„Тъй постъпвай, и ще бъдеш жив“ (Лука 10:28). Тези думи на Спасителя от днешния евангелски откъс, отправени към еврейския законоучител, означават също, че ако не постъпваш тъй – ако не принадлежиш и не служиш на Бога от цяло сърце и душа, ако не обичаш ближния си и то като себе си – няма да бъдеш жив, а мъртъв. Независимо че животът ти на земята може да продължи много години, през които дори може да извършиш немалко забележителни за хората неща. Но въпреки това, ще си останеш мъртъв и такъв ще прекрачиш прага на вечността след края на земните си дни – умрял завинаги. Това е непроменимото и вечно Божие определение, което се отнася до всички разумни човешки същества по отношение на най-важното, което трябва да решат – дали да продължат да живеят без Бога по свои съображения и допускания и да си останат мъртви, или да променят цялостно живота си в изпълнение на това, което Той ни е заповядал и очаква да изпълним. Тогава реално се усеща и Неговата жива подкрепа, която затвърдява и въздига вярата.

Защо хората толкова трудно виждат и съзнават, че животът им без Бога – животът извън нормите, по които Той е определил да живеят, в действителност е смърт? – Не е нужно да търсим мъглявите човешки обяснения, тъй като категоричния и всеизвестен отговор, който многократно срещаме в Свещеното Писание, изрича Сам Бог чрез пророк Исайя: „Защото сърцето на тоя народ е закоравяло, и с уши тежко слушат и затворили са очите си, да не би с очи да видят, с уши да чуят и със сърце да разберат, та да се обърнат, за да ги изцеря“ (Ис. 6:10). Става дума за умишленото и насилствено самоослепяване и самооглушаване, което отделя човека от Бога и го прави духовен мъртвец. Това разбиране Творецът е вложил чрез съвестта и разума в усещането на всички човешки души, които не са изпаднали в пълно и необратимо ожесточение на сърцето и помрачение на разума.

Да възлюбим Бога и да Му служим от цялото си сърце, душа и разум, както и да възлюбим ближния като себе си е правилен начин на постъпване, който се диктува отвътре и указва, че душата е жива, защото свидетелства, че тя е свързана с Бога, с определените от Него норми на живот и поведение . А истинския си живот човешката душа получава и осъзнава от единствения Подател на всеки живот – от своя Творец. Това не е абстрактно, дистантно познание, а жива вътрешна увереност и убеждение – по-силно от всякакви други доводи, които човек е способен да приема и притежава, защото то се ражда от живото съприкосновение и общение на душата с Бога. Нима свещеникът и левитът не са знаели най-важните повели на Закона, на които са учели другите? И въпреки това не са ги изпълнили, защото в отделените си от Твореца и практически мъртви души са намерили фалшиви, измислени оправдания да не си правят труд, да не си създават грижи. И тези техни съображения са се оказали по-силни от думите на Закона, от гласа на съвестта, които са им казвали противното. Те са постъпили по силата на друг закон – закона на властващите егоистични разположения и желания „на сърцето…,на душата…, на разума“.

Накратко, те са били в плен и подчинение на греховната си природа, на владеещото ги себелюбие, което лесно ражда всякакъв вид лицемерие, всякакви фалшиви доводи, основания и оправдания. Нерядко това се съчетава с формална, външно-обредна праведност. Това дори е най-разпространеният подход за прикриване на неизправната и гузна съвест, на нечистото сърце, на гордия разум. Най-ярък пример е класическата фарисейщина, както и християнското новофарисейство. Правиш нещо, което много не те затруднява и ощетява, и понеже съвестта ти те упреква, че това не достатъчно, че не е всичко, което Бог иска от теб, правиш го на показ, за да можеш чрез одобрението на другите да успокоиш съвестта си. За съжаление това си остава само горчива самоизмама, защото всевиждащият Бог разбира и цени преди всичко разположенията на сърцето, а от него трябва да бъде изгонено всичко, което е богопротивно и поражда грях. Затова „първата и най-голяма заповед“, с която Спасителят отговаря на изкусяващия го законник (срв. Мат. 22:35-38), започва с изискването да отдадем цялото си сърце на Бога, тъй като сърцето е център на цялостния живот на личността . А Бог заживява само в чистите сърца. И само когато сърцата са чисти, душите виждат и разбират, че са живи, както Богочовекът казва в четвъртото блаженство: „Блажени чистии сердцемъ: яко тии Бога узрятъ“ – „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8).

