Днес честваме паметта на един от най-великите праведници, удостоен с изключителна прослава от Господа. В какво е прославата на светостта? В нейната съпричастност с истинската слава, която е единствено у Господа. С други думи, в удостояването с благодатта на Светия Дух, която божествено преобразява и прославя тези, които са се удостоили с нея. Затова когато благодатното действие на Светия Дух се докосне и до нашите души, не само ясно разбираме, но и опитно преживяваме Божията утеха, която се оказва и Божия слава. Тогава недоумяваме защо животът ни е изпълнен в търсене и слугуване на друга, човешка слава, която действително е празна – тя е съдържание на тщеславието.

Да служим на тщеславието означава да служим на измамния дух на този свят, означава, че не сме познали опитно благодатното действие на Светия Дух и не сме се утвърдили в служба на Господа. Жив подтик и стимул за промяна е примерът на истински прославените – на светците. Днешният ден е отреден за най-тържествено честване на Божия угодник свети Николай Мирликийски – празник, учреден за местно почитане в Малоазийската област още в V век, около столетие след смъртта му. Два-три века по-късно неговата популярност и прослава практически обхваща цялата вселенска Църква и не престават до наши дни. Преди тринайсет века свети Андрей Критски нарича днешния ден „свещен и всепразненствен“, в който вярващите се събират в храма за радостно възпоминание на Божия угодник. Но този ден не е единственият в негова прослава. Двадесет и втори май е второто му богослужебно честване във връзка с пренасяне на светите му мощи в Бари през 1087 година. В негова прослава Църквата има още една, трета служба. Тя е в кръга на седмичното богослужение. Всеки четвъртък заедно със службата на апостолите в Октоиха неразделно е свързана и службата на свети Николай. Това е изключително богослужебно внимание и величание като пръв молитвен застъпник след Пресвета Богородица и свети Йоан Кръстител по силата на молитвеното му дръзновение пред Божия престол. В това няма нищо пресилено и несъответно. Господ е удостоил своя угодник с най-масова почит, масова в древност, масова и повсеместна през вековете, масова и в наши дни. Пред нас е живото Божие утвърждение на най-висша добродетелност, утвърждение на вярата и нейното практическо, действено препотвърждение в светостта на живота. Пред нас е извървеният път на освещението и богоосиновлението – пътят, към който всички сме призвани. А откликваме ли на този призив?

Днес пред нас е изключително силният пример на такова откликване – единственото, което и нас може да превърне в Божии избраници. Това е повод да се замислим за Божието избраничество. Нищо в света, над който властва Божият Промисъл, не е случайно. Случайността е понятие за нашето неразбиране, затова сме длъжни разсъдително да внимаваме и да търсим вярно обяснение на Божиите действия и цели. Ясен е фактът на особеното Божие избраничество, който задължително трябва да разграничим от всякакво подобие на човешка симпатия и предпочитание, на някаква безизходна предопределеност за гибел на едни и блаженство на други. Фактът на избраничеството е в нашия личен избор да приемем Божия призив за спасение, в нашето пълно съизволение да го усвоим като наша участ, като наша съдба. Дали Бог не прави някаква разлика между хората, като едни подсеща по-ясно и по-осезателно от други? Не, но хората различно ясно и осезателно Го чуват с готовност да откликнат и Го последват. Избраничеството за святост е в нашата безусловна решимост да се отзовем и винаги да изпълняваме призивите на Божията воля, тя да стане нашият постоянен и всеутвърждаващ се избор. Господ не престава да ни призовава към святост по всички възможни начини, които Той най-добре знае.

