В ъзлюбени! Сигурно ви се е случвало да видите как някой ваш близък, несправедливо обвинен, изведнъж пламва от гняв и започва разпалена самозащита, като напада ожесточено своите обвинители. Реагиращият така може да се счита за християнин, може дори да се стреми към духовен живот, но той все още не се е издигнал до оная степен на търпението, при която се спасяват душите (срв. Лука 21:19). Бурното самооправдаване говори за липса на смирение у такъв човек и за наличие в него на гордост, на силни страсти и небогоугодни чувства, очакващи само външен повод, за да избухнат.

В планинските поточета има вирчета, дето лежи на дъното чист, сребрист пясък. Ако хвърлите камък в такова вирче, то ще си остане бистро. Но в равнините има и наглед бистри вирчета, на чието дъно се е наслоила много тиня. Хвърлите ли камък в такова вирче, то силно се размътва.

Така е и с човеците. Праведниците са като планинските вирчета – не се смущават, когато, макар и несправедливо, са обвинявани. Душата им остава чиста и спокойна, когато хвърлят камък срещу тях. А грешниците са като привидно бистрите вирчета – реагират гневно и издават по такъв начин тинята на страстите, наслоила се на дъното на душите им.

При несправедливо обвинение праведниците или казват истината – че в случая не са виновни, с което помагат на обвинителите си да не изпаднат в греха на клеветата и осъждането, или ако не им повярват, млъкват и възлагат на Бога упованието си, че Той ще ги защити и оправдае. Праведниците се надяват не на някаква своя правда, та да я защищават с всички средства – и позволени, и непозволени, а се надяват на Божията правда. Те затова са и праведници, защото са предпочели Божията правда пред човешката. Те нямат своя лична правда, а гладуват и жадуват за Божията правда, съгласно учението на Христа за блаженствата (Мат. 5:6).

Грешниците, напротив, непознаващи и тъпчещи великата Божия правда, защищават разпалено всеки своята жалка „правда“. Затова при обвинение, особено ако то е неоснователно, те бурно и гордо излизат в защита на своята правда. Опитайте се да дадете на един самооправдаващ се грешник съвета: „Потърпи, братко, макар да си несправедливо обвиняван! Понеси безропотно извършената над тебе неправда и Бог ще те помилва за това твое търпение". Той веднага ще ви възрази: „Как?! Да търпя ли?! Да бях виновен, нямаше толкова да се възмущавам. Но как да търпя, когато виждам, че ми приписват дела, които не съм извършил! Не, не мога да понасям несправедливи обвинения!". Такъв „правдолюбец" е всъщност не Боголюбец, а самолюбец.

Подобни сцени срещаме твърде често в живота. Наблюдаваме ги не само между миряните, но за съжаление, и между духовниците, и в манастирите. Всеки се самооправдава. Всеки обяснява раздразнението си с чуждата вина. И почти никой не е склонен да укори себе си.

Отде произлиза това? – От грехопадението ни, началото на което поставиха нашите прародители в рая. След нарушаването на заповедта за въздържане от забранения плод Бог попита Адам: „Какво си сторил?". Адам отвърна: „Не съм аз, а жената!". След това Бог запита Ева: „Какво си направила?". Тя отговори: „Не съм аз, а змията". Оттогава и до днес по света се шири самооправданието, търсещо вината все в другите.

Въпреки християнското си възпитание, ние всъщност тънем в духовно невежество и затова, по думите на св. Марк Подвижник, „водим с хората война за онова, което ни е вредно, като за нещо полезно". Добротолюбие. Том I., Къ темъ, которые думаютъ оправдатсья делами 226 главъ, 1877 г., с. 479-480.

Учейки ни на истинска духовност, този свети отец говори за три състояния на човешкия ум: естествено, свръхестествено и противоестествено.

Когато умът е в своето естествено състояние, той винаги търси вината в самия себе си и изповядва смирено своите грехове. Когато пък е в противоестествено състояние, забравя Божията правда и воюва с хората, като с такива, които го оскърбяват несправедливо. А когато умът се издигне до свръхестественото състояние, тогава намира в себе си плодовете на Светия Дух, посочени от Апостола: любов, мир, радост, дълготърпение и пр. (срв. Гал. 5:22).

