас и нашите дела.

Лукавим ли в малкото, можем да се окажем податливи към лукавство и във въпроси на вярата, църковността и благочестието. Нашето собствено лукавство и равнодушие към Бога ни правят равнодушни и към Неговата истина. Малодушието ни прави непонятна за нас ревността на светите отци по въпросите на вярата, по въпросите на духовния живот, на каноническото предание. Това не са идеологически, психологически или административни въпроси. Догматите говорят за светата истина за Бога и за неразривно свързания с нея правилен духовен живот, каноните говорят за практическото приложение на тези истини в живота на Църквата. Ако ние сме равнодушни към всичко това, то ние сме равнодушни и към нашето спасение. Ако ние разглеждаме споменатите въпроси като нещо условно, това означава, че категорията „истина“ по отношение на вярата и живота според нея за нас е отвлечена, относителна, подчинена на превратностите на света.

Добре, би могъл да каже някой. Аз нямам толкова дълбок духовен живот. Аз нямам усет към църковната правда, нямам ревност за истината. За мен е достатъчно, че вярвам в Бог, че спазвам, доколкото мога, Неговите заповеди – да обичам Бога, да обичам ближния си. Ето, посещавам богослужение и според силите си се мъча да се справям с живота си в света. Нима не бива да обичам някого, който не е в църковно общение с нас? Любовта и уважението за мен са по-разбираеми от църковните правила?

Да, ние сме призовани да обичаме ближните си, ние можем да уважим правото на всеки човек да направи своя избор, макар и той да е различен от нашия в принципно отношение, но това не означава, че трябва да одобряваме избора на всеки човек заради любовта си към него. Ирод е обичал Иродиада и дъщеря ѝ, уважавал е своите първенци. Нима това е лошо? Само по себе си не. Но заради това естествено човешко добро той е пожертвал Божията истина и е наредил да бъде убит св. Йоан Предтеча. Пагубно е заради криворазбрана вярност към Бога да сме безмилостни към човеците, но пагубно е и заради криворазбрана обич към човеците да изневерим на Бога.

Усетът, любовта към истината е добродетел, подобна на любовта към целомъдрието, подобна на любовта към смирението. Не всички пребъдват в тези добродетели, но онези, които са били удостоени през живота си да усетят полъх от благоуханието им, ги обикват и макар в повечето случаи тези добродетели да са далечни и непостижими, любовта към тях ни учи да се стремим към тях. Светците, преуспели в целомъдрието и смирението, са ни завещали как да ги придобиваме и пазим. Също така и светите ни отци и майки, подвизавали се за църковната истина, са ни научили на нея и са ни завещали как да я пазим и следваме.

Но какво да кажем за тъжните примери, когато под лозунга за вярност на гласа на Църквата избуява гняв, осъждане, ревност не по разум, подклаждана от сектантски горделив дух. За съжаление, такива случаи не са малко. За съжаление, у такива хора, често неуравновесени, има недъзи в духовния живот, има разминавания с истината, уж в нейно име. Как да се опазим от тази опасност? Когато се стремим да сме критични към себе си, да сме трезви и последователни в личния си духовен живот, когато изучаваме и усвояваме духа и разума на светите отци в дух на смирение, доверие и откритост на ума и сърцето.

Да не избледнява у нас желанието да се учим на всички светоевангелски добродетели. Нека целомъдрието на душата и тялото да отсича човекоугодието и ни учи на целомъдрие във вярата. Нека стремежът ни да придобиваме смирение да отсича гневливостта, враждата и осъждането. Нека послушанието към гласа на Църквата ни учи на разсъдителност в следването на царския път. Нека верността към истината на светия Предтеча Йоан бъде за нас пример, който осветява тайниците на душите ни и ни насърчава да ги очистваме с Божията помощ от духа на неискреност, невярност, лукавство и всяка лъжа, за наше спасение и за слава на Триединия Бог, Отец, и Син, и Свети Дух, на Когото подобава чест и поклонение, сега и винаги и във вечните векове. Амин!

† Созополски епископ Серафим