Веднъж свети Константин Кирил Философ бил изпратен от византийския император на равноапостолна мисия при хазарите. Техният каган го запитал какъв е произходът му, за да отреди достойно място за госта на своята трапеза. А бъдещият просветител на всички славяни му отговорил:

„Дядо ми беше много велик и славен, та стоеше близо до Царя. Но след като доброволно отхвърли дадения му сан, той беше изгонен, дойде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз усърдно търся древния сан на дядо си, но все още не съм успял да го получа, защото съм Адамов внук.“ Жития на светиите, Житие на св. Кирил Славянобългарски, м. февруари.

И ние с децата, всички Адамови внуци, тръгваме на пътешествие, за да потърсим честта и богатството на своя праотец Адам. Не се нуждаем от нищо друго освен от просветлен разум, за да разберем всяка дума от Божественото Писание. Да тръгваме! Повежда ни Таисия, прочитайки:

Човеколюбивият Бог идва при Своето творение като най-справедлив Съдия, Който наказва, за да вразуми престъпилите заповедта; както лекар идва при болния още при първите признаци на заболяването, за да спре разпространението на болестта. Но Адам и Ева се скрили от лицето Му – така изобличителна е Божията близост за съгрешаващите. Съвестта надигала глас в човека. Като неподкупен свидетел тя напомняла постоянно за извършения грях. Но как и къде биха могли да се скрият от Този, Който е навсякъде и всичко изпълва? Ето как грехът лишава човека от дара на разумността.

А Бог търпеливо и с любов зове към падналия човек: „Адаме, где си? Какво се е случило? Оставих те облечен в слава, гол те намирам сега. Где си?...Кой те е довел до такава промяна? Кой разбойник и крадец, като е ограбил внезапно цялото ти богатство, те е оставил в нищета?“. Св. Йоан Златоуст, Беседа 17.

О, къде е наистина Адам, който в този миг би произнесъл: „Пред Тебе Едничкия съгреших, Господи, прости и помилуй!“. Уви, омрачен от греха, Адам отговорил съвсем друго:

Човеколюбивият Съдия е седнал вече на съдийското място и с всеки Свой въпрос подканва обвинените да принесат единствено нужното в този момент – покаяние. А вместо това, Адам предлага само оправдания, „нещастни думи, възбуждащи голяма жалост – „жената, която Ти ми даде“. Св. Йоан Златоуст, Беседа 17. Колко често и ние прехвърляме вината върху другите, забравяйки че така обвиняваме и нашия общ Създател. Но жената не го е принудила, тя само дала плода. А Адам пренебрегнал и Божията заповед, и страха от наказанието, и своето достойнство на първосъздаден.

Но да видим дали жената ще прояви повече мъдрост:

Вместо да се оправдаят с думите си, и Адам и Ева потвърждават, че са нарушили заповедта без никаква принуда, а по собствена воля и с решимост.

Дървото за познаване добро и зло, което нарисува Филип, малко ни прилича на сладолед. Но, от друга страна, кой, да си признаем, не обича сладолед? Примамливо нали, точно като онзи плод.

Желанието ни за мимолетно удоволствие, обаче, все ни носи беди, понякога твърде големи и нерядко с изключително тежки последици.

Но нека да съсредоточим вниманието си върху най-важната част от всеки съд – произнасянето на присъдите:

Още от времето на св. Йоан Златоуст е имало хора, които се питали защо змията е наказана, след като знаем, че дяволът я е използвал само за оръдие на лукавото си действие? На това Златоустият учител отговаря: „Както чедолюбивият баща, когато наказва убиеца на сина си, пречупва и ножа, и меча, с които той е извършил убийството, и ги строшава на малки части – по подобен начин и всеблагият Бог“ наказва змията, превърнала се в оръдие на дяволската злоба. И „ако послужилият като оръдие е бил подложен на такъв гняв, то какво ли наказание трябва да понесе“ истинският виновник?

Затаили дъх, изслушваме и най-важната за нас присъда – присъдата, която тегне от онзи далечен миг насетне върху целия човешки род:

Нека повторим справедливата присъда: „и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“. Жената не опазила поверената ѝ в началото власт над всички твари, наравно с мъжа. Тя предала това достойнство, разговаряйки със змията като с равна. Затова и Господ определил мъжа да господарува над жената, та така да се научи на послушание и да се спаси.

А ние всички, Адамови потомци, ще чуем всеки в своя час „пръст си и в пръст ще се върнеш“, за да помним, заедно с Адам, че сме сътворени от същата тази пръст и да не възмечтаваме високо за себе си.

О, колко трудно е да разказваш на деца за първородния грях! Погледите на всички стават едновременно сериозни и учудени, а когато продължаваме да четем, всички притихват:

Човекът е изгонен от рая! Обличаме сякаш и ние кожените дрехи на нашите прародители и с мъка тръгваме… Последен поглед. Няма връщане назад – входът е препречен от херувим с огнен меч. О, смъртен аз човек!

Децата са смълчани. Нима това е краят на тази тъй пленителна, макар и тъжна за нас история? Нима няма изход и надежда? Ами дървото за познаване добро и зло? Какво се случва с него?

Тихо съзерцаваме прекрасно проблясващите камъчета-плодове на нашето дърво… И в очертанията на стъблото изведнъж съзираме едно друго Дърво – понесло ударите на римските войници, които безмилостно забивали огромни гвоздеи в ръцете и нозете на Божия Единороден Син Иисус Христос, дошъл в света, за да изкупи греховете на целия човешки род:

В Неделя Кръстопоклонна и за нас с децата от Честния Животворящ Кръст Господен заструява истинска надежда.

И както дървото за познаване добро и зло въвежда смъртта, така Честният Кръст ни дарува безсмъртие! Едното ни гони от рая, а другото свято Дърво ни възвежда на небето. „Онова за едно престъпление подложило Адам на такова наказание, това ни освободило от безбройните ни грехове. Св. Йоан Златоуст, Беседа 17.

Едното донесло на човека само скръб, а другото велико утешение. И постепенно осъзнаваме, че „причината за грехопадението е лукавият съвет на дявола и предпочетеното от човека временно удоволствие. Изправянето на човека се извършва чрез съвета на Христос и избора на неохолен и дори притеснен живот“. Св. Григорий Паламà, Омилии.

Адам се отдалечил от Бога чрез невъздържание, а Иисус Христос започва Своето дело на земята с пост.

Адам облякъл кожени дрехи поради своето непослушание, а нашият Спасител бе послушен на Бога, „дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Филип. 2:8).

Адам нехаел за Божията заповед, не внимавал над себе си и изял забранения плод, а Господ Иисус Христос ни показа при Своето земно служение подвига на непрестанната молитва и вглъбеност в Себе Си.

Водени от словата на Солунския светител, накрая с децата си пожелаваме: „Нека изоставим земята! Защото не сме вече земни…Нека въздигнем сърцето си към Господа…И нека, като отхвърлим кожените ризи, облечени поради престъплението, да встъпим на земя свята, която всеки за себе си чрез добродетел и неотклонно посвещение на Бога придобива“. Св. Григорий Паламà, Омилии.

С радост приветстваме днес и нашите нови пътешественици – Николай и Димитър! Бъдете ни добре дошли!