Непрестанната молитва. Монашеското отречение от света
Съдържание на беседата:
Непрестанната молитва. Из писма и съчинения на св. Теофан Затворник – продължение. Съзерцателната молитва
Как да придобием непрестанната молитва – практически съвети
Помненето на Бога
Богомислието. Молитвените правила
Плодовете на непрестанната молитва и връзката им с естествените плодове на молитвата
Монашеското отречение от света. Какво ни казва св. Евангелие за монашеството?
Из „Лествица“ от св. Йоан Лествичник
От какво се отричат монасите според „Лествицата“? Мотивите за избор на монашеския път
За усърдието
Св. Йоан Лествичник за различните форми на монашески живот
Подбрани откъси: Из писма и съчинения на св. Теофан Затворник
Кога, къде, колко да се моли и с какви молитви, всеки може да определи според своите обстоятелства: да ги увеличава, да ги намалява, да променя времето и мястото. Всичко обаче да насочва към това вътрешната молитва да бъде извършвана както трябва. Относно вътрешната молитва правилото е едно: непрестанно да се молим. Какво означава непрестанно да се молим? Да бъдем непрестанно в молитвено настроение. Молитвеното настроение представлява мисъл и чувство за Бога, съединени заедно. Мисълта за Бога е мисълта, че Той е вездесъщ – Той е навсякъде, всичко вижда и всичко е в Неговата власт.
Ето за тези двете – мисълта и чувството за Бога – трябва да бъде цялата ни грижа. Когато тях ги има, има молитва, макар и да няма молитвени слова. Утринните молитви са предназначени именно за това, да въведат в съзнанието и в сърцето тези две неща и след това с тях да излизаме по делата и работите си. Ако сутринта настроите така душата си, Вие сте се помолили както трябва, дори и да не сте прочели всички молитви. Да предположим, че сутринта Вие сте се настроили така и сте излезли по работата си. Още от първата крачка ще започнат впечатленията от делата, от предметите и от лицата, които отклоняват душата от Бога. Какво да правим? Трябва да се подновява мисълта и чувството чрез вътрешно обръщане към Бога на ума и сърцето. А за да става това по-удобно, трябва да привикнем към някоя кратка молитвичка и да я повтаряме колкото можем по-често. Всяка кратка молитва е подходяща за това.
Прекият път към непрестанната молитва. Ако някой би ме попитал как да извършвам молитвения труд, аз бих му казал: навиквай да пребиваваш в Божието присъствие или помни Бога и имай благоговение. За поддържането на това помнене си избери няколко кратки молитвички или направо вземи 24-те Златоустови молитви [намират се във вечерното молитвено правило] и често ги повтаряй със съответните мисли и чувства. Според степента на установяване на навика ще се просветлява и главата от помненето на Бога, и ще се съгрява сърцето. Като се намираш в това положение, най-сетне ще попадне в сърцето Божията искра, лъчът на благодатта – него с нищо не можеш да го произведеш, той изхожда пряко от Бога.
Пример за дневно правило с непрестанна молитва. През цялото време от събуждането до заспиването помнете, че Бог присъства навсякъде. Мислете, че Господ Ви вижда и проследява всички движения на Вашата мисъл и на Вашето сърце, както си е и в действителност. За да успявате в това, непрестанно се молете с Иисусовата молитва и по-честичко заставайте пред иконите. Правете по няколко поклона според чувствата на Вашето сърце и според това какво то иска.
Трудете се, като с всички сили принуждавате себе си към непрестанно помнене на Бога. И Бог, като вижда как усърдно желаете това, ще Ви даде памет за Себе Си. Кратките молитвички са много важни при нашия собствен труд за помнене на Бога. А молитви използвайте каквито искате [...] – всяка е подходяща, която Ви е повече по душа, именно за да е от сърце.