Колко далеч стои всичко това от насажданото външно добротворство, което тържествуващият днес хуманистичен мироглед възпитава и в някаква степен изисква. Утвърждаването на човешката самодостатъчност, на грехопадналото състояние на човешкия род като норма неизбежно води до неизцелимост на човешките греховни склонности и недъзи. Приемането на страстите като неотделима, естествена част от човешката природа – дори идеализирането на голяма част от тях например гордост, вяра най-вече в себе си и себеупование, отмъщение и други – неминуемо формират нагласи, които подсичат още в зародиш благородните мотивации на сърцето, каквито то по начало притежава в някаква степен. Най-разпространеният пример: нима всички не усещаме колко много широко афишираната показност загрозява благотворителните прояви и отнема от стойността им. Така стореното добро служи само на някакви временни и дребни, често нравствено твърде съмнителни цели, а душата не получава никаква полза.

При общуването си съвременният човек, съзнателно или не, се придържа към принципа да му се говори на неговия език, на езика на неговите разбирания и усещания, търси да бъде успокояван и утешаван с доводите на своите сърдечни и умствени нагласи. Твърде малко е склонен да приема други принципи и норми, които ще му струват усилия и ще засегнат идеала за егоистичния му комфорт. Затова обикновено хората допускат до себе си само себеподобни, които обаче се оказват носители на същата увреда, която поражда и собствените им проблеми, проблемите на увредата от греха, на богоотчуждението на човешката природа. А това означава пребъдване в мъртвостта на богоизолацията, на непознаването на Бога, на съществуването извън живота, за който сме създадени. Затова пренасянето на всяка проблематика извън определенията и нормите за съживяване на душата, дадени от Бога, става причина за лична или колективна гибел. Такова е всяко преиначаване на човешката мисия на земята по логиката на плътското мъдруване. Не за впечатляващи велики дела и реализации на земни цели и амбиции идваме на земята, а чрез вярата си в Бога да успеем да заживеем с Него в душите и сърцата си, да познаем и приемем начатъците на вечния живот, заради който се ражда всеки човек.

„Какво да направя, за да наследя живот вечен?“ (Лука 10:25) – днес този съдбоносен въпрос си задават все по-малко хора. За невярващите и неправилно вярващите той или не съществува, или е в областта на спекулативните човешки допускания и преценки по логиката на ограниченото плътско мъдруване. За тях е приложима истината, че духовно мъртвият няма как да почувства своята мъртвост. За масата от християните, които обикновено са от категорията или на мъртвите, или на полумъртвите духовно, най-често е в сила самозаблудата, че са сред спасените, защото всички около тях в храма имат същия духовен облик като тях. В действие е и масовото, желано и взаимно индуцирано самоуспокоение и прекомерно надяване на Божията милост. Кого Господ ще удостои с безценния дар на вечния живот, т.е. на блажения живот с Него в рая, в решаваща степен си остава Божия тайна. Но християнската надежда за това следва да се основава на ясните Божии определения, които недвусмислено казват, че с Него във вечния живот ще бъдат тези, които са възлюбили Бога „…от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“ (Лука 10:27). Ако в душите ни липсва усещането, че сме сред тях, нека без отлагане да преустроим живота си в пълно и безрезервно служение на Божията воля! Амин!

Източник: Свещеник Николай Иванов – Избрани проповеди