Добра среща, малки и големи пътешественици!

Само за няколко месеца през лятото нашите пътища наглед се разделиха: всеки от нас пое по свои собствени пътеки, изпълни свои добри намерения, потърси отговори на свои въпроси. Но през цялото време всяка наша пътека ни връщаше отново към дните, прекарани заедно в храма; всяко наше добро намерение беше плод, узрял и достигнал своето възможно съвършенство в лоното на Православната ни Църква; а всеки въпрос намираше своя отговор в молитвеното дихание на преподаденото ни от майката Църква учение.

Днес слушам развълнувания разказ на децата за тяхното лято. Виждали ли сте красотата на лятото през очите на дете?

А аз видях: там блика радост от възможността да общуваш с най-близките си; там има любов към мама и тати; там всичко е просто и без суета – детето отива на далечно пътешествие с родителите си и не се вълнува толкова от местата, които ще види. То, в своята детска чистота, се радва много повече на факта, че е със семейството си. О, да, понякога се впечатлява от възможността да пипне медуза с голи ръце, от ходенето пеша по магистрала в лятната жега, от водата в разнообразните ѝ форми – реки и морета, и пак морета (а ако питате момчетата, то може би ще трябва да повторя и трети път любимите на всички малчугани морета). Децата изреждат с лекота имената на държави, които са посетили, ала всичките им различни преживявания сякаш не са важни на фона на най-съкровеното за тях. Мисля, че Ники най-добре изрази емоцията на всички, когато сподели: „Аз цяло лято бях със семейството си, с моите братя“.

В това изречение, мили родители, се кръстосаха всички различни летни преживявания на нашите деца и си пожелахме и тук, в Неделното училище, винаги да се чувстваме като едно по-голямо семейство.

Все пак, какво ни събира в тази класна стая? Какъв е този тайнствен предмет, който изучаваме тук? Дали знаем какво се опитваме да постигнем?

Отговор на всички тези въпроси намерихме в една от прекрасните творби на любимия ни писател Станислав Ваклинов:

Като се връщаше към къщи, Петърчо бе изненадан от неочакван дъжд. Подслони се под една стряха.

Малко след него тук потърси прибежище друго момче, по-голямо. В едната си ръка държеше тояжка, а под мишница стискаше малка продълговата кутия.

Момчето почукваше с тояжката си по стената. Петърчо разбра, че бе сляпо. С тояжката си търсеше удобно място да застане.

Сляпото момче усети присъствието на друг човек под стряхата.

— Не съм само аз, нали? — каза приветливо.

— И аз! — отговори Петърчо. — Двама сме.

— О, тогава и за още има място!

Думите на сляпото момче звучаха някак особено. Те докосваха веднага сърцето и предразполагаха към сърдечност и доброта. Петърчо го подкани:

— Ела по-насам! Тук е по-запазено.

— Благодаря... — отзова се момчето, — наистина, не пръска никак.

И то въздъхна с облекчение.

— Добре, че не ме заваля в полето, щях целия да се измокря.

Петърчо разглеждаше новия си другар с любопитство.

— Откъде идваш? — попита.

— От Русе... Отивам за Разград.

— Пеша?.. Но до Разград има още път!

— Знам. Смятах да стигна до довечера, ако не беше дъждът. Но пак добре, че заваля тука, в селото.

Дъждът продължаваше да вали. Петърчо не снемаше поглед от момчето: мъртвите му очи, усмивката му, тояжката, кутията под мишницата — всичко предизвикваше интерес.

— Какво има в тази кутия?

— Богатството ми, — засмя се момчето, но веднага се сети, че Петърчо може да се докачи от шеговития отговор и добави: — Това е флейтата ми. С нея изкарвам прехраната си.

— Флейта? Какво е това флейта?

— Ето — и момчето разтвори кутията.

— Свирка! — възкликна Петърчо.

— Да, свирка. Свиря с нея и припечелвам за храна. Обикалям тук и там.

Разговорът на двете момчета продължи доста. За пръв път Петърчо виждаше сляп човек тъй близо и много неща за живота му го озадачаваха. Как се движи слепият, как налучква пътищата, как разбра къде може да се заслони от дъжда, как усети присъствието и на другиго под стряхата, как – това, как – онова? За всичко питаше любознателното момче и сляпото на всичко му отговаряше с готовност.

Когато дъждът престана, на двете момчета им се струваше, че отдавна се познават.

— Дъждът спря, но вече се стъмва.

И без да дочака отговор, добави:

— Не трябва да пътуваш сега. Ела да нощуваш у дома и утре ще продължиш пътя си.

Сляпото момче посрещна поканата с благодарност, изразена в сърдечна мила усмивка. И тръгнаха двамата.

Майката се зарадва на госта. Добросърдечието на малкия ѝ син я трогна до сълзи.

Седнаха край печката. Петърчо разглеждаше непознатата свирка, която оприличаваше на малко кавалче. Искаше да чуе звуците ѝ.

— Посвири ми с флейтата.

Сляпото момче засвири. Чудни мелодии се разнесоха. Свършеше ли една, Петърчо ненаситен, пак искаше:

— Още! И друга песен посвири.

