Ден преди Пресвятата Владичица Богородица да разпростре своя честен покров над целия свят, отваряме отново вратите на неделното училище при любимия ни храм „Успение Богородично“. И през току-що отворените двери нахлува свежа глътка детски смях – топъл, заразителен и чист. Чудно! Една врата – врата на неделно училище. А колко радост премина през нея!

Е, скъпи родители, вярвам ще се съгласите – има много и различни врати. Някои са красиви, други – грозновати, но чаровно остарели; някои имат ключ, а на други дори не съзираме ключалката; някои водят към познати места, а други ни завеждат към тайнствени и непознати ширини. Всъщност, за да бъда по-изразителна, може би е време да ви покажа как децата изпъстриха и двете страни на дъската със своите вдъхновяващи предложения:

Всеки пътешественик, особено ако е от неделно училище, би се зарадвал на толкова много врати. Но ние днес търсим една конкретна врата. Отворим ли я, ще можем да се докоснем по детски до святия живот на новопрославения свещеноизповедник Евстатий, презвитер Чепеларски. Отворим ли я, ще разберем, че често в човешкия живот всичко започва с една…

Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.
(Мат. 7:14)

Вратата се отвори. Малкото дрипаво хлапе най-сетне успя да избяга от вкъщи. Без да се подвоуми, Стратю чевръсто закрачи по добре познатия му кален и очукан път, водещ към черквата. Днес глухите звуци на църковната камбана отекваха в котловината някак особено, печално. Не се чуваха хорски гласове, игри на деца, сякаш родопското село бе потънало в сън.

— Ей, откога майка не ме е водила при вуйча ми, поп Марин! Да ми разкаже още нещичко за дядо Господа! Тъй ми се ще да науча… – вървеше и замечтано си мислеше почти навършилото седем годинки момче.

Ето, че неусетно бедно обутите детски крачета се намериха пред прага на Божия дом. Ароматът на горящи свещи и благоуханен тамян нежно погали лицето на малкия богомолец. Зачуди се Стратю, сякаш цяло Чепеларе бе в църквата:

— Защо ли днес всички са дошли в храма? В неделя е Великден, а още сме едва петък…

Жадната му за разгадаване на тайни главица започна да си проправя път към средата на храма. Но не щеш ли, нещо прикова на място умните и кротки очи на детето. Из-зад църковния полумрак, пред взора на момчето внушително се изправи огромен кръст. А на разпятието, кротък и смирен, бе прикован нашият Спасител – Иисус Христос. Изранен от глава до пети, на тялото Му не останало здраво място, заплют, бичуван и прободен в ребрата, Страдалецът висеше на кръста, склопил очи. Безмълвно осветен от пламъчетата на много горящи свещи, които потрепвайки, сякаш плачеха. Огнените сълзи трепетно се стичаха по Христовия силует, придавайки на смирената фигура още по-голяма величественост.

Стратю се стъписа. Гледката го порази. Из преливащото от болка и състрадание детско сърце се изтръгна печален вопъл:

— Ох, какво са Му сторили?! Защо са Го тъй наказали?!

Детският вик не остана безответен. Свещеникът отец Марин Караджов веднага се приближи към смутената детска душа, за да я утеши:

— Евстати! Какво, мило, ти стана? – попита, галейки по чернокосата главица племенника си. И щом отецът научи за мъката на малкия Стратю по разпнатия Иисус Христос, започна бащински да му обяснява защо е повесен на кръста нашият Спасител...

Слуша ли, слуша малкият Евстати думите на вуйчо си, а очите му все повече и повече растяха, все повече и повече се прилепяха към внушителния Образ. Любов и умиление, небесна радост и искрена печал преливаха в гърдите на кроткото дете, което тихо зарони сълзи.

И неусетно в сърцето на малкия чепеларец се отвори още една врата. Вратата на вярата, водеща по стръмния и осеян с препятствия път. Път към светостта…

Край.

***

Виждали ли сте как едно пламъче запалва светлинките на огромен свещник? Аз видях такова пламъче да се разгаря. Роди се в Чепеларе и послужи там на Господа. Запали мирен пламък в сърцата на своите верни духовни чеда. И продължи да гори, докато окаменелите ни сърца не започнаха да се топят от силата на проявената любов и жертвоготовност към Бога! Продължи да гори, докато трогнати от тази любов, с разкаяни сърца не помолихме Бога да прослави своя верен свещеник Евстати Янков, за да просвещава цялата българска земя, да отваря за малки и големи вратата на вярата!

Свещеноизповедниче Евстатие, моли Бога за нас!

Вратата на неделното училище се отвори за първи път и за нашата нова пътешественичка Анна, която приветстваме от все сърце! Бъди все така сериозна и любознателна! Винаги дръж отворена вратата на вярата, за да те води в правилната посока!

Като за първо занятие основният въпрос беше: „Някой знае ли как се отваря тази острилка?“ – Използваме случая да благодарим на тези наши братя и сестри, които бяха помислили за най-малките членове на църквата ни и им бяха подготвили подарък за първия учебен ден! Въпросната острилка, която има формата на книжка, предизвика небивал интерес у децата. Дълбок поклон! Не просто за подаръците, а за усещането, че църквата ни е живо Тяло Христово, съединено с връзките на любовта!