В една от стихирите за днешния празник Благовещение, възлюбени, четем:

Вековечно тайнство се открива днес – Син Божи става Син Човешки… В древност се излъга Адам и поиска да стане Бог, но не стана; Бог става човек, за да направи Адам Бог. Да се весели творението, да ликува естеството, защото архангел със страх стои пред Девица и отправя към нея поздрава „Радвай се!“ – обратното на скръбта…

Но днес чуваме не само благата вест на архангел Гавриил. Днес се покланяме и на светия животворящ Кръст, на който Синът Човешки и Синът Божи, Богочовекът Иисус Христос, претърпя неизразими скръб, мъки, страдания и накрая смърт, за да ни изведе от скръб към радост, от мъки и страдания към покой, от смърт към живот. Както четем в новозаветната книга Деяния апостолски, през много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22). Защо скръбта, страданията и дори смъртта са неизбежна врата към радостта, която днес Архангелът благовести, към онази богочовешка радост, в която няма нито смърт, нито страх от смъртта?

Според преподобни Максим Изповедник, както и според други отци на Църквата, нашите прародители до грехопадението не са усещали нито сетивни наслади, нито сетивна болка. Съгласно богословското свидетелство на св. Максим първосъздаденият човек е имал способност („сила“) да изпитва наслаждение само по възходяща права – в стремежа си към Бога, а съвсем не в низходяща или в във водоравна права – т.е. той не е изпитвал влечение към наслада от сетивното, взето само по себе си. След грехопадението обаче човекът насочва всичките си сили да получава наслада от вещественото, от това, което се възприема със сетивата. И тогава, според св. Максим, Бог влага в човека силата или способността да усеща сетивна болка, да изпитва скръб и страдания – като противодействие на противоприродния стремеж към изцяло сетивни наслади. Болката, мъките, скърбите, страданията светият отец назовава с гръцка дума (τιμωρός), която в превод на български означава както „наказващ“, „отмъщаващ“ (отмъстител), така също и „закрилник, защитник“. В случая думата е употребена едновременно в двете си противоположни значения. От една страна, болките, мъките, скърбите са отмъстител за грехопадението и за тази безумна устременост на ума към сетивни наслади, както дословно се изразява преп. Максим. От друга страна обаче, болките, мъките, страданията и най-сетне смъртта се оказват и закрилник, и защитник на човека, защото не му позволяват да увековечи падението си, да увековечи своя безумен стремеж към сетивни наслади.

Както всеки просветен християнин знае, нашият Спасител Господ Иисус Христос поема върху Себе Си всички последици от грехопадението на човека без самия грях, поема върху Себе Си всички болки, мъки, страдания, скърби, умирания, които е изпитало, изпитва и ще изпитва до последния ден на този свят цялото човечество – от Адам до свършека на времената. Богочовекът Христос, Единственият напълно безгрешен Син Човешки, понася с човешката Си природа най-несправедливите страдания и най-несправедливата смърт върху кръста . Защо най-несправедливите? Защото те не са последица от греха. Той претърпява това доброволно заради нас, човеците, за да ни избави от тях. И какво става? Чрез най-несправедливото страдание и чрез най-несправедливата смърт, причинена по крайно позорен за онази епоха начин, Христос ни освобождава от страданията и смъртта. Самото страдание и самата смърт стават оръжие срещу страданието и срещу смъртта, защото страда по Своята човешка природа Сам Бог, Всесилният, Всеблагият, Всемогъщият, Всемилостивият. А позорният кръст, върху който Той достига до безпределния предел на Своето себепонизяване, става Негово победно оръжие, източник на благодат, освещение и несломима мощ.

Споменах, че Богочовекът извършва този подвиг доброволно, от любов към нас, към човешкия род, разкъсван между жаждата за неумиращи удоволствия в обятията на сетивното, преходното, смъртното, и страховете от болките, страданията, смъртта. И ние с вас, изкупените с драгоценната Христова кръв, сме призвани доброволно да усвоим плодовете на Христовото изкупително дело. Да, и след като сме получили благодатта на Кръщението, в нашата природа продължават своето действие и болките, и скърбите, и страданията и смъртта, но не вече като последица от греха. Ние сме призовани да ги преодолеем с личен, свободен, доброволно избран подвиг, като вземем кръста си и с вяра, с упование тръгнем подир Спасителя. А подвигът се състои именно в това – драговолно да изберем живота в Христос, като доказваме на дело този свой избор – възходящата права на стремежа към Бога. По силата на това ние доказваме, че не сме избрали и не желаем да изберем низходящата или водоравната права – с други думи, стремежа към криворазбраната „пълнота на живота“ сред наслади и удоволствия тук и сега.

Ето защо, възлюбени, християнският живот е подвиг, ето защо духовно-аскетическото предание на Църквата ни учи да извършваме според силите си този подвиг – да избираме вечното пред временното, непреходното пред мимолетното, небесното пред земното. Богословието-живот, богословието-подвиг на преп. Максим Изповедник, както и на мнозина други свети отци, разкрива колко чужди на християнството са опитите на секуларизирани християни то да бъде прекроено в удобна религия, съзвучна със стремежа към все по-привлекателен комфорт в прегръдките на този свят, т.е. съзвучна със стремежа към сетивни наслади под прикритието на християнска фразеология. В изконната си сърцевина духовно-аскетическото предание на Църквата не е монашеска иновация, не е средновековно нововъведение, както твърдят някои съвременни богослови, чието мислене, нагласи, вкусове са формирани преди всичко от духа на времето. Благословени са тия православни християни, които имат усета, имат способността да доловят гласа на църковното духовно-аскетическо предание като глас на пророците, на апостолите, на мъчениците и преподобните, на светителите и на изповедниците, и в крайна сметка, като глас на Самия наш Спасител Христос. Чухме Неговите думи днес: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Марк 8:34). Да се замислим и по-пълно да осъзнаем какъв е наистина нашият избор. Избрали ли сме възходящата права, колкото и безсилни да са нашите усилия, колкото и непостоянни да са опитите ни да бъдем постоянни в пътя си по нея нагоре? При цялата си слабост, при всичките си немощи, въпреки маловерието и малодушието си, приемаме ли с простосърдечна вяра, че и скърбите, и страданията, и мъките, и болките са нищо, в сравнение с това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9)? Вярваме ли, че ведно със самата смърт те са врата, наистина само врата, отвъд която всеки Христов следовник, преминал през нея, ще се удостои с онази пълнота на радост, която никой, никой не ще може да му отнеме?

С пълнотата, начената с радостта на архангелското благовестие и преливаща в радостта, бликаща от възкресението на нашия Спасител, Богочовека Иисус Христос, Който заедно с Неговия Небесен Отец и с Пресвятия, Благ и Животворящ Негов Дух да бъде благословен и преблагословен винаги, и сега и всякога, и в безкрайността на бъдещия век. Амин!

† Триадицки митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква

---