Житийно повествование за Серафим (Соболев), архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец

„Три неща са непостижими за мене,
дори четири, които не разбирам:
път на орел по небето…“
(думи на Агура, Иакеевия син, Притч. 30:18, 19)

Необикновена гледка се разкрива пред очите ми: величествен орел с позлатени от слънцето криле засенчва небето над мен. За кратко. Сетне с устрем се издига високо в простора… Пред мен остава образът на орела, символ на „царско достойнство, способност за летене нависоко, стремителност на полета, зоркост, бдителност, бързина, изкусност в търсенето на храна, укрепяваща сила, способност, при силно напрягане на зрението свободно, открито и неотклонно да гледа към щедрия и многоцветен лъч, излизащ от божественото слънце.“

А пред мисления ми взор в този момент изниква гледка, още по-вълнуваща – пътят на един духовен орел, прямо и неотклонно вперил своя поглед в Слънцето на правдата; издигнал духа си високо над всяка злоба и метежност; стремително изкоренил всяка заблуда и ерес; зорък и бдителен за повереното му паство; бърз в утешение, изкусен в намирането на Хляба, слязъл от небето заради нас, човеците; укрепващ с дело и слово всяка изнемогваща християнска душа; целеустремен да изпълни в съвършенство Божията правда; покрил с крилете на вярата и любовта едноименния на Премъдростта град – София – и хранещ с потоците на истинното богословие целия православен свят – светител Серафим (Соболев), архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец.

Трудно постижим е този „полет“ – едва успяваме да го следим с поглед и да събираме духовните съкровища от ярката следа на един свят живот, достоен да бъде записан върху скрижалите на сърцата ни.

Светител Серафим се родил в семейство на благочестиви родители, жители на големия и древен руски град Рязан.

Бащата, Борис Матвеевич Соболев, бил прикован на легло от тежка болест. А обичната му майка, Мария Николаевна Соболева, с търпение и любов се грижела за немощния си съпруг и за многобройната челяд.

Дълбоко вярваща, смирена и кротка, придобила с търпението си и дара на сълзите, Мария Николаевна носела на крехките си рамене не само житейските несгоди, но сякаш въплъщавала в живота си молитвения дух на Православието. На такава майка подобавало да роди син, който да даде съвършен духовен плод, и така да увенчае добродетелния живот на своите родители. А как чудно било това рождение!

Настъпил часът, в който младенецът трябвало да поеме първия си дъх на тази земя, но по Божие допущение детето дълго не излизало на бял свят. Измъчена от нетърпими болки, Мария Николаевна ту падала в несвяст, ту отново идвала в съзнание. И кой може да опише трепета, надеждата, молитвите и упованието на една майка, осъзнаваща, че плодът на нейната утроба може и да не оцелее? Лекарите около нея тревожно и шепнешком се съвещавали. Те вече били решили да пожертват живота на детето, за да спасят майката. В този миг Мария дошла в съзнание и научила за страшното им решение. Със сетни сили тя заклела своя съпруг да не позволява това да се случи.

И Господ възнаградил непоколебимата ѝ вяра: след още една нощ на непосилни мъки младенецът се родил сам, без чужда помощ. Чул се първият удар на църковната камбана, която възвестила началото на новия ден, началото на един нов живот.

Новороденият младенец, когото нарекли Николай, издал своя първи многоочакван плач на 1-ви декември (ст. ст.) 1881 г. Честваните през тези дни на декември трима пророци – Наум, Авакум и Софоний сякаш указвали раждането на нова звезда на небосклона на Църквата и охранявали с небесното си покровителство чистата младенческа душа. А щастливата майка Мария, забравяйки мъките, от радост, че „човек се е родил на света“ (Йоан 16:21), поискала да види своята рожба, и сетне възкликнала: „Ах, какъв сериозен мухтар се роди!“.

Господ вложил в словата на Мария пророческа сила, защото родилият се син бил избран свише за пастирско служение на Църквата още от утробата на майка си.

Някога Йосиф Прекрасни понесъл от братята си подигравки заради пророческия сън, предвъзвестяващ, че всички те ще му се поклонят.

