В една от коленопреклонните молитви, които предстои да чуем след малко, възлюбени, днешният празник се нарича „последен велик и спасителен ден Петдесетница“. Защо последен? Защото обяснява всички останали събития в земния живот на нашия Спасител Господ Иисус Христос: благовестието за Неговото раждане, рождеството Му, Неговото явяване и кръщение в Йордан ведно с тайнственото явление на Пресвета Троица, преобразяването Му на Тавор, страданията Му и драговолната Му смърт, възкресението Му от мъртвите, славното Му възнесение. Какъв е смисълът, каква е последната цел на тези събития, към които се приобщаваме духовно чрез тяхното възпоменаване? Спасението на човека в Църквата, родена на „великия и спасителен ден Петдесетница“ – в тази една и единствена Църква, която по думите на свети апостол Павел е тяло Христово, Чиято Глава е Сам Христос (срв. Еф. 1:22-23; 4:15).

Като Глава на Църквата, като Път, Истина и Живот, Богочовекът Христос открива чрез Себе Си пътя на човешкия род към спасението или с други думи – към вечния живот в царството на Отец, Син и Дух Свети. Току-що изречените думи са Откровение на Живия Бог, въплътено в човешко слово, изказан опит, свидетелство за общението на човека с Него – с „Отца и Неговия Син Иисус Христос“ (1 Иоан 1:6) чрез благодатта на Светия Дух – Третото Лице на Пресвета Троица. Този Дух е Истина (1 Иоан 5:6), както е Истина Сам Христос – въплътеният Бог Слово. Ала Словото и Духът са не само Истина, но и Любов, защото Бог е Любов (1 Иоан 4:8). Любовта и истината са неразделими. Нещо повече – те са единосъщни. Любовта живее чрез истината; истината живее чрез любовта. Любовта е живот на истината, сърце на истината. В своето неразлъчно единство любовта и истината са сърцето и разумът на Църквата като богочовешки организъм. Те са залог за живота ни в Църквата, тоест за общението ни с Бога, Който е Любов и Истина, залог са и за единството помежду ни. Да, без живот в Църквата, в тялото Христово, ние не можем да общуваме с Бога и да сме в същинско единство помежду си.

И този живот е кръстовъзкресен – живот борба и живот надежда, живот болка и живот радост, живот кръст и живот възкресение. Без наченки на такъв живот ние не можем да бъдем живи членове на Църквата. Като членове на Църквата ние или постепенно се изцеляваме от греха, или, напротив, той множи разсейките си в нас. Ние не можем да говорим достоверно и убедително за любовта и истината, ако не пребъдваме поне в преддверието им. Не можем да говорим достоверно и убедително за Църквата, ако не сме изцеряващи се и в този смисъл живи нейни членове. Вън от духовната борба за пребъдване в любовта и в истината всички наши думи за истина и любов в най-добрия случай са повече или по-малко сполучлива реторика. Но тези думи могат да станат и нещо по-лошо – да се окажат подвеждащи, измамни подобия на истината и на любовта. Вън от пълнотата на живота в Църквата дори формално правилните мисли за вярата остават безжизнени, лесно могат да бъдат отровени от искрена, но злостна ревност, да се превърнат в креслив лозунг, в идеологическа щампа, дори да се преправят в маска, зад която се крият нецърковни и по същество нехристиянски амбиции и цели.

Колко ли препятствия към истинен живот в Църквата издигаме и пред себе си, и пред другите, без да си даваме достатъчно сметка за това…

Всички ние с вас знаем, че храмът е средоточие на Църквата като събрание на верните. Но имаме ли живото усещане, че той не е и не бива да бъде място, в което се срещат хора без човешка и духовна връзка помежду си, или хора, обособяващи се в групички, споявани нерядко от дух на противопоставяне и критикарство; че храмът не е място, където всеки се грижи единствено за себе си, свидливо пази „своето“ , без да го споделя с другите?

Прорязва ли ни чувството, че храмът не е място, което всеки един от нас посещава, за да изпълни личните си или и семейни „религиозни задължения“, за да получи законническо удовлетворение, че е отдал на Бога дължимото и след това може да продължи да живее като всички останали?

Съзнаваме ли ясно, че храмът не е място, в което престояваме известно време, за да се „успокоим“, да „се заредим“, да се „пречистим“, с една дума да почувстваме религиозно оцветен психологически уют без никакво отношение към другите около нас?

Христовата Църква, събранието на верните и неговото средоточие – храмът – са среда и място за живот в Истината и в Любовта. Среда и място, където следва да чуваме много по-често „ние“, отколкото „аз“; където не мислим какво ще получим от другия, но какво можем да му дадем. Среда и място, където всички сме призвани да споделяме взаимно доброто съкровище на сърцата си (срв. Лука 6:45). Да, тъкмо в Църквата Светият Дух ни учи да виждаме в ближния си не съперник, а съратник, сътелесник в тялото Христово. Отваря очите ни, за да прозрем, че всяка лъжа, малка и голяма, всяка измама е враг на истината и на любовта, следователно и наш смъртен враг. В Църквата Светият Дух ни разкрива красотата на доверието, което няма нужда от предпазливост и самозащита, изградени от страх, мнителност и говорене, което прикрива мислите ни.

Ето го познанието, ето го опита, ето го живота, които сме призвани да придобиваме в Църквата. Познание, опит и живот в Истината и Любовта. Да молим Триединия Бог да ни изпрати глад и жажда за Неговото слово, за Неговата истина, за Неговата любов. Да Го молим да ни пробуди, да просвети очите на ума ни, да очисти сърцето ни от полепналите по тях лъжи и самоизмами, за да познаем и обикнем ближния си в Христос и Христос в своя ближен.

Да ни помилва и спаси православно познаваният в Троица Бог – Отец, Син и Дух Свети, Изворът на истината и любовта, на Когото подобава слава, чест, поклонение и благодарност сега и всякога, и в безкрайността на бъдещия век. Амин!

† Триадицки митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква

---