Св. Марк, митрополит Ефески. Победата на св. Марк

Публикувано в списание „Православно слово“ бр. 1-2, 1999 г.

Св. Марк, митрополит Ефески

Н епоколебимият ревнител на православната вяра и неустрашим борец за свята и неизменна Христова истина св. Марк Ефески живял по време на едно от най-тежките изпитания, които св. Православна Църква е претърпяла в многовековната си история. През този период от своето съществуване тя била застрашена от две външни враждебни сили: от една страна – мюсюлманската вълна, в лицето на напиращите от изток към Европа османски турци; от друга страна агресивното латинство, което коварно и лукаво подкопавало нейната цялост. Самообявил се гордо не само за архипастир на цялото човечество, за пряк наместник Господен, за „викарий на Иисуса Христа“, но същевременно и за владетел над целия християнски свят ¹ , римският папа посягал на духовната, а чрез нея и на светската власт над Изтока. Притисната от тези две смъртни опасности – ислямизация и латинизация, – Византийската империя търсела начини за оцеляване. Въпреки крайно тежкото положение, непобедимата някога Византия все още можела да ражда по Божия благодат смели поборници за чистотата и непоклатността на Светото Православие – основата на всички основи. Към тези достославни люде принадлежи и св. Марк, митрополит на Ефес, прославен от светата Църква заради твърдото си изповедничество на Христовата вяра.

Св. Марк (в света Мануил Евгеникос) се родил в 1391 (или 1392) г. в благочестиво семейство на Константинополски свещенослужител. Баща му Георги, заради изключителната си ерудираност и добродетелност бил назначен за Велик хартофилакс – пазител на патриаршеския архив и библиотека. Майка му била също от знатен род и се отличавала с дълбока вяра. От родителите си малкият Мануил наследил благочестие и висока добродетелност. Получил образование отначало в училището на баща си, по-сетне той навлязъл в дълбините на православното богословие при такива прославени учени като Игнатий Силимврийски и философа Гемист Плитон, при които изучил и математика, философия, астрономия... Като блестящ млад учен бъдещият светител бил назначен за директор на Патриаршеското училище. Светските длъжности и грижи обаче не му попречили да води свят, смирен, целомъдрен, подвижнически живот, с който надминал дори мнозина монаси, укрили се от света в пустини и отшелнически килии. На 26 години Мануил раздал имота си на бедните и бил постриган в Манганската св. обител с монашеско име Марк. По-сетне бил ръкоположен за йеродякон и презвитер, а на 46-годишна възраст – избран за Ефески митрополит.

В своята богословска дейност и подвижнически трудове св. Марк е дълбоко свързан с аскетическата традиция на св. Григорий Палама чрез неговия ученик и свой близък съратник –Йосиф Вриений. Високият му авторитет го направил търсен съветник на коронованите византийски владетели – императорите Мануил II Палеолог и Йоан VIII Палеолог.

В тези трудни времена мнозина светски и духовни византийски управници, било от страх пред нарастващата заплаха от изток, било поради икономически и морален натиск, се поддали на съблазънта и скланяли да подпишат уния между Източната Православна Църква и отпадналата след 1054 г. Западна Римокатолическа църква.

Но докато Изтокът наистина се нуждаел от помощ срещу напиращото мюсюлманско нашествие, на Ватикана му бил нужен авторитетът на Константинопол, за да разпростре и укрепи църковното и светското си господство и на Изток. Като примамливо обещавал подкрепа и признаване на техните права, Рим обаче настоявал Източните църкви да приемат еретическите „поправки”, допълнения, изопачения и суемъдри тълкувания на западните богослови и църковници римокатолици. Ватиканът особено държал да бъде призната неограничената му власт, с която той горделиво се превъзнасял над всички останали поместни Христови църкви. Привнасяйки своето плътско мъдруване върху Божественото слово и потъпквайки Свещ. Предание, Ватиканът търсел обезличаването и асимилацията на св. Православна Църква. Флорентинската уния била наистина адски заговор срещу нея. Ала Господ и този път не допуснал портите адови да ѝ надделеят. За да укрепи светата православна вяра, Той изпратил на Своето стадо св. Марк Ефески, един истински духовен исполин, който не погубил нито капка от светозарните истини на светото Православие и го съхранил в сияйната му чистота за идните поколения.

На 9 май 1438 г. във Ферара бил открит събор, който впоследствие се преместил във Флоренция. Този събор продължил повече от година и една от главните му задачи била присъединяването на православните към римокатолицизма. Мнозинството от присъстващите православни йерарси се поддали на измамните обещания, на явните интриги и заплахи. Подложени на силен натиск от папистите и подтиквани от светските власти в лицето и на самия император, те в крайна сметка склонили да подпишат неприемливите от всяко гледище пунктове на съглашението с изпадналата в ерес Римокатолическа църква. Наистина, някои от тях впоследствие горчиво се разкайвали за стореното и съкрушено молели Бога, светата Му Църква и православния народ за прошка. ²

