В Тамбовска епархия, далече от шума на големите градове, в живописна гориста местност, където се сливат реките Виша и Цна, се намира древната Вишенска обител. Тази тиха и скромна обител се е прославила с това, че в нея през миналия век 28 години е живял и завършил земния си път великият подвижник на благочестието, наставил във вярата хиляди души, светител Теофан Затворник.

Ето какво разказват някои от монасите, свидетели на духовните подвизи на светителя в неговия затвор: „Често ние, още млади послушници, подтиквани от чувство на почит, примесено с любопитство, желаехме да надникнем в покоите на Владиката и да видим как той служи св. Литургия. Случваше се – ще се съберем и ще започнем да молим неговия килийник да ни пусне да го погледаме. Добрият о. Евлампий ще ни изслуша, ще поклати глава, после ще се усмихне, ще сложи пръст на устата си, а ние ще събуем обувките си, тихо, на пръсти ще се доближим до вратата и, затаили дъх, с наслада ще гледаме няколко минути светителя, който свещенодействува. После пак така, внимателно и предпазливо, за да не нарушим неговото молитвено вдъхновение и да оправдаем доверието на любимия ни о. Евлампий, се отдалечавахме...“.

Светител Теофан, в света Георгий Говоров (наречен в св. Кръщение на името на преп. Георги Хозевит) се родил на 10 януари 1815 г. Датите в текста са посочени по юлианския календар. в с.Чернавск, Ливенска област, Орловска губерния, в семейството на свещеника Василий Т. Говоров, известен и уважаван пастир. Неговата майка Татяна – жена с необикновено добър и кротък нрав, произхождала също от свещеническо семейство. Отличаващи се с гореща ревност към Бога, родителите на Георгий станали негови първи наставници във вярата, като още от най-ранна възраст дали здрава религиозна основа на възпитанието му. Надарен с редки способности, с мек и добър характер, младежът проявявал голяма любознателност в областта на християнското вероучение и историята. Когато изминали няколко години, Георгий постъпил в Ливенското духовно училище, където се учел леко и успешно, живеейки сред най-благоприятни нравствени условия. През 1829 г. той продължил образованието си в Орловската духовна семинария. Неин ректор по онова време бил архимандрит Исидор, по-късно известен йерарх, митрополит на Санкт-Петербург. Бъдещият епископ Теофан запазил през целия си живот чувството на благодарна привързаност, почит и любов към своя духовен ръководител и неведнъж се обръщал за съвет към него.

Към края на своето обучение в семинарията младият Георгий Говоров виждал пред себе си обичайния наследствен път на човек, роден и израсъл в свещеническо семейство. Той вече се готвел да стане свещеник. Но Божият Промисъл определил за него друг път... В годината, когато той завършвал семинарията, в разгара на лятото, от Киевската духовна академия неочаквано постъпило предложение един от семинаристите да бъде изпратен там, за да продължи образованието си. Изборът паднал върху Говоров като един от най-добрите възпитаници на семинарията. Така той неочаквано станал студент в Киевската духовна академия.

По това време животът в Академията протичал под грижите и ръководството на знаменития Киевски митрополит Филарет (Амфитеатров), наричан заради своята праведност „Филарет благочестиви“. Това било време на разцвет за Академията както поради добрата нравствена насоченост, която получавали нейните възпитаници, така и поради многобройните талантливи преподаватели в нея. В Академията, където Говоров завършил образованието си, се очертала и общата насока на нравствения му живот. Неговите преподаватели го описвали като студент с прекрасни способности, с голямо усърдие и отличен успех. Любимите му предмети били богословските, и особено Свещ. Писание и църковното красноречие. Неговите студентски проповеди и магистърското му съчинение разкрили ярък писателски талант. „Никой не пишеше по-добре от него“ – свидетелства неговият състудент Михаил Булгаков.