А по-големите братя и сестри на малкия Николай шеговито започнали да го наричат „мухтар“, без да подозират, че и те в свое време ще се поклонят на своя брат. И както Йосиф бил любимец на своя баща Яков, така и Коля бил утеха и най-любим син на своята майка, защото се отнасял винаги с любов към всички свои близки. Древният патриарх Яков ушил на Йосиф шарена дреха, а Мария Николаевна се радвала на „шарената дреха“ на своя син, изтъкана от многото му добродетели, които личали ясно още от младенческите му години.

Николай растял в детска простота и чистота, в незлобие и кротост. Бил винаги приветлив, деликатен, внимателен. От най-ранно детство възлюбил Господа от цялото си сърце, научен от примера на своята боголюбива майка. С присъщата на децата любознателност момчето попивало и православния дух на град Рязан: древната история, Старият град с множеството църкви, сред които се отличавал величественият Успенски събор със своя огромен иконостас; тихият Спасо-Преображенски манастир вълнували ученолюбивата, съзерцателна душа на светителя. Вглъбен и сериозен още от малък, Николай внимателно се стараел да придобива знания, воден от думите на премъдрия Соломон: „Който придобива разум, обича душата си; който пази благоразумие, намира добро“ (Притч. 19:8).

Коля удивлявал не само своите връстници, но и учителите си със своята скромност и смирение, с умението да бъде честен и открит пред себе си и пред другите.

Веднъж, в четвърти клас на църковното енорийско училище, учителят обяснявал сложна задача по аритметика, която никой от учениците не разбирал. На три пъти преподавателят се опитвал да разясни задачата, а децата все не я проумявали. Ядосан и уморен, учителят призовал: „Хайде тогава, който от вас е глупак, да излезе напред!“.

Дванадесетгодишният Николай веднага станал от мястото си и отишъл отпред. В същия миг изуменият учител съжалил за думите си – Коля бил най-добрият му ученик. А бъдещият светител проявил още тогава онова дивно смирение, което озарявало целия му житейски път, и отрано усвоил по-важния урок: „Слушай съвет и приемай изобличение, за да станеш отпосле мъдър“ (Притч. 19:20), защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (1 Петър 5:5).

Тази благодат, която малкият Николай носел в сърцето си, неизменно преливала към всички общуващи с него – близки и далечни, познати и непознати. И от нея по чуден начин у малкото момче се съзиждала и възраствала истинска любов към ближния.

Докато посещавал църковното училище, майка му всяка сутрин му давала по две копейки за закуска. Благоразумният Коля винаги давал една от тях на бедна старица. Един ден, приближавайки се към възрастната жена, той започнал да бърка по джобовете, но с тъга установил, че е забравил монетите вкъщи. А милата старица очаквала обичайната милостиня.

— Прости ми, мила бабичко, нямам нищо. – усмихнал се смутено Николай. Старицата продължавала да го гледа. И изведнъж заплакала.

— Твоята добра дума ми е по-скъпа от всякакви пари! – отвърнала бедната жена.

От този случай малкото момче проумяло, че има много хора по света, които никога от никого не чуват ласкава дума. От този ден нататък в продължение на целия си живот Николай разпръсквал щедро за тези души милостиня на утеха, добра дума, надежда и любов. Така ден след ден, Коля внимателно украсявал храма на своята душа и можел да запее заедно с царствения пророк Давид: „Ще размислям за път непорочен, Тебе, Господи ще пея“ (Пс. 100:2).

За боголюбивата душа на младежа най-естественият избор за продължаване на неговото обучение била Рязанската духовна семинария.

Сериозен и ученолюбив, Николай старателно изучавал всеки предмет от нелеката програма на духовното училище. А срещнел ли трудност, влагал целия си устрем в топла молитва към Господа, на Него Едничкия възлагал всяка своя грижа, всяка немощ. В началото изпитвал трудност да пише съчиненията си, но веднага се предавал на пламенна молитва: „Спасителю мой, помогни ми да пиша добре съчиненията си, а аз Ти обещавам да стана монах и да Ти принадлежа с всички атоми на своето същество!“. Милостивият и щедър Господ чул молбата на сърцето му – оттогава съчиненията на 20-годишния Николай Соболев станали най-добрите в класа, а съучениците му, наблюдавайки благочестивия му живот, започнали да го наричат „монах“.