На събора единствен св. Марк Ефески открито се противопоставил на латинските домогвания. Като необорими аргументи срещу приемането на унията с Рим светителят привеждал не само непререкаемите апостолски правила и недвусмислените основоположения на светите отци от Вселенските събори, но и становища на самите римски папи (Целестин, Агатон) от по-ранните времена. Боговдъхновено отстоявал той истината на Православието и разобличавал козните на латинците, които не се интересували нито от истината, нито от спасението, нито от духовните ценности на Църквата, а единствено от разширяването и укрепването на властта си. На тази неблагочестива цел трябвало да послужи и отричането от Православието – акт, на който те всъщност настоявали. Склонилите към предателство доскорошни православни духовни и мирски водачи напразно умолявали св. Марк да подпише и той пагубния документ. Св. Марк отхвърлял възможността за каквато и да било икономия ³ в областта на вярата и категорично заявил: „Никога, каквото и да стане, няма да подпиша унията! Защото – богоугодно настоявал той – в делата на вярата не може и дума да става за никакъв компромис!”

Накрая позорната уния все пак била подписана от почти всички присъстващи на събора православни архиереи и миряни, начело с императора. Папа Евгений IV ликувал. Но като разбрал, че в документа липсва подписът на Ефеския митрополит Марк, той разочаровано и раздразнено произнесъл известните думи: „И така, ние нищо не направихме!”.

Когато през февруари 1440 г. участниците в лъжесъбора се завърнали в Константинопол, те били посрещнати с протести от верния църковен народ, който негодувал срещу злокознените латинци и малодушните православни отстъпници, а пред изповедническия подвиг на св. Марк се прекланял и го прославял. За умиряване на народното недоволство бил направен поредният ход на суемъдрената църковна дипломация. Предложили на св. Марк да заеме овдовелия патриаршески престол на униатстващата вече Константинополска църква. Безкомпромисният изповедник обаче отхвърлил всякаква идея за каквото и да било църковно общение с отстъпниците, позиция, която той непоклатно отстоявал през целия си живот и която за сетен път потвърдил пред самата си кончина. Свидетелство за това са поместените по-долу историко-църковни документи, описващи последните дни на великия Божий угодник и изповедник Марк, митрополит Ефески.

През май 1440 г. той заминал при своето паство в Ефес, който бил завладян от турците. Месец след неговото отпътуване унията била тържествено огласена в Константинопол. При императорския двор бил назначен постоянен представител на Ватикана, който следял как тя се въвежда на практика.

В своята Ефеска епархия св. Марк прекарал само няколко месеца. Оттам той разпратил Окръжно послание, възвестявайки на православния народ за страшната опасност от приемането на сключената уния. Посланието предизвикало гнева на императора и той издал заповед за арестуване на изповедника.

Обстоятелствата не позволили на св. Марк да остане дълго в своята епархия. Като нямал пълномощия (берат) от турските власти, Ефеският митрополит бил подхвърлен на гонения от тях, което го принудило да замине с кораб за Атон. Там тежко болният изповедник се надявал мирно да склопи очи сред единомишленици.

По Божий промисъл обаче св. Марк трябвало да украси небесния си венец с нови страдания за вярата. В синаксара на Йоан Евгеник⁴ се съобщава, че когато през август 1440 г., корабът, на който плавал светителят, спрял в пристанището на Лимнос (един от малкото гръцки острови по това време все още незавзети от турците), св. Марк бил разпознат и съгласно нареждането на императора арестуван и хвърлен в затвора на крепостта. Тук той прекарал две години в условия, пагубни за неговото смъртоносно заболяване (рак), страдайки от нетърпимо горещия и влажен климат на острова, от жестоки лишения и от пристъпите на болестта. Въпреки това в затвора той написал множество смели послания до верните, с които ги предпазвал от лукавството на властващата уния и ги призовавал в никакъв случай да не влизат в общение с отстъпниците. По време на изгнаничеството на св. Марк на Лимнос островът бил обсаден от турската флота, но по Божие чудо бил спасен. Жителите на Лимнос приписвали своето неочаквано избавление на молитвите на светия затворник – спасението на острова започнало точно от крепостта Мундрос, в която бил затворен заточеният светител. След две години, в деня когато се празнува паметта на седемте Ефески отроци, по нареждане на императора освободили св. Марк. Той отплувал за светата Атонска гора, но отново бил възпрепятстван от обстоятелствата и се озовал в Константинопол, където след две години, на 23 юни 1444 г., се преселил в Небесното си отечество.

Няколко години след кончината на светителя разбойническият Флорентински събор с неговата позорна уния бил окончателно отхвърлен. Но злото било сторено и тежките последици на Божия гняв не се забавили. Константинопол, разбира се, не получил обещаната помощ срещу турските нашественици нито от папата, нито от западните владетели и в скоро време Византийската империя престанала да съществува...

Св. Православна Църква дълбоко се прекланя и достойно почита паметта ⁵ на непоколебимия изповедник на Христовата и апостолска вяра, Ефеския митрополит Марк. На 19 януари/1 февруари 1734 г. той официално е канонизиран за светец.