Едновременно с обучението вървяло и нравственото преуспяване на студента. Към това го предразполагала и самата обстановка в Академията и многобройните светини на Киев – безмълвни, но красноречиви свидетели на великите подвизи на православното иночество. Младият студент неведнъж с благоговение посещавал Киевската лавра с нейните прочути пещери и до края на живота си с възторг си спомнял за нея: „Киевската Лавра – пише той – е неземна обител. Щом минеш оградата, чувствуваш, че си влязъл в друг свят...“. Едно от най-значителните събития в студентския живот на Говоров било запознанството му с прочутия със своите духовни подвизи старец, йеросхимонах Партений от Киево-Печерската лавра, с когото той често и продължително беседвал. Всичко това неудържимо привличало чистата душа на младежа и разпалвало в него желанието да посвети своя живот на Бога и да Му служи като монах. Това желание скоро се превърнало в твърдо, невъзвратимо решение. В края на следването си той подал молба до ректора на Академията архим. Йеремия и на 15.II.1841 г. бил постриган от него в монашество с името Теофан. По същото време приели монашество и трима близки другари на Говоров, между които споменатият по-горе Михаил Булгаков, получил монашеско име Макарий и станал впоследствие митрополит Московски. В този знаменателен ден младите монаси решили да посетят за благословение и напътствие в новия живот йеросхимонах Партений Киево-Печерски. „Вие сте учени монаси – казал им мъдрият старец – изучили сте всякакви правила, но помнете, че едно е най-нужно от всичко – молете се, непрестанно се молете Богу в ума и сърцето си – към това се стремете.“ Тези думи на големия молитвеник попаднали дълбоко в сърцето на младия монах. Те станали за него истински завет, който той дивно изпълнил в своя живот.

Ние можем отчасти да си представим как бъдещият велик подвижник се е подготвял за новия живот. „Трябва – пише по-късно той – всички предмети, които виждате, да „претълкувате“ в духовен смисъл, така че когато погледнете някой предмет, умът ви да съзерцава духовното. Например, виждате петна на бяла дреха и чувствувате колко неприятно и жалко е това. Помислете си колко жалко и неприятно е на Господа, ангелите и светиите да виждат греховните петна в душите ни... Това ви казвам само за пример. Всяка вещ може да поражда духовни мисли, у един едни, у друг – други... Така претълкувайте всичко... Когато направите това, то всяка вещ ще бъде за вас като свята книга ... всяка вещ, всяко занятие и дело ще ви води към Бога. И ще живеете във видимия свят като в духовния...“.

След завършване на Академията йеромонах Теофан, удостоен с научното звание магистър по богословие, започнал своята учебно-педагогическа дейност. Той бил назначен за ректор на Духовното училище в Киев, след това за инспектор в Новгородската семинария и преподавател по нравствено богословие в Санкт-Петербургската Духовна академия. През тези години, изпълнени с напрегнат и плодотворен труд, той се проявил като талантлив възпитател и прекрасен преподавател. Съзнавайки своята голяма отговорност пред Бога, о. Теофан се стремял да въздейства на възпитаниците си със своята необикновена доброта, кротост и любов. Мнението си за това какви трябва да бъдат занимаващите се с духовно-педагогическа дейност, той изразил със следните думи: „Възпитателят трябва сам да премине всички степени на християнското съвършенство, за да може по-късно да следи развитието на онези, които възпитава, да им въздейства търпеливо, успешно, силно, плодотворно. Преподавателите трябва да бъдат хора най-чисти, богоизбрани и свети“.

Израз на блестящите способности на младия преподавател са неговият труд „Изложение на християнското нравоучение“ и особено продължението му – книгата „Път към спасение“ – истинско ръководство за духовен живот, което той написал едва 32-годишен.