Била последната година от обучението му в Рязанската семинария. Предстояло младият човек окончателно да избере своя житейски път.

Мечтата на благоговейната му майка Мария Николаевна била да види своя син ръкоположен за свещеник. Николай от малък бил болнав и грижовната му майчица не мислела, че синът ѝ е в състояние да издържи по-нататъшно обучение в Духовна академия. Затова тя добросъвестно се заела да му намери годеница. Винаги послушен на родилата го, младият Николай знаел, че „който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровища“ (Сирах. 3:4). Той премълчал за своето обещание и вътрешно влечение да стане монах и напълно се предал на Божията воля.

Цяло лято майка и син обикаляли градчета и села, за да намерят подходяща невеста, но плановете все се проваляли по неведомия Божи промисъл. Мария Николаевна дори узнала за желанието на сина си да стане монах, но продължавала да се старае да го задоми. Едва към края на лятото тя примирено казала:

— Всички мои опити да те оженя, за да можеш да станеш свещеник, излязоха напразни. Сега ти сам уреждай своята съдба!

— Да идем да се поклоним пред чудотворната Боголюбска икона на Майката Царица Небесна и да я помолим тя сама да ни посочи моя жизнен път.

О, свещено упование на Господа! О, страх Божи, бликащ от чисто сърце! Как монахолюбивата душа на младия Николай следвала своя Бог и Създател неуклонно, прямо, без забавяне и колебание, за да предаде и на нас, нерадивите, урок от стари времена:

„Погледнете на древните родове и вижте: кой е вярвал Господу и е бил посрамен? Или кой е пребъдвал в страха Му, и е бил оставен? Или кой е викал към Него, и Той го е презрял?“ (Сирах. 2:10).

Блаженият Николай тръгнал към храма, уверен, че там ще научи каква е Божията воля. Иконата на Божията Майка не била вече в църквата, но Николай вярвал, че Господ може по много начини да насочи човешката душа към добро.

Тръгнали си замислени. По пътя срещнали един от другарите на Николай от Семинарията – Миша Смирнов. Майка и син споделили своята грижа, а Миша се учудил:

— Но ти така добре се учеше. Трябва непременно да постъпиш в Академията!

— Но как бих могъл, Миша? Аз никак не съм се готвил. Та нали и без това приемните изпити вече минаха… – смутено размишлявал Николай.

— Тази година Петербургската Духовна Академия отложи изпитите за края на август поради ремонт на сградата. Ти си дълбоко вярващ! Уповавай се на Бога! Сам Спасителят ще ти помогне! Заминавай, въпреки че не си се готвил!

В този миг в сърцето на Николай се разляла такава необикновена радост, че той почувствал с цялото си същество – тези думи били изречени за него от Пречистата Божия Майка, която никога не пренебрегва молбите ни. Небесната Царица ясно му показвала пътя, по който да върви.

И Николай поел по този път – със смирение и упование; с торби, препълнени с учебници, които изисквали повече време, за да бъдат старателно прочетени; с тревога дали ще оправдае очакванията и с чувство на отговорност към близките му. Не пропуснал да вземе и най-важното: благословението на любимата му майка, която дала последните си пари за пътя. До изпитите оставали десет дни.

Николай добре съзнавал, че не е възможно да се подготви за толкова кратък срок, но вярващото му сърце се уповавало твърдо на Бога, за Когото няма нищо невъзможно. И както някога равноапостолният Константин-Кирил, наречен Философ, тръгнал да се учи в престолния град Константинопол, изричайки Соломоновата молитва: „Боже на отците ни и Господи на милостта ... дай ми намиращата се край Твоя престол премъдрост!“, така и благоразумният Николай възложил надеждата си на преблагия Господ, отправяйки към Него своята смирена молитва: „Спасителю мой! Радост моя! Ти Си милосърден и всемогъщ. Изпълни моята молба. Ти виждаш, че аз зная само един въпрос. Нека ми се падне той. Иначе ще се проваля на изпита, ще се върна с голяма скръб вкъщи и ще огорча моята майчица“ – така простичко, сякаш говорел на най-близкия си приятел, Николай измолвал от Господа чудна подкрепа за всеки един от трудните изпити в Академията. А преблагият Бог, Който очаква само нашето искрено призоваване на святото Му име, преумножил своите дарове и Николай се представил толкова добре, че от Академията решили да изпратят похвално писмо до Рязанската семинария заради блестящо подготвения неин възпитаник. Благодарен на Бога, Николай въздал хвала на своя Спасител, под Чието дивно покровителство бил приет за студент в Петербургската духовна академия, „защото Господ Бог е слънце и щит, Господ дава благодат и слава“ (Пс. 83:12).

