В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес, възлюбени братя и сестри, празнуваме паметта на всички наши отци и майки, просияли на нашата родна българска земя, на всички знайни и незнайни мъже, жени и деца, достигнали до единение с Господа чрез богоугодно житие.

В различни времена в страната ни са просиявали различни чинове светии. В апостолско време – апостоли, по време на гоненията в Римската империя – мъченици, след покръстването на България в нашата земя процъфтяват църковният живот, монашеският подвиг, църковната просвета, опазваща автентичността на вярата и насаждаща в душите стремеж към благочестие и живот според вярата. В Църквата ни просияват високо духовни и в същото време високообразовани нейни служители – химнотворци и богослови. В родната ни Църква се утвърждава висока духовна култура, която дейно помага за просвещаването на новопокръстените през X век източни славяни. Забележителен е подемът на монашеския подвиг начело със св. Йоан Рилски през Първото българско царство, впечатляващо е исихасткото монашеско възраждане през Второто българско царство. Пламъкът на вярата се разгаря в буен огън, който очиства от грехове, съгрява душите, просвещава умовете и сърцата. Пламъкът на вярата по нашите земи устоява на връхлетелите го ереси през Второто българско царство, устоява и на бурята на чуждоверското робство, когато вярата на дедите ни дава множество знайни и незнайни мъченици, прославили Христа със своята смърт.

Сонмът на светиите от родната ни земя осиява небосвода на тържествуващата Църква. Родът ни се слави със своите светии. И ние обичаме нашите светии, обичаме техните жития, обичаме техните служби, обичаме да им се молим, чувстваме ги „наши“, „родни“.

Но какви наследници сме ние, техните потомци, на техния стремеж към святост? Не сме ли разпилели духовното съкровище, което те с толкова мъка са събрали и са ни завещали? Обичаме ли тяхното целомъдрие, обичаме ли тяхното смирение и кротост, докосва ли сърцето ни тяхното себеотрицание, тяхната жертвоготовност заради вяра и род? Ако в нашата мяра бяхме съпричастни към всичко това, огънят на православната вяра и благочестие в нашата земя не би заслабнал в тази степен. Огънят се разпалва, когато горивото е годно. Ако горивото е прогизнало от сластолюбие, гордост и любов към земното, пламъкът на благочестието угасва, огнището на вярата изстива и в него остават тлеещи тук-там въглени, дим и пепел. Не е ли днес страната ни мъждукащо духовно огнище? Обичат ли нашите родни светии духовно тлеещата ни земя? Разбира се, че я обичат, молят за нея всемилостивия Бог, умоляват Го да просвети, да избави от погибел техните пленени от духа на този свят потомци. Умоляват Го да възкреси пламъка на вярата, а това не би могло да стане без свободния отклик на всеки един от нас. И още нещо. Същинското ни духовно проглеждане е неотделимо от осъзнаването на потребността да бъдем сплотена духовно общност. Както вещественият огън не може да се разгори само от един клон, а лумва, когато много клони са събрани заедно, така и огънят на християнския живот не може да се разгори, ако пребъдваме отчуждени един от друг, ако не сме в състояние да споделим един с друг топлината на вярата. Който себично се отчуждава от духовно живата общност, той лесно изстива и духовно угасва. Но който се идентифицира с духовно угаснала общност, той трудно придобива духовна топлина.

Да молим нашите родни светци да ни простят нехайството, с което пренебрегваме духовното им наследство, да ни просветят и укрепят с молитвите си пред престола на Триединия Бог, за да можем, макар и окаяни и негодни, да се удостоим с Неговата велика милост. Амин!

† Созополски епископ Серафим

---