..., запази това писмо и го чети в минути на униние!

Драги мой ...!

Получих писмото ти и дълбоко ти съчувствам. Много неща бих ти казал в отговор на твоите съмнения и огорчения, но не ме бива в писането. Ти си избрал за себе си път в живота, изключително труден за нашето време и ако издържиш докрай – малко е да се каже, че всички твои скърби ще бъдат милион пъти възнаградени, но ти просто (не казвам, че ще ги забравиш) ще съжаляваш, че тези скърби са били прекалено малки. Може би това ще ти се стори странно, но е така. Аз съм дълбоко уверен, че дори древните велики мъченици са считали, че са страдали малко и че не са могли да отвърнат на Бога с такава любов, с каквато са били длъжни да Го възлюбят, и са съжалявали за това.

Любовта, даже към човек, се стреми да се изрази, като върши неща, приятни за любимия, каквито и жертви да ѝ струва това. Колкото по-силна е любовта, толкова по-силен е стремежът тя да бъде доказана, а безкористната любов може да се докаже само с жертва; и тъй като истинската любов не знае граници, то и жаждата за жертва, като проява на любовта, е безгранична. Който обича Бога, той ще поиска и да страда заради Бога и заедно с нарастването на любовта ще възраства и желанието му всичко да претърпи, само и само Господ да не се отдалечи от нас, само и само да бъдем по-близо до Него. Не е възможно да не обичаме Господа, ако се приближим до Него, по-точно казано, ако Той се приближи до нас.

Може да се смята, че незаспиващият червей и неугасимият огън в бъдещия живот – това е неутолимата скръб в сърцето, че е имало време, когато сме могли да докажем любовта си към Бога, да претърпим заради Него разни страдания, да докажем любовта си не само чрез страдания, но и чрез вяра в Него сред всевъзможните съмнения, сред страховете, духовната самота, при съзнанието за своите немощи, безсилие и т. н., и т. н. – и не сме я доказали.

Ето тук, на земята, може и трябва да докажем любовта си към Бога чрез вътрешното решение: „Ще вярвам в Теб, с всичките си сили ще изпълнявам Твоите заповеди, ще страдам за вярата си в Тебе, ще се откажа от всичко и от всички – от личния си живот, от близките си – само Ти, Господи, не се отказвай от мен, не допускай да загубя вярата и мъжеството си, не допускай да възроптая срещу Тебе, ако мен или близките ми ни постигнат твърде тежки скърби и страдания, дарувай ми да Те възлюбя от цялото си сърце“. Ако запазиш такава нагласа, с лекота ще изминеш целия си житейски път.

Ако пък се колебаеш, ако допуснеш в сърцето си съмнението, ако се омрачиш и отслабиш силите си чрез самоволно нарушаване на Божиите заповеди – тогава ще паднеш с голямо падение, ако не призоваваш непрестанно Господа на помощ; а особено ако се възгордееш и започнеш да се надяваш на собствените си сили – ще паднеш с голямо падение и извънмерно ще утежниш живота си. Но и в този случай не унивай, а се смирявай още повече и възлагай цялата си надежда на Господа и на Неговото милосърдие, на Неговата помощ. Това е правилната нагласа, но без опит, без вътрешни падения и изправяния няма да достигнеш до правилното [духовно] състояние.

Паденията, извършени на дело, се отразяват много тежко на духовното състояние, впоследствие изискват от човека огромен труд, за да се очисти, и забавят за дълго движението му напред. Паденията пък с мисъл са дори необходими за опознаването на себе си, на своята немощ и негодност за Царството Божие и вследствие на това те водят към смирение, показват, че сам човек не може със собствените си сили да израства духовно, а трябва постоянно да се обръща за помощ към Бога, трябва да прибягва към Тайнствата и към всичко, което дава св. Църква за нашето спасение. За духовното израстване спомага постоянното четене на Св. Писание (на Новия Завет и на творенията на светите отци). Още по-добре е, ако има духовен ръководител, но такива вече няма и се налага човек да върви сам, черпейки духовно ръководство от четенето и от молитвата, изпросвайки помощ от Господа и от Божиите угодници.

*

Правилното духовно състояние се отличава с дълбоко съзнание за собствената ни немощ, собственото ни безсилие да живеем така, както изискват заповедите, да обичаме Бога така, както Той ни е възлюбил. А от тази нагласа се раждат чувството на съкрушение, плачът на сърцето, съзнанието за неизплатимостта на нашия дълг (10 хиляди таланта - срв. Мат. 18:24), с една дума – „сърце съкрушено и смирено“, което „Бог не ще презре“ и от което ще се роди оная любов към Бога, за която казах в началото. Само със своя воля и желание не можем да придобием такава любов – това става с живот по заповедите Божии, с покаяние, с плач за своите падения, с дълбоко съкрушение, че вместо да живеем в любов и да угаждаме Богу, ние постоянно нарушаваме Неговата свята воля.

От този плач и съкрушение се ражда страхът Божий, т. е. страх да не оскърбим с нещо Бога, сетне се ражда чувството за Божията близост до нас, което пророк Давид е изразил с думите: „Винаги виждах пред себе си Господа“ (Пс. 15:8) – а после постепенно се ражда и твърдата решимост по-скоро да умрем, отколкото да оскърбим Господа, не само безропотното носене на скърбите и страданията, но и благодарността за тях, тъй като тогава сърцето ще чувства радост от очистването чрез скърбите и някакво удовлетворение, че може да страда заради Бога и по такъв начин да Го обича. „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?“ (Пс. 115:3)

Прости ми за многословието и за това, че може би не навреме ти пиша тези неща. Твоята скръб обаче ме подтикна да ти напиша това. Може би ще ти бъде полезно и ще ти донесе някакво утешение.

Приятелю мой, за едно само те моля: никога не отстъпвай от Бога, колкото и ниско да си паднал, както и да си съгрешил и оскърбил Господа (от което да те избави Господ), но като блудния син Го моли за прошка и отново и отново се принуждавай да живееш по заповедите. „Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Йоан 6:37). Вървящият към Господа чрез изпълняване на заповедите, макар и да пада по пътя, но щом отново става и тръгва напред, е в числото на Христовите воини и Господ го увенчава, дори да е получил много рани в тази духовна война със своите страсти, с падналата си природа и с бесовете. Да те вразуми Господ, да укрепи твоята вяра и произволението ти, да те опази от всяко зло! Господ да те благослови!

Не пиши толкова подробно както в последното си писмо. Аз и така познавам състоянието ти – достатъчно е да пишеш кратко. Бъди здрав!

Твоят отец

Из книгата За нас е оставено покаянието