Примерът на св. Марк Ефески е жив и действен особено днес, когато апостасията бурно и нагло залива света и напира с мътните си нечестиви вълни срещу светата Христова Църква. Очевидно, по думите на архим. Амвросий (Погодин), „в тежки за Православието времена Господ избира единици, които сякаш сами стават изразители на Православната Църква, изразители на Нейната Истина, Святост, Непогрешимост.” Дори когато целият потънал в зло свят, начело със светските и духовните власти, отстъпвал и предавал Православието, негови неустрашими поборници като св. Максим Изповедник, св. Мартин, папа Римски, св. св. Теофан и Теодор Начертани, св. Марк Ефески съхранявали искрата на Православието, за да се разгори след това отново Божественият му пламък. Така силата Господня в немощ се проявява и трудът, молитвите и изповедничеството и на един праведник пребъдват во веки – стига делото му да е свято, смирено и саможертвено в името Господне. Защото не в силата е Бог, а в правдата!

Днес, не по-малко, отколкото преди пет столетия, ни е потребно неуморно да прибягваме към дръзновеното застъпничество на св. Марк Ефески пред Господа, Който Едничък може да ни укрепи в тежките за светата ни Църква дни на изпитания и по молитвите на нейния светозарен сонм богомъдри учители и свети отци да я съхрани в православното изповедание.

По материали от фундаменталното историко-богословско изследване на архим. Амвросий (Погодин) Св. Маркь Ефесскiй и Флорентинская Унiя. Джорданвиллъ, 1963. Виж също и: Прот. Митрофан Зноско-Боровскiй. Православие, римокатоличество, протестантизмъ и сектантство: сравнительное богословие. Св.-Троицй Лавра, 1992; прот. К. Зноско. Исторический очерк церковной унии. „Мартис”, 1993; Н. Довас. „Никога няма да подпиша...” – В: „Църковен вестник”, бр. 9, март 1993; Л. Перепелкина. Мерзость запустения. СПб., 1998.

Кончината на св. Марк Ефески

Освободен от заточението по разпореждане на императора, св. Марк Ефески с голям труд се върнал в Константинопол в края на 1442 г. Борбата му за Православието вече го направила известен на целия православен свят. Силата на изповедничеството му го прославила като герой на вярата <...> Но в същото време той бил вече съвсем болен и измъчен човек. Смъртоносната болест бързо го приближавала към предела на живота му – за да получи вечно блаженство и венец заради своя доблестен подвиг и изповедничество. Макар и едва жив телесно, той до самия си край продължавал своята пламенна борба за съхраняване съвършенството на Православието. Историческите източници не ни разкриват нищо за последните година и половина – две от живота на св. Марк. Ако писмото му до йеромонах Теофан от о. Имврос е написано през този период, то вижда се, че краят на живота му е преминал в непрестанни страдания и гонения от страна на привържениците на унията и едновременно с това – в неуморна борба за Истината и за душите на онези, които по едни или други причини били отстъпили от Православието...

Редица факти свидетелстват, че заради непреклонното си отношение към унията св. Марк бил в немилост пред силните на този свят. Първо, известно е, че тогавашният Константинополски патриарх Григорий Мамас бил закоравял униат, работещ с всички сили и ревност за делото на унията и личен противник на св. Марк Ефески – по време на Флорентинския събор той хулел името на светителя; нему принадлежат и „опроверженията” на написаните от св. Марк „Окръжно послание” и „Изповядване на вярата”. Второ, виждаме, че при кончината на св. Марк около одъра му не присъства нито един представител на двореца, нито едно високопоставено лице, освен духовния му син сановникът Георги Схоларий. По това време в Константинопол господствали униатите. Както казахме, самият патриарх бил ревностен униат. Архиереите от патриаршията или му подражавали (като напр. Атинският митрополит, за когото св. Марк пише до йеромонах Теофан от остров Евбея, и Метонският епископ Йосиф), или пък били наплашени, пасивни участници в унията. По това време в Константинопол откритите ревнители на Православието били съвсем малко.

Светителят обаче все пак намирал утеха, съзирайки явни признаци на победа в гигантската борба, водена от него през целия му доблестен живот.

Несъмнено, той знаел и се радвал, че великата Руска Църква не отстъпила от Православието и прогонила Киевския митрополит Исидор от пределите на Русия... Знаем, че св. Марк е обичал, поддържал и се молил за всеки ревнител на Православието; знаем също и това, колко са му били духовно чужди и какъв праведен гняв са предизвиквали у него отстъпниците и предателите на благочестието. Когато някои членове на руската делегация, пристигнали с Исидор от Русия в Италия за събора, ⁶ след като разбрали накъде води унията, решили тайно да избягат от Флоренция, св. Марк им дал своето благословение за това...