Това се случило през 1904 г. През същата тази година България започнала да строи в центъра на столицата София най-голямата и до днес своя църква – храм-паметника „Св. Александър Невски“, чиито златни куполи заблестели в знак на благодарност от признателните българи за подвига на хилядите православни воини, дали живота си за Освобождението на поробена България. А в Санкт Петербург бъдещият Софийски чудотворец светител Серафим продължавал най-усърдно да съзижда и изографисва храма на своята душа – с присъщата му строгост към себе си, прилежност и сериозност, Николай пристъпил към изучаването на „науката на науките – познанието за Бога“. Всяка сутрин ставал рано, за да присъства на литургията в Александро-Невската лавра. Както сам написал по-късно в дневника си за този благодатен период от своя живот:

„Колко прекрасно е да ставаш в ранна утрин! Всичко спи. Отвъд града картината е дивна, божествена, недокосната от човешката злоба и страсти. Как обичам творението Божие!“.

Всичко от заобикалящия свят му говорело за Бога – и величествените храмове, и малката капка роса по стъблото на цвете, и всяко слово, и всяко дихание. Тъй бива с всекиго, чиято душа „копнее и чезне за Господните двори“, чието сърце „с възторг се стреми към живия Бог“ (Пс. 83:3).

Постепенно душата на младия Николай се умъдрявала и учела да избира доброто, вглъбявала се в себе си и започнала да страни от суетата на този свят. Сърцето на младежа горяло от любов към Господа и с детска чистота и простота той изливал своя благоговеен трепет в молитвичка-песен: „Радост моя! Радост моя! Радост моя! Ах, Спасител мой!“ – можело да се чуе от огромната зала на Академията, където се усамотявал Николай, свирел на пианото и съкровено пеел на своя Създател. Сърцето му се вълнувало от тиха, неизказана радост. Това сладостно влечение към Господа било съпроводено с братска, нежна любов към ближните. Тази любов просвещавала ума и сърцето му с Христовия мир. И за околните чудният дар не останал дълго в тайна, защото любовта привлича всички.

Николай бил търпелив и мирен, искрен и добросърдечен в обноските си, винаги усърден в правенето на добро, никому не причинявал вреда или обида. Странял от шумните компании, за да се приближава все повече към Бога. Въздържал се от всяко излишество, но бил ненаситен за словото Божие. Съзнателно избягвал вредните беседи и пазел зрението и слуха. Бил мълчалив и кротък. Другарите му неведнъж се възползвали от това, като вземали полагащите му се чай и захар. Николай не им се сърдел и не скъпял нищожните материални блага. Той внимавал единствено да опази сърцето си, бдял да съгради „дома на душата“, който наричаме търпение и да даде „храна на душата“, което е блаженото смирение.

Жадно и любознателно четял житията на светиите и светоотеческа литература, откъдето черпел жива вяра, старание да живее по евангелските заповеди и дълбока почит и любов към светите отци на Църквата. Като трудолюбива пчела събирал духовен мед от всички краища на Русия, посещавал прочути старци и хранел душата си с духоносните им слова. Няколко пъти посетил и прославения по-късно Кронщадски чудотворец протойерей Йоан Сергиев.

Така в трезвост и благоговение, в пост и молитви, в борба да опази душата си девствена и чиста, преминавало обучението му в Академията. Молитвеният живот на благочестивия Николай оставал скрит за околните. Младежът строго изпълнявал думите на Спасителя: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая…“ (Мат. 6:6). Само понякога Господ Сам разкривал силата на тази молитва и случилото се поразявало всички свидетели – тъй както гръм раздира оглушително простора в притъмнялото небе, сетне блясва ослепителна светкавица и подир нея всеки звук притихва в очакване на дъжд.