Йеромонах Теофан бил дълбоко предан на важното дело на християнското възпитание, но неговият дух се стремял към друга, близка за него, област - на молитвено общение с Бога и към иночески живот. Скоро се появил благоприятен случай за удовлетворяване на неговите духовни стремежи. На 21.VIII.1847 г. по собствено желание той бил назначен за член на руската духовна мисия в Йерусалим, възглавявана от архим. Порфирий (Успенски) – известен църковен археолог и прекрасен познавач на Изтока. През октомври същата година мисията заминала за Палестина. Можем да си представим възторжената радост на младия инок при осъществяването на възможността да се поклони на местата, осветени от земния живот на Спасителя, на Божията Майка и светите апостоли. Като член на мисията той посетил Палестина, Египет и Сирия. Йеромонах Теофан живо се интересувал от ранните християнски обители, внимателно изучавал живота на древните подвижници и събрал прекрасни образци на древната аскетическа литература. В Палестина, в лаврата на св. Сава Освещени, той намерил много старинни ръкописи. На Синай се запознал с прочут ръкопис на Библията, датиращ още от IV век. В Египет посетил с благоговеен трепет пещерата, където 90 години се подвизавал великият пустинножител св. Павел Тивейски. На Изток младият аскет влязъл в тясна връзка и с атонските старци, които оказали благотворно влияние на неговия духовен живот, а по-късно помогнали за издаването на неговите съчинения. Тук той изучил основно гръцки и френски език, запознал се с еврейски и арабски.

През 1853 г. започнала Кримската война, а на следващата година членовете на мисията били принудени да се завърнат в Русия.

За своите трудове в мисията на 4.IV. 1855 г. йеромонах Теофан бил възведен в сан архимандрит и назначен в Петербургската Духовна академия, а след няколко месеца бил изпратен в Олонецката духовна семинария като ректор.

През 1856 г. архимандрит Теофан отново заминал на Изток, този път в Константинопол, като настоятел на руската църква при посолството и глава на руската духовна мисия там. Неговият престой съвпаднал с разгара на религиозните борби на българските православни християни за църковна независимост, за богослужения на славянски език, които да бъдат извършвани от български духовници. Цариградската патриаршия рязко се противопоставила на тези законни искания. На архимандрит Теофан, като познавач на Изтока, било възложено да проучи въпроса. През м. март 1857 г. той написал доклад, който трябвало да послужи при обсъждането на този въпрос от Синода на Руската Православна Църква. В доклада си архим.Теофан се изказал в полза на справедливите искания на българските християни. Синодът на Руската Православна Църква одобрил неговото мнение.

След завръщането си от Цариград, архим. Теофан получил нова, още по-висока длъжност – ректор на Санкт-Петербургската Духовна академия.

На 1.VI.1859 г. в Александро-Невската лавра той бил ръкоположен за епископ Тамбовски и Шацки. Неговото служение в Тамбовска епархия продължило четири години, след което той бил преместен на древната Владимирска катедра като архиерей, „придобил ... необходимия опит за управление на такава обширна епархия“ (из указа на Св. Синод).

През целия този период епископ Теофан неуморно и самоотвержено служел на църквата във всички области на нейния живот. Чести богослужения, придружавани почти винаги с вдъхновени и назидателни проповеди, далечни пътешествия с цел да се запознае лично с повереното му паство, многоплодна мисионерска дейност сред разколниците за връщане на заблудените в лоното на Църквата, грижи за духовните учебни заведения, откриване на нови църковни училища и възстановяване на храмове – всичко това обхващали неговите архипастирски грижи. И към всичко той се отнасял с жива ревност за благото и спасението на ближните, с отеческа любов, споделяйки със своето паство радостите и скърбите, доброто и злото. Особено ярък пример за това са неговите девет слова, пълни с утеха и горещо призоваващи към покаяние, с които той се обърнал към паството си през есента на 1860 г. по време на поредицата пожари в Тамбовска епархия. За по-малко от три години обществена дейност епископ Теофан произнесъл 138 слова и проповеди.

1861 г. донесла на светителя необикновена духовна радост. По решение на Св. Синод той взел участие в откриване мощите на св. Тихон Задонски, към когото изпитвал особена любов и благоговение още от юношеските си години. Това събитие оставило незаличима следа в душата на архипастира и сякаш благодатно осветило и насочило неговото бъдещо служение.