Продължителността на Вашето молитвословие трябва да се определя не от количеството на молитвите, които следва да прочетете, а от времето, а именно да определите колко време ще отделите за правилото, като не го увеличавате повече от обичайно отделяното за него време. Положете за себе си закон никога да не четете молитвите само за да изчетете определеното, а за да бъдете, докато се молите, под действието на четеното. Четете определеното като пособие да държите себе си в молитвени мисли и чувства. Като действате така, Вие ще навикнете винаги по време на молитвословие да бъдете в чувство към Бога и Вашият ум, бидейки привличан от това чувство, ще помни Бога.
Добре е, че обичате да си спомняте за Бога. Прибавяйте към това и благоговеен страх. Помненето на смъртта не потиска и не ни прави мрачни, а само възбужда бдителност над себе си. Когато имаме нещо, което ни развеселява духовно, винаги трябва да държим и да си припомняме и това, което ни отрезвява. Любовта трябва да върви заедно със страха Божий. Ангелите предстоят пред Бога със страх и трепет, и на нас апостолът ни е заповядал да извършваме нашето спасение със страх и трепет.
Богомислието изправя и обновява общата ни нагласа. Добре е да го довеждате винаги докрай, т.е. да поставяте себе си пред Божия съд, сякаш вече е в действителност, и след това да призовавате: Господи, помилуй! Отците пишат, че най-доброто състояние за молитва е да стоиш като пред Съда. Някой от предметите на богомислието ще допадне на сърцето повече от другите. Спрете на него, след като приключите това дело [молитвата] и по-дълго дайте на душата си да вкуси от него. С това се прокарва пътят към непрестанната молитва.
Ако някой би попитал: „Как да бъда винаги с Господа?“, може смело да му се отговори: „Имай чувство към Господа и ще бъдеш с Господа“. А как да имаме чувство? Струва ми се, че дори само припомнянето за Господа вече задвижва чувството към Него. Ако към това прибавим мисълта, че Него Го има и какво е направил и прави за нас, то не знам кое е това сърце, което ще остане нетрогнато.
Главният плод на молитвата не е топлината и сладостта, а Божият страх и съкрушението. Тях трябва постоянно да възгряваме и с тях да живеем и с тях да дишаме.
Пътят към съвършенството е път към съзнанието, че духовно аз съм и сляп, и беден, и гол, и е неразривно свързан със съкрушението на духа, или болка и печал за собствената нечистота, изливани пред Бога; или (което е същото) непрестанно покаяние. Който се отклонява от тях и ги избягва, той се отклонява от пътя. Полагането на началото на новия живот е било покаянието. Него трябва да го има също и при възрастването и то [покаянието] трябва да зрее с него. Този, който съзрява духовно, съзрява в познанието на своята повреденост и греховност и се задълбочава в съкрушените покайни чувства.
Помнене на Бога, съзерцаване на Божиите съвършенства, ревност по Бога, страх Божий. Божията благодат обръща вниманието на ума и сърцето към Бога и ги задържа върху Него. Умът не стои бездействен и когато е обърнат към Бога, мисли за Него. Оттук помненето на Бога непрестанно съпътства благодатното състояние. Тази памет не бива без съдържание, но въвежда в съзерцаване на Божиите съвършенства и Божиите дела – благост, истина, сътворение, промисъл, изкупление, съд, въздаяние. Всичко това, взето заедно, е Божият свят, или духовната област. Ревнителят пребивава неотлъчно в тази област, такова е свойството на ревността. И обратно, пребиваването в тази област поддържа и оживява ревността. Ако искате да запазите ревността, поддържайте цялата описана вътрешна нагласа. Нейните елементи са като духовни дърва. Имайте винаги под ръка такива дърва и още щом забележите, че огънят на ревността отслабва, вземете и прибавете някои от духовните си дърва, поддържайте духовния огън и всичко ще върви добре. От съвкупността на такива духовни движения произхожда Божият страх – благоговейното стоене пред Бога в сърцето. Това е стражът и охраната на благодатното състояние.