В живота много се говори за правда. Но правда няма, защото всеки се мисли за прав. Правдата не е у нас, грешните съдници, а у Бога – Безгрешния Съдия, за Когото псалмопевецът говори: „Праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби“ (Пс. 118:137). За нашата човешка „правда“ пък в една от молитвите на св. тайнство Елеосвещение е казано: „Всичката наша правда е пред Тебе, Господи, като опетнена дреха“. Требник, София, 1949 г., с. 204. А с такава дреха не се влиза в рая. В една от Христовите притчи четем следното: на един пир царят влязъл да види насядалите на трапезата гости и съгледал там едного, който не бил облечен в сватбарска премяна (т.е. в благодатна праведност). „Приятелю – запитал го той, – как влезе тук, като не си в сватбарска премяна?“ И рекъл на слугите: „Вържете му ръцете и нозете, вземете го и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Мат. 22:11-13).

Възлюбени! Бог не иска да ни гледа в дрипите на нашата жалка „правда“. Той не ни одобрява, когато ни вижда да се хвалим със своята изправност и мнима добродетелност, защото с такава „правда“ никой не може да устои пред Божия съд (Пс. 142:2). Знаейки това, светците са търсели не да изтъкват своята правда, а смирявайки се, повтаряли молитвено думите на псалмопевеца: „Ти, Боже, си прав в Твоята правда и чист в Твоя съд“ (Пс. 50:6).

В житието на св. Максим Изповедник четем: когато се развихрил ураганът на монотелитската ерес, когато цар и патриарси, клир и народ се увлекли по нея, св. Максим, въпреки заплахите, останал твърд в светото Православие. Нито клевети, нито изтезания могли да го поклатят. И вместо да изтъкне с възмущение несправедливостта на страданията, на които бил подложен, той изрекъл пред мъчителите си следните бележити думи: „Благодаря на моя Бог, че съм предаден във вашите ръце и съм измъчван с несправедливи обвинения, та чрез тях да се очистят моите волни Волни прегрешения са онези, които човек извършва съзнателно, с участие на свободната си воля. прегрешения и пороците на моя живот". Св. Димитрiй Росковскiй. Книга житiй святыхъ на месяцъ iануарiй, 21 день, М. 1897, с. 472

С тези незабравими слова св. Максим ни е открил една извънредно важна истина: чрез понасянето на невинни страдания и на несправедливи обвинения се покриват нашите волни прегрешения и се лекуват застарели пороци в нашия живот. Ако ние бихме знаели и помнели непрестанно тази истина и ако винаги я следвахме на дело, това би било достатъчно за спасението на душите ни. Практически в нашите условия това означава следното. Да речем, една сестра оскърби друга, която няма вина. Тази трябва веднага да си помисли: „Бог допуска да страдам невинно заради извършени от мен грехове. Благодаря на моя Създател, че тъй много се грижи за очистването на душата ми от всички мои злини и беззакония, с които не ще мога да вляза в Царството Небесно!". Щом оскърбената си помисли това, озлоблението ѝ срещу оскърбителката веднага ще премине и ще се забрави. И най-важното: незащитилата своята правда ще получи от Бога венеца на Божията правда.

Възлюбени, ако искрено желаем да се очистим от греховете си и да се излекуваме от пороците си, нека се опитаме, с Божията помощ, никого и нищо да не обвиняваме за нашата раздразнителност и обидчивост, освен своето самолюбие, честолюбие и гордост. Страдаме ли „невинно“, обвинявани ли сме без причина, нека благодарим на Бога, тъй както му е благодарил св. Максим Изповедник, и нека помним, че както справедливите обвинения, така и несправедливите упреци, понесени търпеливо и без ропот, са ни безкрайно полезни, според казаното от Апостола: „На ония, които любят Бога... всичко съдействува към добро“ (Рим. 8:28). Чрез справедливите обвинения, ако ги понасяме безропотно, ние побеждаваме гордостта си и изкупваме вината си. А чрез несправедливите упреци получаваме както прошка на неволните си грехове, за които не сме се покаяли, така и изцерение от пороците си, които не могат да бъдат изкоренени по друг начин.

И тъй, когато сме несправедливо набеждавани и осъждани, нека не се самооправдаваме, а покайно да мълчим и тайно да се молим да ни прости Бог забравените от нас грехове. И тъкмо тогава от обвиненията срещу нас ще се роди нашата невинност, и ние от грешници, без да знаем как, ще станем праведници. Така чрез незаслужените си страдания ще угодим на Бога по думите на св. апостол Петър: „Това е угодно Богу, ако някой от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо“ (1 Петър 2:19). Амин!