Обширната практическа дейност, свързана с управлението на епархията била тягостна за светителя. Човек с крайно добър и мек нрав, той винаги се затруднявал, когато трябвало да прояви началническа властност и строгост. Потънал в своята литературна работа, вглъбен а молитва, когато „умът благоговейно предстои пред Бога и не желае нищо друго“, той все по-силно се стремял към уединение. Привличала го тишината на усамотения манастирски живот. Още като епископ в Тамбов той забелязал „смирената Вишенска обител“, която се намирала в пределите на неговата епархия. Когато назначил за неин настоятел иконома на архиерейския дом, игумен Аркадий, владиката му казал на сбогуване: „Заминавайте, отец игумен, а после, ако е воля Божия и аз ще дойда при вас“.

И ето – дошло време желанието на архипастира-молитвеник да се осъществи. След като се посъветвал със своя духовен ръководител митрополит Исидор, той подал молба до Св. Синод да бъде освободен от длъжност и изпратен на покой във Вишенската обител. Молбата на Владиката била удовлетворена. На 17.VII.1866 г. той бил освободен от управлението на Владимирската епархия с право да живее във Вишенския манастир като негов настоятел.

Не покой очаквал Христовия архиерей сред манастирските стени. За него започвал нов духовен подвиг. В своето прощално слово към Владимирското паство светителят казал: „Заради Бога, не ме упреквайте, че ви напускам. Вашата доброта и вашата любов никога не биха ме накарали да ви оставя... Но има духовни стремежи, които разумът разбира и на които сърцето се покорява. Стремежът към покой е присъщ на всеки човек. Този стремеж не е чужд и на мен. И аз се стремя към покой, но не заради телесен отдих, а за да се освободя от насъщните дела и да се заема с друго дело, което привлича душата ми“. В писмо до митрополит Исидор той отново пише: „Аз мисля да служа на Църквата, само че по друг начин“. Светителят чувствал, че може да каже на хората много неща, полезни и крайно необходими за човешкото спасение. Привличала го мисълта да се посвети на духовно-писателска дейност. А лично за себе си, той желаел да отдаде всичките си мисли, всяко свое дихание на Бога, Когото безпределно обичал. Затова над него се изпълнили Христовите слова – в затвора той търсел Царството Божие и Божията слава, а Бог го прославил чрез неговите творби.

Светител Теофан дошъл във Вишенската обител в качеството на неин игумен и му се налагало да вниква във всички житейски нужди на манастира. Изпълнявайки своя дълг, той прилежно се занимавал с всякакви административни и стопански дела. Но това твърде много му напомняло близкото минало, отвличало го от неговите високи стремежи. Скоро той подал молба да бъде освободен от длъжността игумен. И този път неговото желание било изпълнено.

Дошло най-после времето на дългоочакваното уединение, към което така се стремял светителят. Външната обстановка и строгият манастирски ред напълно отговаряли на неговите духовни потребности. До края на живота си той се чувствал щастлив в своята любима Виша. „По-прекрасна от Виша няма на света“, обичал да казва той. „Виша може да се замени само с Царството небесно“.

През първите шест години на своето пребиваване във Вишенската обител св. Теофан още не живеел в пълно уединение. Той излизал, макар и рядко, от килията си, приемал посетители за духовни съвети и наставления. Заедно с братята присъствал на всички манастирски служби, а в неделните и празнични дни сам служел литургия. И служението, и самото присъствие на светителя в храма били дълбоко назидателни. „Преосвещеният – разказва един очевидец – беше олицетворение на благоговението, на страха Божий, на пълна съсредоточеност в себе си. Когато наближаваха главните моменти на богослужението, лицето му се просветляваше от ... Божествената благодат. След причастяването със Св. Тайни, той цял се изпълваше с духовен мир, обличаше се в кротост и смирение и предаваше това свое вътрешно настроение не само на съслужащите и монасите от обителта, но и на дошлите отвън богомолци.

