В днешното евангелско четиво за разслабения отново чухме как Спасителят, минавайки през притворите на йерусалимската къпалня Витезда, единствено с думите си излекувал неподвижния от тридесет и осем години болен. Парализираният лежал и очаквал ангел Господен да раздвижи водата, както от време на време се случвало там, и някой да го спусне в нея пръв, за да оздравее. Но без да идва ангел и без да се раздвижва водата, отведнъж той оздравял напълно след думите, изречени от Богочовека – Твореца и Повелителя на ангели и човеци, на всичко видимо и невидимо, приел скромния образ на обикновен човек, като един от всички нас. Оздравял от болестта си, от недъга си само той, а останалите мнозина болни не били излекувани. Но и неговото излекуване също не било завинаги. Изцеленият получил ясното наставление от Спасителя: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“ (Йоан 5:14). Очевидно, като всички останали хора, той повече или по-малко е грешил. Ясно е също, че да те сполети страдание, по-лошо от обездвижването, в което най-вероятно той е прекарал почти целия си живот, също е напълно реално.

Спасителят ясно свързва възможното лошо като последица от нови грехове, без обаче да казва, че това непременно ще бъде някаква друга болест. А най-лошото, което всеки грях носи, е смъртта на душата, макар и далеч невинаги свързана с някакво осезаемо или осъзнавано боледуване, страдание, болка. По думите на ап. Яков: „…грехът, извършен, ражда смърт“ (Иак. 1:15). Същото пише и ап. Павел: „…платката, що дава грехът, е смърт“ (Рим. 6:23), а също: „жилото на смъртта е грехът“ (1 Кор. 15:56). Това не е просто и единствено естественият акт на умирането, а лютата смърт на грешника, подир която следват вечните и неописуеми мъки на пълното отчуждение от Бога, на пребиваването и на душата, и на тялото в огнените страдания на ада. Ето това е по-лошото, при това най-голямото зло, за което Спасителят предупреждава изцерения телесно. Предупреждава и всички човеци, защото след грехопадението на прародителите, човешкият живот през хилядолетната история на човечеството е изпълнен с всевъзможни болести, недъзи, немощи и страдания. И точно за да сложи край на това безутешно страдалческо битие, като излекува целия човешки род, на земята идва въплътеният Син Божи. Не да излекува хората от отделните, конкретни болести и страдания, а от цялостния болестен разпад на човешката природа. Да я излекува напълно и окончателно, като я пресътвори в „новата твар“ на благодатта, какъвто трябва да бъде всеки човек, повярвал в Христа и изпълняващ Неговите евангелски заповеди, които преобразяват човешкото естество.

Норма за пълно здраве на всички изкупени от греха човеци е Богочовекът. Той е и единственият Източник на всяко истинско, а не подражателно, мнимо лечение. Защото по Божие допущение сатаната също има някаква власт да предизвиква и да отнема болести, т.е. да имитира лечение, за да привлече към себе си доверието и вярата на хората. И той винаги го прави с тези, които не са се приближили със сърдечна и жива вяра към Спасителя. Защото, когато в човека заживее Христос със Своята благодат, той получава надеждна преграда срещу действието на бесовските измами. Нека знаем, че никога лекуването не може да бъде безопасно и безвредно, било за душата или тялото, ако в основата си няма нашата вяра в действителния Лечител на всяка болест и всяка немощ – Господ Иисус Христос. Нерядко чрез изцеление и избавление от недъг и немощ Господ по особено осезаем начин подканя душата и я призовава да се обърне към Него. Твърде често това е началото на вярата за мнозина. Но тази вяра може да се развие в правилна насока единствено чрез изпълнение на Христовите заповеди и да стане жива вяра, да осмисли и преобрази живота на човека. Тогава той започва да разбира чрез съзнанието, родено от живия му съюз с Бога, че дори Господ да го лиши от оздравяване, дори да го изпитва с различни недъзи и страдания – това е само проява на Неговия всеблаг промисъл. Това е израз на грижата Му за много по-важното в нас – за спасението на душите ни. Тогава и страданието се преобразява. В него има и мъка, но има и особена християнска утеха, която дори радва вярната душа, защото оживотворява упованието ѝ в Създателя и тя черпи сили от Него. А това упование е част от живия съюз на душата с Бога – затова, като всяко истинско докосване до Твореца, то носи особена радост, утеха и обновени сили за търпение. Псалмопевецът казва: „Спомних си за Бога и се развеселих“ (Пс. 76:3). Но това трябва да бъде не просто помисляне за Бога, а връщане или засилване на сърдечното единение на душата с Него. Страдали са – с болест или без болест – всички праведници според казаното от апостолите, „че през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Целителните за душата страдания, които Бог ни изпраща, ни правят по-безчувствени към земните пристрастия, наслади, удоволствия и утехи. Те ни отдалечават от света и чрез вярата ни доближават до Бога. Заедно с доброволните подвизи те спомагат за умъртвяване на страстите, за събличане на старата човешка природа, без което не е възможно да се облечем в благодатното обòжение, да се съединим с Христа. Такъв е смисълът и ползата от болестите, когато те се приемат чрез жива вяра, която осмисля изцяло живота.