В житието на св. Сергий Радонежки четем, че един руски презвитер, някой си Симеон, служещ при Исидор, който не се съгласявал да се подчини на латинството като митрополита, много пострадал за това от него и заедно с Тверския посланик Тома избягал в Русия. По време на трудния си и опасен път веднъж той видял на сън старец, който, като го хванал за ръката, му казал: „Получил ли си благословение от Марк, Ефеския епископ, който върви по стъпките на апостолите?” Презвитерът му отговорил: „Да, видях този чуден и крепък мъж и получих неговото благословение”. Тогава явилият се старец продължил: „Благословен от Бога е този човек, защото никой от суетния латински събор не успя да го преклони нито с дарове, нито с ласкателства, нито със заплахи за мъчения. Ти сам видя това: той не се съгласи с лъжата и затова пострада. А ти проповядвай учението, както св. Марк ти е заръчал, където и да отидеш, на всички православни, които съхраняват преданието на светите апостоли и на светите отци от седемте събора; и всеки, който има истински разум, да се откаже от това (от участието в унията – б. пp.)”. Старецът, който се явил на изпадналия в беда Симеон, бил светият Божий угодник Сергий Радонежки Чудотворец... Има предание, че св. Марк Ефески сочел с надежда на север, т. е. към Русия, приела светлината от тази Църква, заради чиято Истина той бил готов да получи мъченически венец. ⁷

В последните години от своя живот св. Марк е можел да се утешава и с чувството, че вече не е сам в борбата. Така, на Иерусалимския събор в 1442 г., Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският патриарси (чиито представители преди това подписали от тяхно име унията), сега решително я отхвърлили и нарекли Флорентинския събор, гордо самоназовал се „свят” и „вселенски” – „мръсен, антиканоничен и тираничен”. Те обявили също така, че не признават лицата, ръкоположени от униатския Константинополски патриарх Митрофан, скъсали каноническото общение с тях и заявили пред император Йоан VIII Палеолог, че ако той не се отрече от „чуждоземните догмати”, ще го отлъчат от Църквата. Несъмнено, това е било удар по делото на унията.

Освен това, св. Марк е виждал, че унията не се приема нито от свещенството, нито от монашеството, нито от обикновения народ във Византия. Имайки предвид това, в едно от посланията си той пише: „С Божията благодат и сила псевдо-унията съвсем скоро ще се разпадне.” ⁸

Думите на св. Марк се оказали пророчески, макар той и да не успял да доживее до времето, когато унията била отхвърлена от Православната Църква и в самия Константинопол. Това станало при царуването на последния византийски император Константин IX, на събора в храма „Св. София” през 1450 г., когато в присъствието на тримата източни патриарси бил низвергнат униатският Константинополски патриарх Григорий Мамас. Висарион и неговите съучастници били наречени предатели, а паметта на светителя Марк – удостоена с най-висока похвала. Особено значение на този събор имали изказванията срещу латинските догмати и обреди, направени от лица, непосредствено свързани със св. Марк, които продължили и след смъртта му борбата за Православието. Това били неговият учител, старецът Гемист Плитон, и двамата му ученици – монахът Генадий (знаменитият в света Георги Схоларий) и Амирутис. Този Събор предал Флорентинския събор на анатема. А в 1453 г. Константинопол паднал и Византийската империя прекратила своето съществуване. Но преди да изчезне от историята, тя отхвърлила срамната уния, потвърдила верността си към Православната вяра и почела паметта на бореца за Православието св. Марк, митрополит Ефески.

Следващите Константинополски патриарси били ревнители на Православието. По този начин, Флорентинската уния не просъществувала дълго.

Св. Марк е могъл да се утешава и с това, да вижда как под благодатното му влияние хората се завръщат в лоното на Православната Църква. Великият ритор Мануил разказва, че благодарение на св. Марк мнозина осъзнали погрешното си увлечение по унията; сред тези люде той по-специално посочва императора Йоан Палеолог и Георги Схоларий. За това, че императорът осъзнал своята грешка, четем и в писмото на св. Марк до йеромонах Теофан от остров Евбея: „Императорът открито казва, че се разкайва за стореното и обвинява онези, които са се покорили и са подписали унията.” ⁹ А Великият ритор Мануил, описвайки последните години от живота на св. Марк, казва следното: „Тук (т. е. в Константинопол) той, след като положил много усилия и от заблудените едни обърнал към истината, в това число и самия приснопаметен цар, други пък по най-различни начини призовавал да се върнат към изконните здрави догмати, а Генадий (в света Георги Схоларий), мъж свят и премъдър в истината, който ... по-късно станал патриарх чрез божествен избор, оставил след себе си за приемник на своето благочестие, за поборник и мъжествен защитник на правите догмати на богословието и след като живял три години, св. Марк се преселил при Господа, оставяйки на Христовата Църква много съчинения, всички изпълнени с благодат и високо богословие.” ¹⁰

И тъй, виждаме, че последните година и половина – две от живота на св. Марк, които той прекарал в Константинопол след завръщането си от изгнание, преминали в непрестанна борба за Православието и за душите на заблудените, по израза на светителя – „убити души, съблазнили се относно тайнството на Вярата”. ¹¹ Тези две години минали и в непрестанни гонения от страна на враговете на Православието, за които можем да съдим, че са имали немалка власт и са заемали отговорни постове в Църквата и държавата.