Но колкото и малко време да отделял светителят на връзките с външния свят, това го отвличало от главното, за което бил дошъл във Вишенската обител. Тогава се появила у него мисълта за пълно уединение. Отначало той прекарал, без да излиза от своята килия, цялата св. Четиридесетница, после се уединил за една година и накрая, след пасхалните дни на 1872 г., започнал да води напълно затворен живот. Той прекратил всякакво лично общуване с външния свят, престанал да посещава манастирските богослужения и се затворил в определените за него помещения. От това време той приемал само игумена на манастира, изповедника о. Тихон и своя килийник о. Евлампий.

Св. Теофан съоръжил в предоставените му помещения малка домашна църква, посветена на празника Богоявление. Тук той служел сам св. Литургия отначало всеки неделен и празничен ден, а през последните единадесет години ежедневно.

В затвора той се издигнал до най-високите върхове на нравственото съвършенство. Неговата кротост и незлобие били наистина равноангелни, молитвата му – непрестанна. Той бил сякаш безплътен, цял одухотворен. За тялото си се грижел само толкова, колкото то да не се разруши. Всички средства, които получавал, изпращал по пощата на бедните, за себе си оставял само малки суми за купуване на необходимите книги. От издаването на своите собствени творби той не получавал нищо. Единствената му грижа била те да бъдат по-евтини и по-достъпни.

Редките минути, свободни от молитва или писане на духовни книги и писма, светителят посвещавал на физически труд – работел на струг, подвързвал книги, занимавал се с дърворезба. Особено обичал да рисува икони.

Всички свои сили светият затворник с вдъхновение отдавал на своето главно призвание. За нуждите на писателската си работа той ползвал огромно количество най-разнообразна литература на руски и различни чуждестранни езици. В тишината на уединението, в трудове, непреставащи ден и нощ, се раждали неговите творения, подобни на които по разнообразието на разглежданите въпроси, по дълбочината на мисълта и по красотата на изложението трудно могат да се намерят в богословската и духовно-нравствената книжнина.

Според съдържанието си съчиненията на сетител Теофан се разделят на три основни групи: нравоучнтелни („Писма за духовния живот“, “Писма за християнския живот“, „Писма до различни хора по различни въпроси на вярата и живота“, „За покаянието, причастяването със св. Христови Тайни и изправлението на живота“, „За молитвата и духовното бодърстване“, „Мисли за всеки ден от годината върху църковните чтения“, „Стани ти, който спиш“), тълкувателни („Евангелска история“, тълкования на почти всички послания на св. ап. Павел, тълкования на 118 и 33 псалом) и преводни („Добротолюбие“ в 5 тома, „Древни монашески устави“, „Невидимата бран“, известна у нас под заглавието „Стремеж към съвършенство“, Словата на св. Симеон Нови Богослов). Самото изброяване на тези съчинения поражда благоговейно удивление пред огромното трудолюбие и нравствената сила на писателя. Що се отнася до съдържанието им, при цялото многообразие, във всички тях господства една основна мисъл – мисълта за онова, което е “единствено потребно“: спасението в Христос. Тази мисъл е подробно развита в нравоучителните съчинения на светителя. Тя не го напуска нито за миг и когато той тълкува Словото Божие, и когато превежда св. отци.

Основа на духовно проникновените съчинения на светител Теофан са творенията на древните църковни учители и аскети, които той дълбоко познава. И не само познава – той е въплътил тяхното учение в своя живот, превърнал го е в свой собствен духовен опит. В това се крие необикновената сила и въздействие на неговото слово.

