Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“ на 26 юни (13 юни ст. ст.) 2022 г.
В името на Отца и Сина и Светия Дух.
Скъпи в Господа братя и сестри!
Днес отбелязваме паметта на всички светци, просияли в святост на българска земя от времето на зората на християнството, та до наши дни. Погледнато формално, някой може да каже, че светците, прославили Господа Иисуса Христа по нашите земи преди пристигането на племената, съставили основно сегашния български етнос, не са от нашия род. Но кой е родът на християнина?
В житията на мъчениците от първите векове на християнството често четем, че по време на разпит на въпроса за името им те са отговаряли : „Моето име е християнин и то за мен е по-важно от името, дадено ми от моите родители“. В Евангелието според свети евангелист Лука се казва, че когато обкръжилите Спасителя Му казали, че Майка Му и братята Му искат да го видят, Той отвръща: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“ (Лука 8:21). Разбира се, тези думи не означават, че Спасителят се отказва от родството Си по плът с Божията Майка и с мнимите Си братя, а че духовната свързаност е по-важна и по-силна от връзките по плът и род.
От една страна, християнинът е свързан по-дълбоко с духовното си семейство, с тези, с които той е единомислен във вярата и с които заедно живее в Христа, понеже заедно с тях той гради най-същественото в живота си – връзката с Бога, общението с Неговите светии и спасението на душата си. От друга страна, християнинът извършва своето спасение в онези условия, в които го е поставил Бог. Ако той е семеен, това е средата на семейството, роднините и близките му и той е призован да се грижи и проявява жертвена любов към тях.
Идеалът за християнско семейство, идеалът за християнски род, за християнски народ се осъществява тогава, когато семейството, родът и народът са тези, с които християнинът е най-близък духовно в Христа, тези, които му помагат и го подкрепят в духовния му живот, тези, заедно с които той се спасява в Христос, нашия Бог. Чували сме, чели сме за светостта на родните ни светци. Чували сме и сме чели за удивителни добродетели у предците ни. Случвало се е да видим такива добродетели у по-възрастни хора. За съжаление, сътресенията на новото време нарушават обичайното предаване на благочестието от поколение на поколение. Искрата на светостта остава зарита под дълбокия слой пепел, който само ни напомня за някогашното живо народно благочестие. Защо новото поколение не поема от пламъка на добродетелите от своите предци? Защото ветровете на гордостта, алчността, сластолюбието го увличат в своя вихър, отчуждават го от огнището на бащината вяра и то не може да се сгрее с топлината на благодатта. Но ако бащиното огнище на вярата отдавна е изстинало? Тогава такъв дом, такъв род, такъв народ без огнище на вярата духовно опустява, запада и погива.
Мнозина ще се съгласят, че днес народът ни, обществото ни страдат от тежки духовни недъзи. Но имаме ли живото съзнание, че тези недъзи сме наследили и самите ние и за съжаление, често ги предаваме и на тези, които идват подир нас ? Тези недъзи ни отдалечават от съзнанието за принадлежността ни към християнския род. Връщането ни към рода на по-малките Христови братя и сестри е възможен, ако осъзнаем покайно това наше състояние. Покаянието хвърля светлина върху онова, което ни отчуждава от този род. Привикването със собствената ни греховност, самооправданието и осъждането на другите ни правят духовно безродни, отчуждават ни от Бога и от Неговите чеда – нашите братя и сестри. Ние не можем да спрем ветровете на пороците, страстите и греховете, които вилнеят в света, но в Църквата можем да намерим заслон, в Църквата можем с Божията помощ да дойдем на себе си, да станем отново свои на Спасителя и близки един на друг в Неговото свято име. Тогава и в нашите светилници ще затрепти пламъкът на живота в Христос. Когато този пламък заблести в един, може да премине в друг, в трети и да ни сближи с Христос и помежду ни. А това е вече чудо в нашето наистина разделно време – да се появи огнище на вярата и благочестието в семейството, в енорията като духовно семейство, което да устоява срещу противните ветрове на изпитанията, на всичко онова, което в нас и около нас напира да ни разделя и противопоставя един на друг. Само тогава ще можем да предадем на онези, които идват подир нас, наследство на живот в Христа.
Ако сме хладни в духовния живот, почитта ни към българските светии може да стане земна, светска по същество, подхранваща чувството за национална гордост. А живеем ли духовно, станем ли духовно близки и духовно сродни с нашите родни по плът светии, почитаме ли ги с молитва, ще станем в нашата мярка съпричастни на благодатта, която Бог е излял върху тях. Тогава ще ги имаме като наши най-близки и бързи помощници както в духовния живот, така и в изпитания и беди.
Нашият род е просиял с безчислен лик прекрасни и славни Божии угодници във всички времена и във всички чинове: и светители, и преподобни, и мъченици, и Христови приятели от обикновения народ, които са извършвали подвига си сред изпитания, в ежедневен духовен труд, с покаяние и молитва. Да бъдат нашите истински сродници – родните ни светии, наши помощници и наставници в ежедневното ни падане и ставане, в пътя ни към Бога крачка подир крачка, в немощ и сила, в нерешителност и вярност, но в една посока – тази, която води към Небесното ни Отечество. Там, където преди нас са се удостоили да достигнат те, за да славят непрестанно и да учат нас, своите чеда по плът, да славим Пресветата Троица, Отец и Син и Дух Свети, сега и винаги и във вечните векове. Амин!
† Созополски епископ Серафим