И много, много важно нещо е да се научим да прощаваме, да прощаваме от все сърце. Даже когато си мислиш, че твоята вина в сравнение с вината на другия е нищожна, то пак трябва да гледаш само своята вина, да укоряваш само себе си, да се сърдиш само на себе си. Защото истинско покаяние има тогава, когато човек спира вниманието си на своята вина. А това става, когато човек се смири не теоретически, не само на думи, а в сърцето си... Тогава той започва да се кае и да обвинява само себе си, а за вината на другия забравя и я прощава. А когато чувствуваш, че в сърцето ти все остава някакъв трън на обида, на недоброжелателство и ти не можеш да простиш докрай, то умолявай горещо Господ да ти помогне, да изцели душата ти. Защото злопаметството, обидата са като язва за душата, те постоянно я тровят; такава душа не може свободно да тръгне към Господа, даже когато в нея се появи желание. Не се успокоявай, докато не махнеш този трън от себе си! Умолявай Господа, плачи, кай се! Но не оставяй работата така, наполовина, докато не простиш от цялото си сърце. Иначе и на теб Господ няма да прости. А тогава за къде сме? Затова ни е нужно да се молим за помилване като осъдени хора, да окайваме себе си, нищо да не приписваме на себе си, към ближните да сме доброжелателни, милостиви. Само тогава можем да очакваме от Господа милост и за себе си.

Из книгата Православието е правилна вяра и живот според вярата