Към духовно-литературното творчество на св. Теофан може да бъде причислена и неговата обширна кореспонденция. От всички краища на Русия той получавал огромно количество писма – ежедневно от 20 до 40, на които винаги отговарял. Запазените негови отговори на въпроси от най-различни области на вярата и практическия живот, събрани в 10 тома, поразяват със своята яснота, точност, убедителност и прозорлива мъдрост. И тук главната грижа на неговите поучения е спасението на душата. Вниквайки в духовните потребности на всеки, който се обръщал към него за съвет, светителят умеел да установи с всеки най-близка духовна връзка, отношения на пълна искреност и откровеност. Тази своя непосредственост и самоотвержената си любов към хората епископ Теофан запазил до последните си дни.

Към края на живота си Христовият подвижник започнал все повече да губи сили. Най-напред се влошило зрението му и можем да си представим колко тежко е било това изпитание за човек, занимаващ се постоянно с работа над книгите. Скоро към това се добавила болест на краката, която предизвиквала безсъние. Организмът на владиката отслабвал, жизнените му сили постепенно го напускали. Но все така ясен и бодър бил умът му, а духът спокойно очаквал смъртта. „Да умреш – писал владиката – в това няма нищо особено. Това и трябва да очакваме. Както бодърстващият през деня очаква нощта, за да заспи, така и живият трябва предварително да очаква края си, за да си почине. Само, дай Боже, да почине в Господа, за да бъде винаги с Него“.

Последното си писмо светител Теофан Затворник написал на 20.XII.1893 г., две седмици преди своята блажена кончина.

Настъпил денят 6.I.1894 г., Богоявление Господне – любимият празник на светителя. След обед, в определеното време, килийникът донесъл чай. Когато по-късно влязъл в стаята, видял че чаят е останал недокоснат. Разтревожен, знаейки че владиката се чувствал слаб в последно време (макар че същия ден все още пишел), той погледнал в килията. Божият угодник лежал неподвижно на леглото. Лявата му ръка била сложена на сърцето, а дясната – свита за благословение. Невидим за хората, сам с Бога, той завинаги затворил очи.

Скръбната вест бързо се разнесла по целия манастир. Дванадесет бавни удара на камбаната известили за кончината на светителя. По благословение на настоятеля всички братя се събрали в малката домашна църква. Очевидци разказват, че когато обличали починалия в архиерейски одежди, лицето му било озарено от тиха, радостна усмивка.

Тялото на покойния архипастир било погребано в Казанската църква на Вишенската обител. Над гроба поставили великолепна мраморна плоча с изображение на трите главни труда на светителя: „Изложение на християнското нравоучение“, „Тълкования на Апостолските послания“ и „Добротолюбие“.

* * *

Ще завършим с думите на самия светител Теофан Затворник, изречени за онези Христови подвижници, които са придобили в пълна мяра Божията благодат. Тези думи с основание могат да бъдат отнесени към самия него:

Както огънят, проникнал в нажеженото желязо, излиза навън и неговата огнена сила се забелязва от всички, така и благодатта, прониквайки в цялото наше естество, става видима за всички. Онези, които общуват с такъв благодатен човек чувстват присъщата за него необикновена сила, проявяваща се по различен начин. Заговори ли той за нещо духовно, всичко става ясно като ден, думите му попадат направо в сърцето. Но и да не говори, от него лъха топлота, която всичко съгрява, и излиза сила, която събужда нравствената енергия и поражда готовност за всякакви богоугодни дела и подвизи. [...] Съществуването на такива хора е велик Божий дар. Те са подобни на апостолските мрежи и всички привличат към себе си.

Използвана литература:

1. 1. П.А. Смирнов, Жизнь и учение Преосвященного Феофана, Вышенского Затворника. В память десятилетия со дня блаженной кончины святителя. Шацк, 1905 г.

2. 2. Прот. М.И.Хитров. Преосвященный Феофан, Затворник Вышенский. Москва, 1905 г.

3. 3. Жизнеописания отечественных подвижников благочестия 18 и 19 веков. Январь. Москва, 1906 г.

4. 4. Архим. Клавдиан. Преосвященный Феофан, Вышенский Затворник. – В: ЖМП № 1, 1953 г., сс. 49-54.