През една от ваканциите Николай гостувал заедно с майка си и брат си Михаил на своята сестра Варвара, която вече била омъжена. Било лятото на 1905 година. Времето било чудесно за разходки. Коля се любувал на красивата природа недалеч от къщата, когато при него дотичал брат му Михаил – пребледнял и разтревожен:

— Сестра ни Варя умира! Изведнъж започна да ѝ тече кръв от носа. Вече втори тас се пълни. Трябва да дойдеш веднага! Затичали и двамата към къщата. Там Николай бил посрещнат от тревожните думи на майка си:

— Коля, сега цялата ни надежда е в твоите молитви! Нашата станция е много далече от града и няма как да дочакаме помощ оттам.

Николай се приближил до сестра си, шепнейки молитва. Прекръстил я и в същия миг кръвотечението спряло. Така искрената вяра и девствената чистота на младежа родили в свое време дръзновената молитва, свидетелстваща колко „голяма сила има молитвата на праведника“ (Иак. 5:16).

Дошла и последната година на обучение в Академията. Преподаватели и студенти виждали силното влечение на Николаевото сърце към Господа. Един ден инспекторът на Академията, архимандрит Теофан, му поставил пряко въпроса дали желае да стане монах. Разсъдливият Николай не дал своя отговор веднага. Той знаел желанието на сърцето си, но също знаел колко често нашите желания не са угодни на Божията воля. А Коля искал, както винаги, да изпълни преди всичко волята на своя Създател. Смиреният младеж намирал себе си неподготвен за толкова висок подвиг и се надявал Сам Господ да му открие пътя, по който да поеме.

С младежки устрем се заел да пише писма до прочути духовни наставници. Изпратил писмо до праведния Йоан Кронщадски, писал и на стареца Анатолий (Потапов) от Оптина. Посетил и стареца Исидор, но не получил отговор, който да го увери как да постъпи. Унесен в мисли и опечален от безизходното положение, Николай се затворил в своята скромно обзаведена стая и потънал в размисъл. Точно пред очите му попаднала разтворената върху масата книга, която младежът четял в момента. Това било наскоро издаденото житие на свети Серафим Саровски. „Колко слаба е вярата ми!“ – помислил си – „Та нали свети Серафим е жив и стои пред Престола на Света Троица! Той може да ми помогне да реша.“

Преклонил колене, помолил се и взел с трепет житието, където прочел: „През 1830 г. един послушник от Глинската обител, който много се колебаел, търсейки своето призвание, отишъл в Саров, за да поиска съвет от о. Серафим. Като паднал в нозете на преподобния, той го молел да реши измъчващия го жизнен въпрос – дали е Божия воля да постъпи заедно с брат си в манастир. Светият старец отговорил на послушника: „Спасявай себе си, спасявай и брат си!“.

Словата на свети Серафим младият Николай приел като изречени от Бога не само за самия него, но и за родния му брат Михаил.

Наближавало времето на пострижението. Ректорът на Петербургската духовна академия епископ Сергий имал намерение да даде на Николай монашеското име Доситей. Но вечерта преди пострижението неочаквано си спомнил, че през 1903 г., по време на прославлението на свети Серафим Саровски дал обет пред преподобния – ако стане ректор на Петербургската академия, да даде името Серафим на първия студент, когото постриже. По Божи промисъл това обещание било забравено, за да се изпълни в благоприятно време върху Николай Соболев, който бил достоен да приеме името на такъв велик Божи угодник – преподобния Серафим от Саров.

Каква радост настъпила в благодарната душа на младежа! Свети Серафим не само му посочил пътя, а и благоволил да закриля монашеския му живот. С нова благодатна сила монах Серафим се заел да прибавя подвиг към подвиг и добродетел към добродетел. Предал се на продължителни бдения, непрестанна молитва и строг пост. От деня на пострижението до самата си смърт той не вкусил месо. Често приемал храна само веднъж на ден. Усилил още повече борбата със страстите. Както сам споделил по-късно: „Борих се до разболяване от туберкулоза“. Никога не забравил думите, които старецът Исидор му заръчал да помни: „Аз нося върху тялото си раните на моя Господ Иисус Христос“.