Що се отнася до императора, то вероятното осъзнаване от него погрешността на униатския път не довело до никакви резултати: той така и не скъсал унията с Рим. Очевидно, въпросното му осъзнаване се изразявало най-вече в това, че той ограничил прекомерно жестоките гонения срещу св. Марк. Ще припомним думите на Георги Схоларий за последните години от живота на светителя: „Той можеше да претърпи и по-големи страдания, ако монархът не бе прострял към него съчувствената си десница, защото монархът повече от други се удивляваше на добродетелите и премъдростта на този свят мъж”. ¹²

Последните две години от живота на св. Марк били време на тъмна нощ, надвиснала над Православието (както писал самият св. Марк до Георги Схоларий: „и досега сключената от тях уния обгръща Църквата с мрак”), въпреки че вече се забелязвали и признаци на зазоряване и светителят знаел, че борбата, начело на която той стоял, ще доведе до победа. Защото това е било борба за Истината, която е непобедима! Той обаче знаел и това, че победата няма да дойде от само себе си, че е нужен още много, много труд за Православието, труд напрегнат, горене на духа, неугасващо нито за миг, борба продължителна и опасна. А той, воеводата на тази борба, който стоял начело на войнството, изтощен от болестта и измъчен от хорските козни, вече едва крачел... Ала силата Господня в немощ се проявява (ср. 2 Кор. 12:9)!

За самата кончина на светителя имаме повече сведения, отколкото за последните две години от живота му.

Великата и жестока борба за Православието, самотата му в нея, държавните и църковните репресии, на които бил подлаган, а най-вече изгарящата го ревност, непрестанната му болка за Църквата – всичко това неизбежно имало гибелни последици за крехкия и немощен телесен съсъд на светителя, в който живеел дух, подобен на духа на пророк Илия по ревността му към Бога, или на духа на великия основател на Ефеската църква, св. ап. Павел, по неговите грижи за всички църкви. Този пламенен дух обаче бил носен от немощно тяло, изнурено от непосилната борба със смъртоносната болест, от подвизите и богословските трудове. Още на Флорентинския събор св. Марк бил тежко болен, а след това – окончателно изтощен и измъчен. След връщането си от заточение той не живял дълго. Смъртта го покосила на 23 юни, за което ни съобщава Йоан Евгеник в посветения на светителя Синаксар. Според необоримите доказателства на монсеньор L. Petit за година на кончината му следва да приемем 1444 г.

Св. Марк Ефески починал на 52-годишна възраст. Ето как говори за кончината му Георги Схоларий: „Скръбта ни се удвоява и от това, че смъртта го грабна от обятията ни преди той, украсен с придобитите от него добродетели, да е остарял в тях, преди да сме успели достатъчно да му се насладим, в разцвета на този преходен живот! Никакъв порок, никакво лукавство не бяха в състояние да разколебаят ума му или да покварят душата му – така силно тя бе напоена с добродетел и закалена в нея! Дори и небесният свод да се беше срутил, и тогава праведността на този мъж не би се поклатила, силата и не би изнемогнала, душата му не би се поколебала и мисълта му не би отслабнала при никакви трудни изпитания.”

Ето какво ни разказва Йоан Евгеник за кончината на своя брат: „Така, като живя боголюбиво и светло се отличи в живота си още от млада възраст до приемането на божествена схима, и в самата свята схима, и в степените на свещеническото служение, и в архиерейското си достойнство, и в разсъжденията си за Православната вяра, и в благочестивото и безстрашното и изповядване, той, достигайки телесно 52-годишна възраст, с радост се престави в 23-ия ден на месец юни пред Този, при Когото, подобно на ап. Павел, желаеше да се пресели и с Когото искаше да пребъдва, Когото прославяше с добрите си дела, за Когото православно богословстваше, Комуто благоугаждаше през целия си живот.”

Мъчителната агония на светителя продължила 14 дни. За нея, както и за телесните му страдания, ни разказва Йоан Евгеник в по-разширения си Синаксар, издаден от S. Petrides: „Той боледува 14 дни; при това самата болест, по собствените му думи, действаше върху него като железни оръдия за мъчение, използвани от палачите на светите мъченици: те като че ли стягаха ребрата и вътрешностите му и оставайки впити така, му причиняваха непоносими болки; та както изглеждаше, онова, което не можаха да сторят на свещеното и страстотерпческото му тяло хората, извърши болестта по неизказаните Божии съдби, за да може този изповедник на Истината и страстотерпец, победител над всевъзможни страдания и венценосец, да застане пред Бога, след като е претърпял всички беди, и то до последния си дъх, подобно на очистено в пещ злато, и благодарение на това да получи от Праведния Съдия още по-големи почести и награди за вечни векове.”

Макар и агонията му да била крайно мъчителна, самата кончина дошла леко, и светителят с радост предал Богу своя блажен и светъл дух. В Синаксара си Йоан Евгеник разказва: „Преди своята кончина той даваше на присъстващите множество наставления и отечески разпоредби относно връщането на Църквата към правото учение и относно нашето благочестие, както и за откритото спазване на правилните църковни догмати; поучаваше ги да се отвръщат от нововъведенията, и след като изрече с радост последните си думи: „Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, в Твоите ръце предавам духа си!”, той се представи пред Бога”.

