В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Скъпи в Господа братя и сестри!

Днес възхвалихме чудния старозаветен Божи пророк Илия. Възпяхме го за дивните чудеса, които е извършил. Почетохме дръзновената му ревност по Бога. Припомнихме си верността му към Божия закон, който е непреходна истина и правда. Преклонихме се и пред необичайното му взимане с огнена колесница от земята към Небесата.

Свети пророк Илия е един от най-тачените светци сред православните християни. Обичаме го и ние, а и за нас характерът на служението му, ревността и любовта му към Бога са много поучителни. Поучителни са, понеже ние самите сме слаби в любовта и ревността към Бога. Често, да не кажа почти винаги сме топлохладни, вършим нужното за поддържането на духовния си живот вяло, сухо, безплодно, по навик, по инерция и сме толкова свикнали с едва мъждукащия пламък на духовния ни живот, че това ни се струва някак естествено. Изповядваме слабостта си, но се примиряваме с обичайното си състояние и продължаваме да живеем лениво, малодушно, апатично в духовно отношение. В такова състояние лесно протягаме ръка към заместители на духовния живот: водещи за нас стават различни светски интереси, потапяме се в злободневието, вълнуваме се, тревожим се, преживяваме. Така ден подир ден животът ни се изнизва през разградения двор на душата ни: изпотъпкан, запуснат, буренясал и в крайна сметка безплоден.

Църковният живот е устроен така, че дава на всички ни възможност да освежим духовния си живот, да се ободрим духовно и така да разчупим това безрадостно състояние, в което често изпадаме. Става дума за неделните дни, за големите празници, за случаите, когато в този храм например идва отец Йоан и вие можете да се изповядате и причастите на светата литургия. Такъв хубав повод е и днешният храмов празник, на който особено почитаме свети пророк Илия.

Почитаме го, впечатляваме се от неговата ревност, но може би понякога оставаме с чувството, че неговият пример ни е някак чужд. Да, той е имал пламенна любов към Бога, а ние нямаме. Той е можел ревностно да служи на Бога, а ние не можем. Казваме си: ами ние сме слаби и естествено е да сме така по-настрана, по-скромно, по-смирено. Но не оправдаваме ли с тези думи своето равнодушие към духовния подвиг, небрежността си един към друг и към църковния живот? Смирението не е безлична инертност. Смирението е активна борба с гордостта, вътрешно свято послушание на Божия закон, труд за възгряване на духовния живот в сърцето, усилия за служение на ближния, труд за служение на Църквата. А леността и равнодушието в духовния и църковния живот са признак на нежелание да изпълняваме Божиите повели, което се корени в дързостта и гордостта. Колкото сме по-горди, толкова по-незаинтересовани ставаме към същината на християнския живот. А смирението поражда стремеж към духовен живот, ревност за служение на Бога.

В един от тропарите на канона към свети Илия се казва, че колкото повече се украсявала душата му със смирение, толкова повече в нея се е разгарял огънят на ревността, който изпепелил лъжливата вяра ведно с нейните жреци. Как да разбираме това, че смирението е породило ревност, която е довела до физическа разправа със служителите на идолите? Може ли това да е пример за нас, християните? В крайната старозаветна непримиримост към езичниците, съблазняващи еврейския народ към идолослужение и отпадане от Божия закон, и дори повелята те да бъдат убивани е пример за нас, християните, да се отнасяме по същия начин към демоните и страстите вътре в нас, които ни влекат към грях и вечна гибел. В старозаветни времена евреите не са имали пълнотата на Божията благодат, не са имали разбирането за духовна борба, каквото имаме ние, християните, и са били силно податливи на лошия пример на езичниците. От друга страна, ако ние сме твърди в непримиримостта си към демоните и страстите вътре в нас, милосърдието към грешниците и друговерците няма да размие целомъдреното пребъдване в правилната вяра, а ще принася полза – както на нашите души, така и на техните, ако те видят в нас Христови ученици, тогава сърцата им ще се разкрият за Христовата вяра.

Знаем какъв трябва да бъде нашият живот, но уви, паденията и непостоянството са наши постоянни спътници. Но нека не отпускаме ръце и не се предаваме. В патерика четем за авва Сисой. При него дошъл брат и казал:
— Отче, паднах.
— Стани!
— Станах и отново паднах.
— Отново стани.
— И докога така?
— Докато дойде смъртта!
И така, щом падаме, трябва веднага да ставаме. Какво означава да ставаме? Когато се подхлъзнем при изкушение и се поддадем на дадена страст, при първото изобличително жегване на съвестта трябва веднага да се възпротивим на тази страст, да се постараем да принесем покаяние, да се помолим на Бога и с Неговата помощ да решим при следващо изкушение да не ѝ се поддаваме, и накрая да се постараем да сторим някое добро дело, противно на тази страст. Това е простото, но резултатно правило на духовната борба. Ако отново с Божията помощ устоим един, после втори път, тогава податливостта ни към тази страст ще намалее и по-лесно ще ѝ се противим. В един момент тя ще стане за нас неприемлива, противна и с ревност ще я отблъскваме. Е, ако се получи така, че да имаме ревност да отблъскваме дадена страст, тогава в нашата най-малка и нищожна мяра ще станем сродни на обичния ни свети пророк Илия. Пътят на всеки един човек, придобил спасение, на всеки един светец, дори и на свети пророк Илия в неговата много по-широка от нас мяра, е бил стъпка подир стъпка, битка подир битка да възраства с Божията помощ в решимостта си за вярност към Бога. Бог ни повелява: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Щом Бог ни повелява, Бог ни подкрепя в старанието ни да изпълним повелята Му. Всеки от нас е изпитвал това в своя духовен живот. Бог ни подкрепя, а за нас се молят Пресвата Дева Богородица, всички светци и обичният ни пламенен в смирението, любовта и ревността в служението на Бога славен пророк Илия, когото да молим да се застъпва и за нас, немощните, пред Божия престол. Амин!

† Созополски епископ Серафим

---