Подбрани откъси: Из „Лествица“
Монах е оня, който, бидейки облечен във веществено и тленно тяло, подражава на живота и състоянието на безплътните; монах е този, който се придържа само към Божиите слова и заповеди във всяко време, място и дело. Монахът се отличава с постоянно насилие над естеството и неотслабващо пазене на сетивата. Монах е този, у когото тялото е очистено, устата са чисти и умът е просветен. Монах е оня, който със скръб и душевно страдание винаги помни и размишлява за смъртта и насън, и при бодърстване.
Онзи, който е напуснал света, за да се избави от бремето на своите грехове, нека да подражава на ония, които седят над гробовете извън града, и да не престава да пролива топли и изобилни сълзи; да не прекъсва безгласните ридания на сърцето дотогава, докато и той не види Иисус да идва и да отваля от сърцето му камъка на коравосърдечието, и да освободи нашия ум като Лазар от греховните връзки, и да заповядва на Своите слуги ангелите: „Освободете го от страстите и го оставете да върви към блаженото безстрастие“.
Когато искаме да излезем от Египет и да избягаме от фараона, то и ние имаме належащата нужда от някой Моисей (т.е. ходатай пред Бога ), който, като стои между деянието и видението, би простирал за нас ръце към Бога, та наставляваните от него да преминат морето на греховете и да победят Амалик на страстите. И тъй, прелъстили са се тези, които, надявайки се на себе си, смятат, че нямат нужда от никакъв водач.
Нека се боим от Господа поне така, както се боим от зверовете. Защото аз съм виждал хора, които отиваха да крадат, без да се боят от Бога, но като чуха на мястото на престъплението кучешки лай, тутакси се върнаха и което не извърши Божият страх, успя да го извърши страхът от зверовете. Нека възлюбим Господа поне така, както обичаме и почитаме приятелите си. Защото аз много пъти съм виждал хора, които прогневяваха Бога и никак не се смущаваха от това. Но същите, огорчили своите приятели, макар и с нещо маловажно, употребяваха цялото си изкуство, измисляха всякакви способи и всячески им изявяваха своята скръб и разкаяние и лично и чрез други приятели и роднини поднасяха извинения, изпращаха на оскърбените подаръци само за да си възвърнат тяхната предишна любов.
Разбира се, в самото начало на отричането ние изпълняваме добродетелите с труд, принуждение и печал. Но като напреднем, ние преставаме да изпитваме в тях скръб или изпитваме такава, но съвсем слабо. А когато нашето плътско мъдруване бъде победено и пленено от усърдието, тогава ги извършваме [добродетелите, монашеските трудове] вече с радост и ревност, с желание и Божествен пламък.
Нека и никой, като представя тежестта и множеството на своите грехове, не нарича себе си недостоен за монашеския обет и заради своето сладострастие привидно да се унижава, измисляйки по този начин извинения за греховете си. Защото, дето има много гнилота, там именно е необходимо и усилено лечение, което би могло да очисти сквернотата. А здравите не постъпват в болница.
Млади хора, нека се потрудим ревностно, да преминаваме пътя си трезво, защото не знаем кога ще дойде смъртта. Ние имаме лукави и зли врагове, коварни, подли, които държат огън в ръцете си и желаят да изгорят Божия храм [т.е. нашата душа] със същия този пламък, който е в него [пламъка на нашите страсти]; врагове силни и незаспиващи, безтелесни и невидими. И така, никой от младите хора да не слуша враждебните гласове, които му внушават, за да възбуждат у него страх и опасение: „Не изнурявай своето тяло, за да не изпаднеш в болести и немощ“.
И тъй, кой монах е верен и мъдър: който е запазил своя вътрешен пламък неугасващ и до края на живота си не престава всеки ден да прибавя огън към огъня, пламък към пламъка, усърдие към усърдието и желание към желанието.