Св. Марк бил погребан в Манганската обител в Константинопол. Йоан Евгеник така описва погребението му: „Този велик светилник на живота в света, и светлина, и добра сол, който бе явен на Църквата Христова, този доблестен борец за Истината, и слънце за цялата вселена, възсия от великия царстващ град, знаменития Константинопол. В него той се роди, в него бе откърмен и възпитан, и накрая, преселвайки се при Бога, нему остави свещеното си тяло.” Тези думи са взети от началото на Синаксара, а в края му Йоан Евгеник така повествува за мястото на погребението и за самото погребение на светеца: „При общо стечение на народа, със стража, с многобройни почести, до самата Манганска обител, посветена на божествения мъченик Георги, бе положен с почести, като съкровище, този свещен и многочестен съсъд на осветената му душа и храм за слава на Бога, прославян и дивен в Своите светии.”

Запазен е един скъпоценен документ, който силно вълнува със своята възвишеност – думите на умиращия св. Марк Ефески, изречени пред събралите се около одъра му негови близки и специално към намиращия се там Георги Схоларий, а така също отговорът, който последният дал на св. Марк. По-долу поместваме изцяло този документ.

В самия ден на кончината си, на смъртния одър, св. Марк Ефески за последен път се обръща към своите приятели и единомишленици в борбата за Православието. Той не говори нито за себе си, нито за нещо друго; неговите последни мисли са насочени към православната вяра, на която е посветил целия си живот. Сега светилникът на живота му угасва: „Ето, казва той, сега вече съм нищо, а има ли нещо по-малко от нищото!”. Делото на Православието е застрашено. Константинополският патриарх е ревнител на унията. Дворецът е изцяло във властта на Ватикана, чиито представители се държат в Константинопол като капризни господари. Одърът на светителя е заобиколен от шепа ревнители на Православието, ала сред тях няма нито един, който би имал сили да продължи борбата. Със скръб в душата той пита кой ще поеме вместо него светилника на Православието и ще го съхранява запален? Кой ще застане на мястото на падналия воевода в редиците на борците за Истината? Това място може да заеме само един човек – неговият духовен син и ученик, сановникът и философът Георги Схоларий, секретар на василевса. Дали обаче ще поеме той върху себе си тази тежка отговорност? Ще остане ли верен на Православието и на Църквата? Ще пожелае ли да пожертва кариерата си, а може би и нещо повече от честта и богатството – ще пожелае ли да пожертва живота си за Истината?

Св. Марк знаел, че Георги Схоларий водел по-скоро примиренческа политика спрямо унията – не само по време на Флорентинския събор, но и след него, вече в Константинопол, той бил склонен да оправдае компромиса с догматите на вярата. И въпреки това св. Марк чувствал, че може да повери на Георги Схоларий своето място и именно нему да предаде водачеството в борбата за Православието. Той познавал вътрешните му убеждения, знаел, че неговата душа е отзивчива, нежна, способна да възприема всичко възвишено. Да си припомним, че въпреки немалката си обида и известно несъгласие с възгледите на св. Марк, Георги Схоларий адресирал писмото си до него с такива трогателни думи: „До Всесвещения митрополит на Ефес и пречестнейшия Екзарх на цяла Асия и мой в Господа божествен и най-свят отец и владика, до най-добрия и най-мъдрия сред хората.” Св. Марк е познавал нежната душа на своя духовен син, неведнъж му прощавал неговите слабости, и същевременно го укрепвал повече да не пада в тях. Сега, когато разговарял с него за последен път и му предавал най-важното в живота си – запазването на Православието, светителят се обърнал към сърцето му, за да го убеди да заеме мястото му в борбата. И той с тревога очаквал неговия отговор.

Отговорът на Георги Схоларий е достоен за този велик човек. Сега той напълно осъзнал и възвестил пред всички, че цялата дипломатичност, към която дотогава се придържал, официалният неутралитет, който някога считал за правилен и оправдан, предишното мълчание и отклоняване от борбата за Православието по едни или други съображения – всичко това е било неправилно. От сега нататък той го отхвърля и с готовност ще заеме мястото на св. Марк в борбата за Православието. Готовността си да се бори за съвършенството на Православието той засвидетелствал с такива прекрасни слова: „Всецяло потвърждавам и казвам пред Бога и пред светите ангели, които сега невидимо стоят, и пред присъстващите тук мнозина достойни мъже, че ще те заместя във всичко и ще говоря сякаш с твоята уста, че ще ме изгаря твоята ревност, и каквото си ни завещал с любов, това и самият аз ще предлагам на другите, и в нищо от това не ще ти изменя, но докрай ще се боря, дори да рискувам кръвта си и живота си.”

