Ж ивотът на всеки от нас, на всеки човек, се дължи на Божията любов, на Божията милост и Божието дълготърпение. Целта на даруваното ни от Него битие е да познаем своя Творец и Промислител, да разберем, че Той иска да направи всеки от нас неизказано щастлив, да го направи блажен, като го доближи до Себе Си, като го възроди и обòжи, като го направи Свой син или дъщеря. Но всичко това Той е поставил в зависимост от нашия свободен избор, от нашето желание да тръгнем към Него. Това означава да превърнем живота си в низ от усилия за изпълнение на Неговите заповеди, за придобиване на добродетелите – на тези качества, чрез които се оприличаваме и доближаваме до Него. Чрез съзнателната борба за раздяла с греха и усвояване на новозаветните добродетели започва най-великият, тайнствен процес на промяна в човека – благодатното преобразяване на неговата личност. Започва благодатното обòжение, заживяването в Царството Божие, което се заражда и развива „вътре“ във всеки от нас (срв. Лука 17:21).

Едно от основните качества на духовно възродения човек, който се стреми към Царството Небесно, е благодушната незлобивост и блажената кротост, образец на която беше нашият Спасител. Това е готовността на сърцето да понесе и прости всякакви обиди, унижения, несправедливости и щети заради Господа в името на втората по значимост Негова заповед – любовта към ближния. В основата на това стои преди всичко преодоляване на егоизма и себелюбието, на гордостта и пристрастието към придобивки и притежание веществени блага. Когато божествената светлина на евангелското слово се установи трайно в ума и сърцето, склонността на душата към лично облагодетелстване и земни житейски придобивки губи сила и привлекателност. Но за това е нужно да бъде поставено истинското начало на духовния живот – живота във вътрешно трезвение и молитва към Господа. Само тогава започва действителното преосмисляне на нравствените стойности на хуманистичния светоглед и се усвоява ценностната система на спасителното богооткровение – развива се облагодатеният ум на израстващата „нова твар“ в Господа.

Има хора, които по природа лесно прощават, което човешката култура с основание цени и нарича великодушие. Заедно с естествената доброта, милосърдие и честност това са съхранени, но изолирани следи от първоначалната, създадена от Бога човешка същност, които след грехопадението избледняват и се губят. И днес срещаме хора, които нямат връзка с християнството и отношение към него, но впечатляват с отделни неоспорими нравствени добродетели. Но не бива да забравяме, че християните са призвани не просто да бъдат добри, честни и великодушни хора, а да станат „нова твар“ чрез благодатното преобразяване на своята природа. Затова християнството е вътрешно хармонично – в него, независимо от степента на проявление, трябва да съществуват и да са живи поне основите на всички новозаветни добродетели. Освен това има и две специфично християнски добродетели, които са както начало, така и завършек на християнското съвършенство. Това са духовното смирение и любовта към враговете, елемент на която е „прошката от сърце“ на всички, които са ни засегнали, независимо колко дълбоко, независимо с какво и как.

Не е трудно да видим как светът е преизпълнен – както сега, така и в цялата си история – с непрестанни борби за придобиване на блага и власт повече от другите, със свади, вражди, грабежи и измами в името на материалните придобивки, на забогатяването. Неслучайно отдалеченият от Бога колективен човешки ум, вдъхновен и направляван от демоничния гений, е сътворил и продължава с още по-голямо настървение да си измисля всевъзможни социални норми и институции за открити или много често лукаво прикрити схеми и механизми за оправдаване и легализиране на взаимното ощетяване и грабеж между хората. Всичко това е пораждало и провокирало несекващи смутове, вражди и междуособици, агресия и кръвопролития през цялата човешка история.

Притчата за лукавия заемодавец, за егоистичния и безмилостен грешник, която чухме днес, Спасителят завършва с думите: „Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му“ (Мат. 18:35). В тези думи обхватът на споменатите прегрешения е много по-широк от обичайната човешка некоректност, от непочтеността в деловите отношения между хората, между даващи и получаващи. Той засяга изключително широката област на онези човешки взаимоотношения, в които е изразено – дори само като намек – незачитане, накърнено достойнство, надсмиване и иронизиране на лични недостатъци и недъзи, както и всичко, което преценяваме като израз на неоснователно и несправедливо отношение и което дълбоко ни засяга и разстройва, което ни смущава и опечалява. Когато успеем да оправдаем всичко това с човешка немощ, с податливостта на човешката природа към зло, стореното става по-поносимо и споменът за него по-бързо се заглажда, но това невинаги се оказва действено. Впрочем друго е прякото основание да прощаваме, което Господ очаква от нас – съзнанието, че макар и несправедливо засегнати, ставащото не е обикновена случайност, а ни е изпратено от Господа, за да можем, като простим, и ние да бъдем опростени от Него. Това е най-важната равносметка, за която трезвата християнска съвест се грижи – да получи прошка за греховете си, защото знае и съзнава колко много са те. Съзнанието за собствената греховност и за въздаянието от Господа, което е много по-щедро, отколкото ние сме в състояние да предложим на съгрешилите спрямо нас, е естествената основа да желаем и с готовност да прощаваме на другите.

Има и едно особено условие, което Спасителят поставя – да простим „от сърце“ (Мат. 18:35). Ако искаме душата да усети прохладата от Божията всеопрощаваща милост, длъжни сме да прощаваме всичко, и то от цяло сърце. Длъжни сме със старание и ако трябва, с мъчителна себепринуда, да вадим и малките бодли, останали след огорчението и обидата. Само като следва Божиите норми и определения, умът се обновява с ново истинско познание, включително и за самия себе си. Тогава започва да разбира и Божията правда: когато успее да прости нищожните сто динария, неизбежно получава от Господа неизмерима прошка за десетте хиляди таланта. Така душата свиква да прощава и се радва, когато има възможност да стори това. И най-важното – свиква да го прави, както Господ иска – „от сърце“, защото вече сърцето реагира на потребността да прощава. Прави го, защото чувства безкрайната си задлъжнялост към Господа заради своята греховност – тази греховност, която вече вижда, чувства и преживява в покайното си съзнание.

Много често констатацията, че сме простили, остава на повърхностно ниво и обикновено означава, че сме се примирили с понесеното, поради което по повод и без повод се появява неприязън, враждебност и антипатия към оскърбителя. Затова е абсолютно наложително да простим „от сърце“, а за тази цел трябва да го освободим от услаждащото го или наранено себелюбие, трябва да го принудим да заобича и враговете си. В здравите си измерения това се оказва борба за цял живот, която може да бъде успешна само при Божие съдействие. Неслучайно едно от прошенията в Господнята молитва гласи: „...прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12).

Нека не подминаваме тези думи механично и по навик, а с всички сили да се стараем да прощаваме, както Господ е определил, за да получим и ние прошка от Него. Амин!

Из книгата Избрани проповеди