За съжаление, голямата част от хората, макар и да са християни, имат твърде различно отношение към болестите и лекуването. Формалната, повърхностната вяра няма живия усет и мотивация да приема болестите и страданията като Божие посещение и като подкана душата да се доближи до Господа. Затова неизпълнената с християнски дела вяра, както и пише ап. Яков, се превръща в мъртва вяра, което означава безплодна, мнима вяра, можеща да се изроди в суеверие, срещано днес почти на всяка крачка. Това, което в действителност отделя душата от Бога, е неприемането на Христос като Син Божи и Спасител на човечеството или пък резервираното и преиначено разбиране за Него, залегнало в схващанията на различните ереси през вековете и отхвърлено от Църквата като сатанинско внушение. А без Христа душата приема за бог и за нещо божествено измамата, представяна от демоните – измама, която включва и лечителство – нерядко смайващо и необичайно. Душите, които не вярват искрено, дълбоко и правилно, Господ предава на техните непоклатимо упорити желания, породени от собствената им самоизмама. Такива хора възприемат – превратно и неправилно – болестите като за еднозначно зло, настояват безусловно за правото си на всяка цена да бъдат здрави, дори ако това не е воля Божия. Те приемат Божия промисъл само според ограничените разбирания на естественото си егоистично, непросветлено от вярата мислене. Забравят или не искат да приемат, че единствено от Божията воля зависи всичко, което става в света, зависи до най-малката подробност – включително кога ще боледуваме и дали ще оздравеем. Затова хората с такава нагласа лесно се подлагат на лечения, недопустими или нередни от християнска гледна точка. Такива са в голямата си част нетрадиционните видове лечителства: енерготерапия, хипноза, голяма част от народното лечителство и други необясними и неясни въздействия с лечебна цел. Все повече съмнение будят и много от проявите и възможностите на класическата медицина, особено когато се прилага от самоуверени, неспособни или недобросъвестни лекари. Нека в тази връзка накратко да си припомним думите на св. евангелист Марк за кръвоточивата жена, излекувана от допира до дрехата на Спасителя. За нея той казва, че „много бе претеглила от много лекари… и не бе получила никаква полза, а беше ѝ станало още по-зле“ (Марк 5:26). Употребената от евангелиста дума „претеглила“ може да означава както безрезултатни и травмиращи въздействия, така и материално ощетяване. За жалост, сред лекарското съсловие не са особена рядкост проявите на горда и безкритична самонадеяност, немарливост, недостатъчно старание, както и непочтени користни подбуди от различен вид. При нравствената деградация на човечеството тези прояви се задълбочават и сред лекарите като част от него.

Съвременният свят все повече заприличва на огромна болница, в която оплакванията и симптомите на болните са все по-различни по степен и вид и все по-често са трудно разпознаваеми. Налице е страдание, но безутешно страдание, най-често будещо напрежение и безпокойство, твърде силна тревога и страх. А липсва всичко онова, което душата не може да има без Бога – утеха, вътрешен мир, радост и надежда. Това е ясно указание за отдалечаването на хората от Него, от Неговото ясно напомняне и призив да се върнат при Него и да не грешат вече, за да не ги сполети нещо по-лошо (срв. Йоан 5:14).

Разслабването, т.е. „парализирането“, сковаването на съвременния човек става все по-масово, като обхваща както телесните, така и душевните действия и прояви на личността му. Все повече стават недъгавите, разслабени, болни или полуболни хора, които не могат да се доближат до единствения Лекар, защото не желаят да го сторят със смиреното съзнание на истински болни и безпомощни. Ако го правят, то е от позициите на личното си оценъчно самомнение, от позициите на скритата или явна гордост и нежелание за същинско покаяние – от позициите на невиждащи и неосъзнаващи степента на своята разслабеност и на цялата си увреденост. Твърде често търсят и виждат Христос там, където е Неговият и техният враг – сатаната. Приемат помощта на демоните, често силно осезаема, но временна и в крайна сметка изцяло пагубна. Днес хората особено трудно стигат до преобразяващата вяра, защото вътрешното и външното лицемерие са станали всеобща зараза, която лесно се предава от един на друг.

Себелюбието придобива най-уродливи форми и прояви. Гордостта незабележимо прониква в почти всички наши мисли, разсъждения, преценки, желания, планове и действия. Трудно я виждаме, още по-трудно се отделяме от нея, защото, дори да го правим, това не е постоянно, а само понякога и не докрай. Така коренът на гордостта си остава в сърцето и скоро прораства с други прояви: осъдителност, налагане на своето мнение и правда – и при това често пъти грубо, агресивно. Мислите ли, че такава душа лесно може да се примири с Господа и да се върне при Него, да приеме отново Неговия мир, ако все пак в някаква степен го е имала? – Това обикновено става трудно и бавно.

Всичко казано в голяма степен се отнася и за нас – християни, неизправни по живот и със слаба вяра. Ще успеем ли не само да чуем Божиите думи, изречени към разслабения във Витезда, но да вникнем в тях и да ги изпълним? Това зависи само от нашето желание, воля и усърдие. И нека не отлагаме и не изчакваме, защото не знаем деня и часа, когато Бог ще ни призове да дадем отчет за целия си живот. Това по Неговите думи може да стане всеки миг, независимо от възраст, здраве и видимо благополучие. Спасителят казва на всички ни: „…бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий“ (Мат. 25:13) – ще дойде както за цялото човечество, така и за всеки поотделно в часа на смъртта му, тук, на земята. Нека се постараем – болни или здрави – да бъдем будни и подготвени всеки миг за срещата си с Господа, от която зависи вечната ни участ. Амин!