След смъртта на св. Марк Георги Схоларий пламенно продължил борбата за Православието. В надгробното си слово за светителя той открито порицал унията и възвеличил добродетелите на починалия борец срещу нея, изтъквайки тази особена близост и любов, които той хранел към светителя и които светителят изпитвал към него. За да произнесеш в такива условия подобна реч е било нужно да притежаваш истинско мъжество. Вече като монах Генадий, в речта си пред император Константин IX (вероятно в 1448 г.), в присъствие на целия сенат, той призовава към скъсване с унията и казва, че във Флоренция „вярата беше предадена и Варава бе предпочетен пред Христа; всичко беше извратено, всички догмати на отците – потъпкани.” Пак той, на събора в храма „Св. София” (1450 г.) взел пламенно участие в очистването на Православната Църква от унията. Борбата си той продължил и по-нататък, когато, вече след падането на Константинопол, за кратко време поел патриаршеското служение, будейки дълбоко уважение не само сред православните, но и у турските власти. По този повод достатъчно е да споменем, че когато го приемал, султанът се изправял на крака.

Впоследствие св. Църква е причислила Константинополския патриарх Генадий II (в света Георги Схоларий) към лика на светиите.

Последните слова на умиращия св. Марк Ефески

Желая да изкажа становището си по-подробно, особено сега, при наближаващата ми кончина, та да бъда последователен от начало до край, и да не би някой да си помисли, че едно съм говорил, а друго съм скривал в мислите си, за което би било справедливо да бъда посрамен в часа на своята кончина.

Ще кажа за патриарха – да не мисли той да ми оказва някакви почести при погребението на моето смирено тяло, или да изпраща на гроба ми някой от своите архиереи, или от своя клир, или изобщо който и да било от намиращите се в общение с него, за да вземат участие в молитвите или да се присъединят към поканените свещенослужители от нашата общност, като иска да покаже по този начин, че в миналото, или пък тайно аз уж съм допускал общение с него. И за да не даде моята безгласност повод на онези, които не познават добре и изцяло моите възгледи, да заподозрат някакво съглашателство от моя страна, аз заявявам и свидетелствам пред многото събрали се тук достойни мъже, че ни най-малко и по никой начин не желая и не приемам общение с патриарха, или с тези, които са в общение с него – нито в този живот, нито след смъртта ми. Както не приемам нито станалата уния, нито латинските догмати, които е приел самият патриарх и неговите съмишленици, и заради прокарването на които той е заел това предстоятелско място ¹³ с цел да разруши правилните догмати на Църквата. Аз напълно съм уверен, че колкото по-далече стоя от него и от подобните нему, толкова съм по-близко до Бога и до всички светии; и колкото повече се разграничавам от него и от единомишлениците му, толкова повече съм в единение с Истината и със светите отци – богословите на Църквата. Убеден съм също, че онези, които се числят към първите (приелите унията – б. пр.), отстоят далече от Истината и от блажените учители на Църквата.

Затова казвам: както през целия си живот бях в разделение с еретичестващите, така и по време на кончината си, а и след моята смърт, аз се отвръщам от общуването и съединението с тях и клетвено ви заповядвам: никой от тях да не пристъпва на моето погребение, нито да се доближава до гроба ми, а също и до когото и да било от нашата общност, с намерение да съслужи в нашите богослужения; защото това би означавало да смесваме неща, които не могат да бъдат смесени. Но подобава те (еретиците – б. пр.) да останат напълно отделени от нас, докато Бог не дари връщане към правото учение и мир на Своята Църква.

След това, като се обърнал към сановника Схоларий ¹⁴ , той казал:

У философите има някои положения, които, макар и да съм позабравил, тук малко ще припомня: има положения, които се определят от аналогични положения; сред тях, например, е понятието за допустимост, също и понятието за по-голяма възможност за допустимост; и тъкмо това понятие за по-голямата степен на допустимост е близо до понятието за необходимо-произтичащото. ¹⁵ Това има отношение към гореказаното.

Тук ще говоря за сановника Схоларий, когото познавам от ранната му юношеска възраст, към когото имам добро разположение и голяма любов като към собствен син и приятел, или ако някой може да предложи друго название, свидетелстващо за благоразположение и любов. Като общувах и разговарях с него дори до този час, придобих ясна представа за изключителното му благоразумие и мъдрост и за силното му слово; затова съм уверен, че само той е в състояние в днешно време да протегне ръка за помощ на Православната вяра, разтърсвана от насилието на рушителите на съвършените догмати, а също така с Божията помощ да върне към правото учение Църквата и да укрепи Православието, стига да не пожелае да се откаже от това дело и да скрие светилника си под крина. Но напълно съм уверен, че той не ще постъпи така и не ще пренебрегне дотолкова гласа на съвестта си, като вижда, че вълните на бедствията заливат Църквата, а вярата става зависима от човешки немощи (казано по човешки!); и като знае, че е в състояние да ѝ помогне, няма ли да побърза с цялата си ревност и готовност да се впусне в борбата? Защото като на мъдър човек, не му е неизвестно, че разрушаването на съборната вяра означава обща гибел.

