Днес за пореден път с децата се възкачваме на планината. Приближаваме се и присядаме до нозете на нашия Господ и Спасител Иисус Христос да чуем ясно и последното блаженство.

За да съсредоточим цялото си внимание, на помощ ни се притичва цял сонм, обичани и тачени от нас светии:

Великомъченица Марина, великомъченик Димитър Солунски, светите мъченици от Царското семейство, свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски, великомъченик Георги. „Кое е общото между тях?“ – питаме децата. Митко веднага отговаря: „Всички те са мъченици“. Всички те са запечатали с кръвта си своята любов към Христа:

В осмото блаженство Господ облажава онези, които са гонени заради добродетелите, а в това последно блаженство нашият Спасител ни учи да претърпяваме гонения заради Него Самия, заради светата ни вяра.

Гонени заради Христа са всички мъченици и изповедници, знайни и незнайни, просияли от века на грешната ни земя, изповядвали открито или невидени от никого, но в дълбините на сърцето си твърдо отстоели вярата. Отвсякъде в опасности и мъчения, те се чувствали свободни; мразени – обичали и се молели за враговете си; оскърбявани и унижавани – с примера си те възпламенявали много сърца да се обърнат към истинния Бог. В смирение и с надежда на Божията помощ мъчениците издържали нечовешки мъчения и с едно сърце и едни уста викали заедно с Апостола: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение; глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?“ (Рим. 8:35).

Толкова много са примерите от житията на светите мъченици. Избрахме да разкажем на децата за свещеномъченик Григорий, просветител на Велика Армения.

Неподвластен на всички мъчения, които цар Тиридат измислил, за да го отклони от вярата, Христовият служител Григорий накрая бил хвърлен в един ров. Страшна била славата на тази яма – изкопана специално за осъдените на жестока смърт, пълна с блатна тиня, змии и всякакви отровни влечуги. Сигурна и бърза смърт очаквала обречените на тази участ. Цар Тиридат хвърлил там свети Григорий и скоро дори забравил за него...

Злочестивият цар продължил да преследва християните. В своята злоба той умъртвил и 37 девици, заедно с тяхната игуменка. Тогава го постигнало справедливо наказание – царят не само обезумял, но загубил и човешкия си облик – заприличал на глиган. Дори и приближените му ужасени бягали от него.

В това време милостивият Господ изпратил сън на царската сестра. Тя видяла страшен и силен мъж, който й казал: „Тиридат няма да оздравее, ако Григорий не бъде изваден от рова.“...

Децата не можаха да познаят колко време свещеномъченик Григорий прекарал в рова: „една седмица, 3 месеца, ... една година“ – беше най-смелото предположение на Георги. 14 години свети Григорий пребивава на смъртоносното място, опазван от Божията благодат заради верността си към Господа. 14 години – на нашето занятие нямаше дете, навършило тази възраст.

Защо мъчениците са готови да претърпят всичко това? Отговорът се съдържа в една-единствена дума: от любов.

Истинската любов не предава Любимия, на каквито и изпитания да бъде подложена. Понякога са необходими години, за да покажеш своята истинска любов. Понякога – само един миг. И да, понякога от случката ни делят стотици години (светият Христов свидетел Григорий е живял през ІІІ век), а някои истории са от съвсем близкото ни минало:

Споделихме с децата една такава случка, разказвана от нашия скъп митрополит Фотий. Класна стая по време на комунистическия режим в Русия. Учителката забелязва връвчица върху шията на един от учениците.

− Какво е това?

− Кръстче – отговаря момчето, син на свещеник.

Учителката се втурва към детето, къса връвчицата и взема кръста. Момчето я поглежда, прекръства се и казва:

− Но това не можеш да ми вземеш!

Прекрасна изповед на вярата в Христос за един миг – чрез осеняване с кръстния знак и едно изречение, което казва всичко! Колко важни са изборите, които правим! Колко важно е да пазим вярата си като най-скъпоценното, което имаме!

Децата чуха и историята за едно малко руско момченце, което не се уплашило от комунистите, заканили се да убият всеки, който не заплюе църковната икона. Както всяка неделя, то отишло с родителите си в храма. Комунистите нахлуват в църквата и в един миг всички са изправени пред избор – живот временен или вечен... За да се погаврят с вярващите, болшевиките заставят всеки един богомолец да пристъпи към иконата на Спасителя и да се изплюе върху ѝ. Идва ред и на малко момченце. То гледа как възрастните, повечето със сълзи на очи, заплюват скъпия образ, но прави своя собствен избор – вади кърпичката си, грижливо избърсва иконата, прекръства се и я целува. Прогърмява изстрел. Малкото тяло тупва върху дървения под, който тъжно попива рукналата тъмночервена течност... Ужасени от собствената си постъпка, комунистите си тръгват, ругаейки. А мъничкият страдалец за вярата става спасител на останалите жители на селото.

Тази история подсети Митко и за участта на светите четиридесет севастийски мъченици. Мъченици винаги е имало, има и ще има. Въпросът е ние кой път ще изберем – да обичаме Бога или да обичаме повече този свят, който се стреми да изгони Бога от сърцата ни. Да се страхуваме от Бога, или да се страхуваме и срамуваме повече от човеци, които искат да ни откъснат от Него.

Господ кротко ни съветва: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, който може и душата, и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:38).

Страхът, че ще загубим някой приятел, ако му кажем в какво вярваме; страхът, че учителката ще ни се кара, ако кажем какво мислим; страхът, че ще ни се подиграват, ако се прекръстим и много други подобни страхове и срам сковават днес душите ни.

От създаването на света до днес страхът от смъртта мъчи целия човешки род и сякаш го държи в окови. Децата много на място допълниха съвременния вариант на този страх – „страхът от вируса“.

А истински вярващата душа се държи за обещанието на Спасителя: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен“ (Мат. 10:32-33). „Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота“ (Откр. 2:10).

За символ на последното блаженство избрахме карнеол. Името на камъка идва от латинската дума „карнис“, което означава „плът, месо“ – да ни напомня за всички мъченици, които са били готови да пожертват всяка частичка от плътта си заради любовта към нашия Господ Иисус Христос.

Анна Мария и Александър поставиха ръждиво-червеното камъче в „Съкровищницата на добродетелите“. Както сами виждате, кутийката е вече препълнена:

Децата изпитват лека тъга, че „няма да има повече камъчета“. Говорим си за това колко е важно да се опознават добродетелите, за да можем и в живота си да разпознаваме кое е добро и кое – зло.

Все още сме на върха на планината. Припомняме си едно по едно блаженствата и добродетелите, за които се говори в тях. Ето го планинския кристал, който ни напомня да проливаме сълзи за греховете си, и тигровото око, което „е гладно и жадно за правда“. Ето го и смирението, срамежливо сгушило се в лилавите отблясъци на аметиста... И върху неговата основа, пред учудения поглед на децата се появява цяло дърво, отрупано с познатите ни камъчета:

Колко многожелано е за нас това дърво. Всеки иска да го пипне и разгледа – дърво, отрупано със скъпоценни добродетели. Не е ли това „дървото за познаване добро и зло“?

За да си отговорим на този въпрос, от следващия път с децата тръгваме на още по-далечно пътешествие. Ако е воля Божия, ще се върнем към началото! Към самото начало, когато „Бог сътвори небето и земята“ (Бит. 1:1).

Въпроси, които ни вълнуваха:

– „Има ли и в днешно време ритуали, с които могат да се викат духове?“ – пита свръхлюбопитната Маги.