Произнесено в храм „Св. св. равноапостолни царе Константин и Елена“ на 3 юни (21 май ст. ст.) 2022 г.
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Скъпи в Христа отец Коста, скъпи енориаши и гости на този свят храм, посветен на светите равноапостолни император Константин и майка му Елена! Благодаря ви за гостоприемството, честитя ви престолния празник и ви предавам благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий. Честитя от негово и от свое име и имения ден на о. Коста!
В канона на свети Константин и Елена от утренята четем следния тропар: „Блажени Константине, бъдейки любител на небесното Царство, вярвайки с чист ум, ти послужи на Царя и Владиката на всички“.
Светият цар Константин е прославян от Църквата като равноапостолен. Равноапостолен означава, че се е потрудил, подобно на светите апостоли, просветили с благовестието си близки и далечни народи с вярата в Христа, Спасителя на света.
Каква е преобразяващата сила на светата вяра? Всички ние, които от неверие сме се обърнали към Христовата вяра или от първоначална, теоретична вяра сме се устремили към жива, покайна вяра, имаме ярък спомен за това как чрез действието на Божията благодат сме откривали сърцата си за Бога и Той е влагал в нас по тайнствен начин вярата в Себе Си. Вярата в Него е просвещавала ума ни, променяла е светогледа ни, преобразувала е ценностната ни система според Божия закон. Вярата в Бога ни подбужда да осъзнаем греховете си и да се покаем за тях. Вярата в Бога ни насърчава да се издигаме над онова, което има значение единствено за временния живот и ни отдалечава от вечния.
Вярата в Бога убедително ни подтиква да обикнем и да се устремим към онова, което е угодно на Бога, което ни е нужно за вечния живот, колкото и да е чуждо и непонятно то за мисленето и нагласите на света. Неизбежно животът на истински вярващия в Христа става различен от живота на онези, които не вярват в Него. Вярващият човек има различни мотиви, различни цели, действа по различен начин от невярващия и между тях не е възможно единодушие по отношение на въпроса за смисъла на живота и това как да осъществяваме този смисъл. Свети апостол Яков казва: „Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И така, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога“ (Яков 4:4). Как да разбираме това? Как да пребиваваме в света, без да му се подчиним духовно? Как да бъдем чужди на света и в същото време да бъдем светлина за него?
Отговорът на този въпрос е труден и сложен, но ще се опитаме да извлечем някои насоки от житието на свети Константин Велики. От историческите извори за живота му знаем, че подобно на баща си Констанций Хлор, свети Константин, без все още да е приел Христовата вяра, е имал симпатии към християните и към християнското благочестие. Свети Константин е бил призован от Господа към вяра в Него чрез чудесно явяване на светия Кръст в небето и уверение, че чрез изображението на светия Кръст той ще победи враговете си. Приема се, че след това чудо свети Константин е повярвал в Христа. Историците смятат, че по това време, макар християните да започват да печелят съчувствие сред по-широки слоеве от обществото заради чистия си живот и мъжеството, с което посрещат жестоките гонения, количеството им в границите на Римската империя е не повече от десет процента. Тоест вярващият в Христа свети Константин става император на една предимно езическа държава. Ясно е било, че Римската империя не може да бъде преустроена в християнска за кратък период от време.
Било е необходимо да се извърви дълъг път, така че традициите и обичаите на обществото постепенно да се облагородят в съответствие с началата на християнската вяра и живота според нея. През 313 година свети Константин издава известния Медиолански едикт, с който въвежда принципа на веротърпимост и равнопоставеност на всички религиозни вярвания в границите на империята. Съгласно този едикт свети Константин не притеснява практикуващите езически култове заради вярата им, но и сам не прави компромис със съвестта си. Известно е, че след победата си над узурпатора Максенций свети Константин отказва да принесе жертва на Аполон и другите езически богове, какъвто е бил обичаят на императорите преди него.
Светият император не е можел да измени с дадената му от закона власт нравствения облик или вярата на своите поданици, но е можел да издава закони, които, от една страна, да ограничат грубите прояви на езическите култове, а от друга, да дават все повече права и възможности на Църквата да оказва благотворно влияние върху обществото. Така той постепенно започва да проправя за християнството път да заеме мястото на държавна религия в бъдеще. Осъзнавайки божественото достойнство на всяка една личност и равенството по чест на всеки човек пред Бога, свети Константин отменя безнравствените езически обичаи, свързани с жестоко отношение на мъжа към жената и децата в семейството, ограничава властта на господаря над роба, въвежда строг закон срещу прелюбодейството.
Свети Константин проявява лична добродетелност и християнско великодушие към враговете си. Известно е, че след победата си над Максенций той не осъжда и не преследва нито един войник от армията му. Не отмъщава, когато в Рим оскверняват неговата статуя.
Какво прави свети Константин, когато разбира, че древният езически Рим ще пречи на желанието му да изгради нов вид държава, основана върху Божиите правила? На мястото на малкия древен град Византион той построява нова столица, в която възниква новата държавна традиция, основана вече не върху езичеството, но върху християнството.
Стараейки се да даде широки права на християнската Църква, свети Константин изцяло зачита най-ценното ѝ право – да бъде вътрешно свободна в Христа. Той не се намесва във вътрешния живот на Църквата, оставяйки управлението ѝ изцяло на вярата и съвестта на Божиите архиереи.
От тези кратки примери из живота на свети Константин, на християнски държавник, живеещ в езическа среда, можем и ние да почерпим полза. Да обобщим. Бъдейки вътрешно чужд на заобикалящия го езически свят, свети Константин с уважение се отнася към правото на верово самоопределяне на всеки един свой поданик. С такт и разумност той ограничава безнравствените обичаи в обществото, възпитавайки поданиците си на уважение към свободата и достойнството на всеки човек, създаден по Божи образ. Чрез държавната си власт той създава условия мисията на Църквата да се развива и с примера на лично благочестие подкрепя учителския призив на Църквата към благочестие към всеки един човек. Призив, който не принуждава, призив, който приканва чрез стремежа към святост на тези, които съставляват самата Христова Църква. Това е примерът, който свети Константин дава на всеки един от нас. Да не се отнасяме високомерно към онези, които не живеят според Христовия закон, а да свидетелстваме за Христа чрез делата си, чрез вярата си, чрез личното си благочестие, да бъдем светлина на света по Христовите думи: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат 5:16). Амин!
† Созополски епископ Серафим