Вярно е, че в миналото, макар и начело на доста жестоки битки, водени от други хора, и по-специално от мен, той не се прояви като открит поборник на Истината (може би по нечии съвети или подтикван от някои люде). Но нали и аз по-рано нищо не съм допринесъл или съвсем малко съм допринесъл за борбата – поради липса и на сили, и на ревност; сега пък вече съм нищо, а има ли нещо, което да е по-малко от нищото! И тъй, ако тогава той мислеше и това, че можем (т. е. сам св. Марк – б. пр.) нещо да поправим и смяташе, че не е нужно да предприема неща, които биха могли да свършат другите, а също така, че оказаната от него незначителна помощ само би навредила на другите, както самият той често ми обясняваше, искайки при това прошка, то сега, когато вече ви напускам, не виждам друг, равен нему, който би могъл да заеме мястото ми в Църквата и в защита на вярата и догматите на Православието. Затова аз го смятам за достоен, като призван (или по-добре казано принуден) от самото време да направи явна скритата в него искра на благочестието и да стане открит поборник на Църквата и на здравите ѝ догмати, та с Божия помощ да довърши онова, което не съм успял да поправя аз. Защото, с Божията благодат, той е в състояние да стори това при неговия естествен ум и неговия дар слово, стига само да пожелае да ги използва в подходящо време.

Еднакво той е длъжен пред Бога, пред вярата и Църквата с преданост и в чистота да се бори за вярата. И самият аз възлагам върху му тази борба – да стане той вместо мен защитник на Църквата, водач на здравото учение и поборник на правите догмати и на Истината, като се опира на Бога и на самата Истина, заради които именно се води тази борба; та като стане съобщник в това дело на светите (църковни) учители и на богоносните отци – великите богослови, да получи и той награда от праведния Съдия, когато обяви за победители всички, които са отстоявали благочестието. Ала и самият той е длъжен да употребява всичките си сили и ревност за доброто съхраняване на правите догмати на Църквата, като човек, който ще трябва да отговаря за стореното в съдния час пред Бога и пред мен, който съм му възложил това, с надежда да чуя в благата земя тези слова, носещи повече от стократен плод.

Нека сега той ми отговори, та като си отивам от този живот, да получа пълна увереност, за да не умра в печал, отчаял се за връщането чедата на Църквата към правото учение.

Отговорът на Георгий Схоларий:

Най-напред, владико свети, нека благодаря на великата ти светиня за похвалите, които изрече за мен, защото желаейки да ми окажеш милост, ти засвидетелства за мен такива велики неща, каквито аз не притежавам и съм уверен, че съм твърде далеч от тях. Ала това произтича от висотата на благостта, добродетелта и мъдростта на твоята велика светиня, от която, познавайки я от самото начало, та и до днес, аз не съм преставал да се възхищавам, и към която подобава да имам такова отношение – като към отец, учител и наставник. Ръководейки се като от правило от съвършеното ти разбиране на догматите и от твоите правилни разсъждения, с които съм напълно съгласен, и като отхвърлям без колебание всичко, което не съответства на твоите схващания, никога не съм отказвал да изпълня дълга си на син и ученик към твоята велика светиня. За свидетел призовавам самия теб. Знаеш, че винаги такова е било отношението ми към теб, и като съм откривал и по-дълбоките си чувства относно тези убеждения, винаги съм давал пред тебе тези обети. Що се отнася до това, че на времето не съм се включил открито в борбата, която великата ти светиня водеше, и съм мълчал, никой друг не знае по-добре от тебе причините за това – защото често пъти съм ти излагал своите доводи и съм ти искал прошка, от която никога не си ме лишавал. Но от днес, с Божия помощ, отхвърлям всичко това (досегашните си „доводи” и своята нерешителност – б. пр.) и ставам най-искрен и открит поборник на Истината, и без страх ще възвестявам догматите на отците ми и съвършенството на Православието – съгласно разбиранията на великата ти светиня. Казвам това не защото виждам вече, че великата ти светиня ще бъде взета от този свят – ние все още не сме изоставили сетните си надежди и се надяваме на Бога, че Той ще те изцели от недъга ти и ще пребъдеш още с нас и заедно ще се потрудим на това поприще. Ако ли пък, по Божиите съдби, само Нему известни, ти преминеш оттук в приготвеното ти място на упокоение, и поради нашето недостойнство ни напуснеш и се преселиш там, където си достоен да пребъдваш – всецяло потвърждавам и казвам пред Бога и пред светите ангели, които сега невидимо стоят, и пред присъстващите тук мнозина достойни мъже, че ще те заместя във всичко и ще говоря сякаш с твоята уста, че ще горя с твоята ревност, и каквото си ни завещал с любов, това и самият аз ще предлагам на другите, и в нищо от това не ще ти изменя, но докрай ще се боря, дори да рискувам кръвта си и живота си. И въпреки съвсем малкия ми опит и сили, аз вярвам, че великата ти светиня ще възпълни това, което не ми достига – докато си още с нас, с присъщото ти съвършенство, а след като ни напуснеш – с твоите благоприятни молитви пред Бога.

Архимандритъ Амвросiй (Погодинъ). Святой Маркъ Ефесскiй и Флорентiйская Унiя. Джорданвиллъ, 1963.