В името на Отца и Сина и Светия Дух.
Обични в Господа братя и сестри,

Днес светата Църква отбелязва възнасянето от земята на небето на нашия Господ Иисус Христос, въплътеното Слово на Отца, с преобразеното Си след Възкресението тяло.

Земното не може само по себе си да се възнесе към небесното. Така и нашите тела в този век не могат да се възнесат в небесните обители. Но благодарение на Божието домостроителство, на изкупителното дело на Богочовека Христос, онова, което не е земно – нашите умове и сърца – могат да се възнесат към божественото. А и в този живот земното ни тяло може да стане храм на Светия Дух. Но даваме ли ние, днешните християни, пример за това? Не е ли твърде заземен нашият дух, който е създаден да бъде небесен? Макар и да изповядваме истините на нашата вяра, нашите стремежи, нашите интереси не тегнат ли повече към земята? Няма ли опасност в нея да се окаже заровено нашето съкровище? А по думите на Спасителя, където е съкровището ни, там ще бъде и сърцето ни (срв. Мат 6:21).

Какво от земното пленява душите ни? Обичаме вещите, обичаме комфорта, обичаме суетата, обичаме себе си, обичаме света. А обичаме ли Христовата вяра? Християните нямат дом в този свят, техният дом е там, където се е възнесъл Христос. Неслучайно древните християни са наричали обществото си с думата paroikoi – общество на бездомни странници. Оттам идва и думата парохия, която означава енория в някои съвременни европейски езици. Енорията е общество на бездомни странници. За християните богатството е онова, което са раздали на бедните (срв. Пс. 111:9). За християните богатството е Църквата, Христовата Невеста, съкровищницата на благодатта. Християните се радват, когато отиват на смърт заради Христа, радват се когато отнемат имуществото им по време на гонения. Сами го раздават, за да придобият Христовата бедност. Християните не търсят комфорт, защото сластолюбивата привързаност към комфорта може да порази сърцевината на християнското у нас. Неслучайно един от обетите при монашеското пострижение е обетът за доброволна бедност. Но как онези, които живеят в света да придобиват доброволна бедност? Нужни са средства за издръжка на семейството, нужно е да осигурим старостта си, да осигурим децата си. Ние живеем в този свят и не можем напълно да му обърнем гръб. Как да бъдем християни в света, без той да плени умовете ни, сърцата ни, съвестта ни?

Отговора на този въпрос можем да намерим в самите себе си. Колкото повече нашето съкровище е тук, на земята, в благата на този свят, толкова по-заземени са умовете и сърцата ни, толкова по-малко сме християни в дух и истина.

Как да се борим с пристрастието си към земното? Както с всяка страст: с противене, с молитва, с покаяние, с дела на милосърдие, със самоограничаване, със скромност. Бог ни зове към тези начинания и ни помага в тях, освобождавайки по малко сърцето ни от плен.

Но Бог има и друго средство да ни откъсва от потъването ни в земното. По Своя промисъл Бог може да пререже корените, които сърцата ни са пуснали в пръстта на тлението. И колкото тези корени са по-големи, толкова отсичането им е по-болезнено. Понякога Бог ни спохожда чрез горчива раздяла и тежка загуба. Животът ни е низ от разделяния с близки люде, нерядко се сриват мечти и планове за успешни бъднини, пропадат средства и имущество, губят се чест и обществено положение, наши конкуренти и недоброжелатели заемат преднина пред нас, злочестят ни и ни вредят. Християнският ум, християнското сърце с вяра ще приеме, че такива изпитания и скърби не са без смисъл и без цел. И тяхната цел е да насочат погледа ни нагоре, към небесното. Смъртта на наши близки пронизва сърцата на християните, но и възнася умовете им към бъдещия живот, който е цел на земното странстване. Разорените мечти и планове, загубените чест и положение ни учат на смирение, а смирението ни разкрива, че единствените наши чест и слава са в нашия всемогъщ, но и безкрайно смирен Бог.

В какво се състои славата на един народ? В привидните земни загуби от това, че негови чеда са посветили живота си на Бога. В какво се състои славата на едно семейство? В децата, които са пожелали да посветят живота си в служение на Бога и ближните. В какво се състои славата на всеки един от нас? Във всичко онова, което сме пренебрегнали от славата на този свят и в това, което сме посветили на славата на Триединия Бог.

Светът не би разбрал тези думи, дано ние ги разберем с ум и сърце. Да помолим нашия всемилостив Спасител да възнесе сърцата и умовете ни към небесното, за да се окажем и ние според мярата си очистено вместилище на Светия Дух, Който в деня на Петдесетница слязъл във вид на огнени езици над Божията Майка и светите апостоли, да ни удостои Господ след десет дни да посрещнем и този свят празник, да се приобщим към смисъла му с полза за душите си и за Божия слава. Амин!

† Созополски епископ Серафим

---