И гостът свиреше. Не се уморяваше. Радостно му беше много. И нему се струваше, че рядко друг път е свирел с такова настроение, каквото в тази дъждовна вечер го бе навестило.

— Флейта! Какво чудно име! Също както са чудни песните, които свириш с нея!

Сляпото момче не виждаше очите на Петърчо, но чувстваше техния израз чрез думите на очарованото дете.

— Искаш ли да ти разкажа легендата за флейтата?

— Искам.

Слепият гост обгърна с длани своята чудна свирка, спря мъртвия си поглед към разжареното огнище и бавно заразказва.

***

Живяло някога в планината едно овчарче, което никога не слизало между хората. То прекарвало всичкото си време сред овцете, унасяло се в звъна на хлопатарите им, заслушвало се в блеенията им. Обичало овчиците си, доволно било от дружбата си с тях, но понякога скука го навестявала. Тогава то се заглеждало в пъстрите птички, които прелитали край него, издигали се нагоре-нагоре, та чак се изгубвали от погледа. Понякога им завиждало. Ето , те могат да хвърчат, да надвисяват облаците, да достигат небето, да виждат Бога…

Чувало било за Бога малкото овчарче, че Той е сътворил света, че промисля за него и се грижи за всичко, което живее в света. И си мислило: колко хубави са тревите, цветята, които пъстрят поляните; тях Бог е сътворил. Колко хубаво пеят птиците, и песента Бог им е дал. А колко ли хубав ще е Сам Той – Който ги е създал, Който е създал и всичките други хубости! Закопняло овчарчето да може да се издигне до Бога – да чуе гласа Му, да види очите Му. Колко ли хубави са те!

И започнало да търси дружбата на Божиите птици. Кацне ли някоя на шубраците, то се приближи, но тя чуе шума на стъпките му, сепва се сърчицето ѝ и подхвръква изплашена.

— Защо се плашат птичките, защо бягат от мене? — Мъка го спохождала от туй, че птиците не разбират обичта на сърцето му.

С времето птичките започнали да разбират, че детето не им мисли злото. Особено когато разтваряло торбичката си, изваждало къшей хляб, натрошавало го и ги хранело. Птиците долитали с чуруликания и започвали да кълват от ръцете му трошици.

Привързали се те към овчарчето. Колко му се е искало да разбира езика им и да узнае от тях какво има горе над облаците, в небесата, при Бога! Ала не разбирали птиците човешкия език, нито детето разбирало техния.

Веднъж овчарчето седяло край ручея и си дялало една пръчица. Долетели птичките край него, чакали момчето да ги нахрани… Но пръчицата, що си дялкало, се изплъзнала от ръцете му и паднала в ручея.

Скочило то, затичало се по брега да я догони. Спуснали се и птичките, запърхали, сякаш се радвали, че ще помогнат на своя приятел и – догонили пръчицата. Наближи я една птица, клъвне я с човка да я поеме, но пръчката се изплъзне и се понася пак надолу с водите. Друга я клъвне, трета, четвърта. Кълвели пръчицата с радостни игри, чуруликания и птичи песни.

Най-после няколко птици я изхвърлили с клюновете си на брега на потока.

Момчето взело пръчицата и – какво да види: водната струя я пробила в средата, а човките на птиците направили дупчици по повърхността й. Момчето духнало в нея – и се разлетели най-хубавите звуци на птичите песни.

Увлечено в мелодиите на необикновената свирка, овчарчето чувствувало, че някакви криле го подемат, издигат го нагоре-нагоре към небето, където живее Бог. И пред погледа му се разкрила красотата на небесните селения. С душата си видяло това, за което копнеело: видяло Божиите очи. Те били неизразимо хубави, безкрайно благи, чудни очи...

***

Лицето на сляпото момче излъчваше някаква светла радост… Може би и то вижда Божиите очи със сърцето си и чрез песните на малката флейта?...

Замълчаха. Петърчо престана да разпитва. Струваше му се, че и в него започват да проблясват едни други очи – по-силни и по-чудни, с които може да се види небето, и в небето – образа на Бога.

Използвана литература: Детски цветослов, издателство „Омофор“, фондация „Покров Богородичен“, София, 2012, сс. 65-71.

И нашите пътешествия с децата следват същата цел – да познаем и ние като овчарчето от приказката тези чудни Божии очи, които да ни водят винаги, през целия ни живот.

Не всеки от нас може да свири на флейта, но всички можем да проследяваме с внимание живота на нашите свети отци – от древните патриарси до просиялите светии, близки до нашето време. И така, малко по малко да откриваме желания Образ на Единствения, Който е всичко у всички – и Истина, и Път, и Живот.

Да тръгваме, деца! Имаме всичко необходимо: силно желание да научим истината, любов към знанието и като истински изследователи, „Дневник на пътешественика“, разбира се:

Поискахме и децата да напишат каква е тяхната цел за предстоящата учебна година. Ще споделим с вас най-вълнуващия от всички отговори: „С молитвата ми да се справя добре“.

На добър час и нека Божиите очи бдят над нас!