Слово за празника на Пресвета Богородица „Радост на всички скърбящи“

Произнесено в едноименния храм във Велинград на 5 август (23 юли ст. ст.) 2022 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Скъпи в Господа братя и сестри!

Днес се събрахме да почетем с принасяне на евхаристийната безкръвна Жертва нашата покровителка и застъпница, радостта на всички скърбящи, Пресвета Богородица и Вечнодева Мария. Прославихме според силите си онази, която най-бързо откликва на нашите духовни и телесни нужди, която е най-почитана и най-обичана от целия православен свят. Днес възхвалихме Божията Майка, която е извор на милосърдие, на съпричастност към мъката на всеки един човек, и действено помага на всеки един от нас.

Как ни помага Божията Майка? Като ни освобождава от злия плен на страстите, избавя ни от помрачението, в което понякога изпадаме при изкушения, лекува скръбта и мъката ни, отнема унилото чувство на безнадеждност, на безплодно самоокайване и изоставеност. Божията Майка дава изход от трудни житейски обстоятелства, дарява здраве на душата и тялото. Пресвета Богородица ни просвещава като ни озарява със светлината на вярата и надеждата и огрява с топлината на любовта. Но най-вече Божията Майка ни помага като с дадената ѝ благодат ни възражда в духовния живот, възстановява връзката ни с Бога, отрезвява ни да виждаме духовните си недъзи, помага ни да се каем за тях, учи ни на смирение и ни наставлява в любовта.

Една от най-същностните прояви на любовта е съпричастността към ближните в техните скърби. Всички ние обикновено се впечатляваме от чуждото страдание, обикновено откликваме и се отзоваваме да помогнем според силите си. Но страданието натоварва, нуждата на ближния изисква от нас да споделяме любов, грижа, усилия, средства, които сме свикнали да пазим главно за себе си. Страданието на ближния е лек за себичността ни.

Жертвеното, безвъзмездно усилие в полза на ближния обезсилва гордостта ни, егоцентризма ни, а те от своя страна, усетили заплаха за себе си се противят като предизвикват отегчение, досада, неприязън, раздразнение, свидливост. Ако такива чувства и нагласи вземат връх в сърцето ни, помагането на ближния започва да ни теготи и ние търсим начин да се отклоним от него. За съжаление тук сме много изобретателни. В ход влизат лукавство, изврътливост, самооправдаване, осъждане. Ако нуждата на ближния не се изчерпва с еднократна помощ или знак на съпричастност, ако трябва ежедневно в продължение на години да носим негова телесна, умствена, характерова или психична немощ? Ако трябва постоянно да сме негова опора и подкрепа? Не са много онези от нас, които са способни непрестанно да служат на ближния с търпение, с грижа, с любов.

Немилосърдието е пряка противоположност на Божията заповед за любовта и ние по един или друг начин плащаме данък на този тежък духовен недъг. Немилосърдният е равнодушен към неправдата, към страданието, към смъртта. Немилосърдният се лишава както от милостта на хората, така и от Божията милост. В Христовите думи за Страшния съд (виж Мат. 25: 31–46) се съдържа много важна истина: нашето вечно осъждане или помилване ще зависят от това дали ние самите сме били милосърдни към ближните ни, или не. Чрез нашето съучастие или безучастие в нуждите на ближния, който е образ Божи, се оформя нашето отношение към Самия Бог: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40).

Познавам хора, които не могат да бъдат спокойни, ако не вършат добро. Понякога не им е лесно, но Бог ги подкрепя. Отношението към ближния е показател за духовното състояние на човека, за състоянието на една енория, на една поместна Църква. Степента, в която благотворителността е залегнала в традициите на един народ, говори много за него. Благотворителността е естествена жива потребност на християнина. Но ако той спокойно може да живее без съзнателно да благотвори, да помага, да подкрепя? Ако липсата на състрадание у него не го тревожи? Ако той безучастно подминава бедата и скръбта на ближния, и това за него е в реда на нещата? Уви, такъв християнин се намира в тежката прелест на демонично жестокосърдечие. Такъв християнин трябва да си даде сметка, че духовният му живот е замрял, че неговият вътрешен човек се противи на светото Евангелие.

На милосърдие, както на всяка една добродетел, трябва да се учим. Учим се, като се борим с противните ѝ страсти: гордост, сребролюбие, леност. Учим се като се молим Бог да ни помогне, да ни упъти и вразуми. Учим се като се упражняваме в жертвена помощ на ближния. Именно като се упражняваме, макар и трудно, но неотстъпно, усърдно, отново и отново, вършим дела на добротворство. За щастие имаме безброй възможности да го правим. Виждайки усилието, Бог ще покаже подходящия случай да помогнем, ще ни научи как да го направим по най-добрия начин. Ще изостри усетливостта ни за скръбта и нуждата на другия. Ще даде сили да поемем част от бремето му. Ще ни научи как да утешим, да ободрим, да дадем навременен съвет, да сторим нужното, за да помогнем. Или как само да изслушаме с топло съпричастие – понякога е нужно тъкмо това. И, може би, най-важното – Бог ще благоволи и към искрената ни молитва за нашия ближен. А, ако се молим простосърдечно и топло един за друг, ще изградим духовна близост помежду си, ще станем жива общност от християни, пребъдващи единни в Бога. А Бог е казал: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20).

Никой от нас не знае кога Бог ще го постави в положение да изпита потребност от милосърдието на околните, така че нека скъпим времето и бързаме да благотворим, докато имаме тази възможност. По този начин ще бъдем в своята мяра и ние радост на скърбящите, ще се окажем в своята мяра съработници на Божията Майка. Да не се лишим от Нейното застъпничеството и наставничество по пътя ни към Христа и най-важното, в Съдния ден да получим милост по Нейните молитви от Господа на славата, справедливостта и милостта. Амин!

† Созополски епископ Серафим