Ще кажете: „Това за мене не се отнася, аз не съм усетил такова особено призоваване, каквото са имали светците“. Бъдете сигурни, че това не е вярно! Не минава ден, без Господ да положи усилия да привлече и задържи нашето внимание и интерес към Себе Си – а сигурно и не веднъж на ден ни зове. Но обикновено среща безразличие и незаинтересованост, среща гордо самомнение и самоупование, среща враждебното противене и упорство на обзетото от страсти сърце. Не престават житейските разочарования, редуват се болести и скърби и в тази подтискаща безизходица, вместо да се замисли, вместо да отрезвее, човек се потапя в моментната самозабрава на житейските утехи и наслади, предпочита опората на една защитна самозаблуда. Гради кариера, трупа богатство (с позволени, но много по-често с непозволени средства), огражда се с удобства, консумира плодовете на съвременната масова култура, която е по същество безконтролно, развихрено човеко-демонично опиянение от идеализирането на страстите и греховете. Това е по същество протестният поход на човечеството – особено масов и ускорен в наше време – срещу непрестанното Божие подсещане и призоваване към блаженството на светостта.

Мощен упрек и изобличение на човешкото грехолюбие както във външен, общочовешки, така и в личен план, продължават да бъдат житейският пример и преизобилните дарове на Божията благодат в прослава на свети Николай. С дивните проявления на тази благодат, по думите на нашия владика Серафим, той се е удостоил заради своето смирение. Не само заради него, но преди всичко и главно заради него, защото точно дълбочината на смирението става измерение на Божието снизхождение към човешката душа за нейното въздигане до пределите на обо́жението. За разлика от първоначалното смирение, което е в съзнаване на собствената греховност, свети Николай е пример за другото – най-истинското и високо смирение. Негов израз е да приписваме добрите си дела единствено на Бога, на Неговата благодат и при това да се стремим да ги вършим тайно. Това е най-висшето и съвършено смирение, защото съдържа съвършена любов към Бога. С него на дело доказваме, че искаме славата на добрите ни дела да се приписва не на нас, а единствено на Бога по думите на Псалмопевеца: „Не нам Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу“ (Пс. 113:8). Това е сладостно възклицание на богопреданото сърце. Така естествено се променя и нашето съзнание, в което се разкрива познанието за нещо, което то не е знаело, не го е осъзнавало и с което само Бог може истински да го просвети. То разбира, че доброто, истинското добро, което върши, дължим на Божията милост. Тя е истинският вдъхновител, подбудител и изпълнител на доброто чрез нашето съизволение. Като същински източник на такова добротворство действията на Божията благодат незабележимо и някак естествено прехождат от пределите на естественото към свръхестествени, чудесни действия. Така е било и с великия Божи угодник – при него естественото добротворство неусетно преливало в явни чудеса. Свети Йоан Златоуст учи, че с чудотворството Бог удостоява укрепналите, утвърдени в смирение и простота души които то вече не може да изкуши (чрез тщеславие). Обилието на дара на чудотворство следователно означава велико смирение и простота, които праведниците, чужди на земната ученост, по-лесно са достигнали и съхранявали според думите на апостол Павел, че „знанието възгордява“ (1 Кор. 8:1). Светител Николай е бил пощаден от това немалко изкушение дори за напредналите в богоугождението – човешката мъдрост и ученост. По думите на свети Димитрий Ростовски той притежавал книжовна мъдрост толкова, колкото е била необходима за „добър кормчия на Христовия кораб и изкусен пастир на словесните овци“. Доколко и каква ученост е нужна на човек изобщо и в частност по отношение на вярата във връзка с най-важното – спасението на душата му – ето един повод за размисъл и благоразумна преценка.

Срещу „правилото на вярата“, срещу истинското богопознание, срещу великия Божи угодник през IV век се изправя и воюва изопачената вяра – ограниченото обречено човешко псевдобогословие в лицето на умния и външно благочестив ересиарх Арий. Срещу правилото на вярата, срещу нейната богоустановена правилност оттогава непрекъснато воюват безброй Ариевци с различни имена и с различни доводи и съображения. А дали нещо от тях няма и в нас самите? Защото да научиш наизуст „правилото на вярата“, т.е. Никео-Константинополския Символ на вярата, далеч не означава, че си разбрал и че имаш вярата. Тя е дар Божи, за който трябва да се молим, та да бъдем удостоени с него. Придобиването на вярата е тайна, непостижима за нашето разбиране, но свързана с ясно и категорично изискване и потвърждение. Това потвърждение е живот, дела по вярата. Това е нашият дял, нашето нагледно твърдение, че имаме вяра – останалото е Божие действие. Израстването във вярата е израстване в добродетелите, защото по същество те са едно и също.

