В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Скъпи в Господа братя и сестри!

Днес се събрахме да отслужим света литургия в чест на Господнето Преображение, станало според църковното предание на галилейската планина Тавор непосредствено преди нашият Господ и Бог Иисус Христос да се отправи заедно с учениците за последен път към Йерусалим за празника на юдейската Пасха, където да принесе Сам Себе Си в жертва, да стане нова Пасха за изкупление и спасение на човешкия род.

Както знаем от евангелското повествование, Спасителят взима трима от учениците Си: апостолите Петър, Яков и Йоан, възвежда ги за молитва на върха на Таворската планина и им показва, в достъпната за тях мяра, славата на Своята природа като Бог. Слава, която те възприели като несътворена светлина, като нетварно действие или благодат на недостъпната сама по себе си природа на живия Бог. Тримата любими на Спасителя апостоли са първи във верността, първи в предаността, първи в любовта си към Христа. Те са първи в проникването в смисъла и в постигането на дълбочината на Христовото благовестие. Но знаем, че всяка добродетел се постига с постоянство, с търпение, с труд. Пример за това ни дава и повествованието на днешния празник. Въпреки умората на дневния благовестнически труд тримата апостоли по призива на своя Учител поемат нагоре по склона на планината Тавор и достигайки върха ѝ, посвещават нощните часове на уединена молитва. Добавят труд свръх обичайния труд, добавят усърдие свръх обичайното усърдие, добавят любов към любовта. Плодът на такава вярност е израстване в силата на любовта и постоянство в предаността. Плодът на такава вярност е приобщаване към Божията благодат и свидетелство на Божията слава.

Какво да кажем за останалите апостоли? Нима не са обичали Христа, нима не са Му били верни, та са били лишени от това да видят преславното Му преображение? Според тълкуванието на блажени Теофилакт, причината Спасителят да призове само трима от апостолите се състои в това, че Юда не е бил достоен да види Таворската светлина. Но за да не би, ако бъде оставен само Юда в подножието на планината, това да го засегне и да послужи за оправдание за предателството, Спасителят се преобразява само пред тримата избрани. В този ден останалите апостоли не са били призвани да добавят труд свръх обичайния труд, усърдие свръх обичайното усърдие, да прибавят любов към любовта.

Обстоятелство, от което можем извлечем духовна полза и ние. Дори и да полагаме духовен труд, той стига до подножието на стръмнината, от която нагоре започва духовният живот в неговата пълнота. Да, понякога и ние проявяваме ревност във верността си към Христа. Понякога и ние се стараем да вършим онова, което Той е заповядал, онова, което е полезно за душата ни. Понякога се стараем в молитвата, в поста, в покаянието, в смирението, в делата на любовта. Ала решимостта ни бързо се изчерпва и добрите ни дела не изпълват чашата на възможното за нас. А в духовния живот, според призива на Христа, мярата за възможното за нас е съвършенството и то надхвърля онова, което обичайно сме склонни да дадем.

Какво става, когато човек е непоследователен, непостоянен, неусърден? Човек може да започне да придобива добродетели, но може и да ги губи. Човек може да започне да очиства душата си и да се доближава до Христа, но подир това да се отдаде на леност, небрежност, да си позволи грях, след него – друг, и така неусетно да разпилее духовните си придобивки, да се отдалечи от Христа и дори да загуби спасението си. И това не са редки случаи. Ние виждаме това у един от спящите в подножието на планината апостоли. Юда Искариот е последвал Христа, бил е Негов апостол, бил е свидетел на Христовите чудеса и самият той ги е вършил, но крачка подир крачка е извървял пътя на духовното падение до пределно трагичния му завършек.

Правило в духовния живот е: не стоим неподвижно на едно място – ако не вървим към Господа, то се отдалечаваме от Него. Затова нека да правим възможното да се приближаваме към Него. Крачка подир крачка. Ден подир ден. Правим крачка към Христа, например, ако по време на молитва вникваме в съдържанието на молитвите, с които иначе сме свикнали. Ако през деня се молим с кратка молитва. Ако направим усилие да претърпим, да простим, да се примирим с ближния. Ако направим усилие да не чуем гласа на самооправданието, а да послушаме съвестта си. Ако престанем да търсим одобрението на света, а се грижим да пазим сърцето си и да се трудим за Бога. Ако ограничим тялото си и дадем храна на душата си. Ако свикнем да се питаме с какво съгрешаваме пред Бога и пред ближните си и се учим да принасяме покаяние с дух и истина. Тези крачки не са ни непознати. Макар и често трудни, те са по силите на всеки един от нас. Защото наш помощник е Сам Господ. По Неговата милост и човеколюбие и ние в края на земните си дни да достигнем до върха на Божията планина, където да се удостоим да виждаме сиянието на Божията слава и да вкусваме от пълнотата на Божията благодат. Амин!

† Созополски епископ Серафим

---