Истинската вяра е дълбоко съкровена – тя се стреми да не бъде забелязана от хората, търси самота и уединение, защото е преди всичко тайнствен и жив съюз на душата с Бога. Всичките ѝ външни проявления произтичат от този съюз, от това преобразяващо сливане и съразтваряне с истините на богооткровението, които стават съдържание на живота според нея. Това е заживяване и утвърждаване на Божия Дух в чистото сърце, на Божествения разум в преобразения човешки разум. Така възвисеното опитно богопознание утвърждава истинската вяра – то може безпогрешно да я дефинира, ако това е нужно, защото самото то е и дефиниция на вярата. Колко точно звучи възхвалата „правило на вярата“ за Божия угодник! Правило-образец както на догматическата, така и на действената практическа, жива вяра. И обратното, колко опасно е външното, формално благочестие без придобиване на реални духовни добродетели! Арий беше точно това – човек с високо въздържание и външно благочестие, но без смирение, с гордо, тщеславно самомнение. Не случайно основа на духовния живот е истинското самоотрицание – негова противоположност е самоутвърждаването във всевъзможните му проявления. Защо днес са толкова оскъдни плодовете на благодатта? Защото е изключително мощен и масов духът на себеугаждането, на топлохладност във вярата. Някаква не особено затрудняваща практика на духовен живот с предимно външни прояви, наситена с обредност и подвеждаща добропорядъчност. Когато нещата неминуемо опрат до истинската жертва – „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“, – разбираме дълбокото несъответствие между истинския критерий за богопреданост и нашата самоизмамна представа за това. Единствено в изпитанията, които Господ промислително ни налага, може действително да се разграничи здравият духовен опит от неговото подобие, от гибелния му заместител, в който нашият ум, нашето болно въображение търсят някакво измамно утешение. Днешният духовен опит на християните е масово нездрав, защото те не искат да си дадат труда, да положат усилия за изпълнение на това, което Господ безусловно иска и винаги е искал от всички – „бъди ревностен и се покай“. Не е ли това, което най-много липсва и на всеки от нас и на което ни учи великият Божи угодник? „Ние, казва Херсонският архиепископ Инокентий, имаме всички средства за спасение, които е ползвал свети Николай... и при все това (масово) се оплакваме колко е трудно (почти невъзможно) да подражаваме на светиите. По-добре е да се оплакваме от сърцето си, което дотолкова се е отдалечило от Бога, че и най-малкият подвиг на благочестие му се струва неизпълним“.

В образа на чествания светител като особен, избран съсъд на Божията благодат виждаме всецяло изпълнение на неотменимото единство на любов към Бога чрез ревността към вярата и любов към ближните чрез изключителните му благодеяния. Целият му живот е образец на възхода на една душа към освещаващото богоуподобяване. Плод на родителски молитви, особено впечатляващи и утешителни прояви на благодатта в най-ранно детство, подходящо възпитание и образование в юношеския период, целомъдрена младост, богопросветена и ревностна зрялост, осветена и блажена старост. Особено висока в Божиите очи е жертвата, посвещението на принесената пред Божия олтар младост – когато вътрешната борба е особено силна, когато страстите бушуват най-мощно, когато душата е неопитна. Тази жертва светите Отци уподобяват на богоугодната жертва на праведния Авел, за разлика от жертвата на Каин – пропилените в безгрижие, нехайство и земни наслади младини и опити за покаяние на старост. Това – за младите! А за възрастните е уговорката, че пътя към Господа не се измерва с продължителността на времето, а със силата на ревността за богоугождение. Ако имат тази ревност, макар и в единайсетия час на живота си, и те могат да получат равна награда с посветилите целия си живот на Господа. Затова нека независимо от възрастта, а като еднакво очакващи незнайния последен ден на земния си живот, поне отсега да се стараем да подражаваме на великия Божи угодник в най-важното – ревностна вяра, усърдие, дълбоко смирение и пълна преданост на Божията воля. Амин!

Източник: Свещеник Николай Иванов – Избрани проповеди