Монах Серафим завършил Академията като един от най-добрите студенти, с научна степен „кандидат на богословието“, присъдена му за съчинението „Учението за смирението според Добротолюбието“. На 3/16 февруари 1908 г. монах Серафим бил ръкоположен за йеродякон, а на 18/31 март същата година – в йеромонашески сан. Йеромонах Серафим пристъпил към служение на Господа с цялата решимост и отговорност, с неизразимия трепет на сърце, облечено в любов и страх Божи. Той напълно съзнавал: „Много трудно нещо е монашеството. Монахът се бори със стихиите, с природата, със самия себе си. И все пак, няма нищо по-добро от монашеството“.

Пастирското училище в град Житомир било първото, което имало за свой преподавател йеромонах Серафим. По това време Волински и Житомирски архиепископ бил Антоний (Храповицки) , а началник на училището бил благочестивият архимандрит Гавриил (Воеводин). 27-годишният йеромонах веднага направил впечатление със своята отдаденост и целеустременост, със забележителната си деятелност, въпреки строгия живот и усилния пост, който си наложил. Неговата всеотдайност спечелила любовта и уважението на всички. Началникът започнал добродушно да го нарича „аввочка“, сякаш предузнавайки духовното величие на Серафимовото сърце. Всички ученици го обичали. Ала за една година преподаване крехкото здраве на жертвоготовния отец Серафим значително се разклатило. Наложило се да търсят по-добри условия за преболедувалия от плеврит млад човек.

Преместили го в Духовното училище в град Калуга. Като помощник-възпитател отец Серафим скоро спечелил любовта на всички. Особено силно към него се привързали момчетата от началните класове. За първи път отделени от семействата си, те преживявали тежко раздялата с близките. Любящото и състрадателно сърце на йеромонах Серафим веднага откликвало на тяхната скръб. Той станал за тях не само възпитател, но и най-близък приятел, който с ласкаво отношение, доброта и топлота успявал да утеши малчуганите.

Черпел опит и вдъхновение от Оптинската пустиня, където често посещавал своя духовен отец Анатолий (Потапов), както и отците Варсануфий и Йосиф. Като премъдра пчела младият йеромонах събирал от словесния нектар на оптинските старци и вливал благоразумно техните напътствия не само в собствената си душа, но и в душите на малките ученици, „за да знае идещият род, децата, които ще се родят, та и те в свое време да разказват на своите деца – да възлагат надеждата си на Бога, да не забравят делата Божии, да пазят Неговите заповеди“ (Пс. 77:6,7) Усетливата детска душа веднага разбирала кой истински я обича и се грижи за нея. Затова две години по-късно, когато отец Серафим бил назначен за инспектор в Духовната семинария на град Кострома, малките възпитаници от Калуга плакали при раздялата със своя любим учител.

А младият йеромонах възраствал скрито в благодат пред Бога и пред хората. Денем усилено размишлявал върху стълбата, видяна някога от Яков, изобразяваща нашите добродетели. Нощем и с него „се борел Някой до зори“ (Бит. 32:24). Страстите бушували, плътта се надигала, а пламенният Серафим неотстъпно просел от Господа чистота и целомъдрие, и викал заедно със старозаветния патриарх: „Няма да Те пусна, докле ме не благословиш“ (Бит. 32:26). Някога Господ нарекъл Яков „Израил“ – този, който вижда Бога. В нов „Израил“ се превърнал йеромонах Серафим, който се борил с такава решимост да опази чист храма на своята душа. И само понякога Господ показвал на хората скритото в тази душа съкровище:

В края на 1910 г. йеромонах Серафим се приготвял да гостува за Рождество Христово на своята майка в гр. Перемишл. Мария Николаевна започнала радостни приготовления да посрещне любвеобилно своя син. Винаги загрижена за крехкото му здраве, тя все го увещавала да яде повече. А отец Серафим ѝ отговарял „Та нима е възможно монахът да живее в невъздържание?“

Така ѝ се искало на Серафимовата майка да го нагости с риба! Но как да намери риба посред зима? Възложила цялата си надежда на Господа. Помолила се на св. Николай и излязла на улицата. Насреща ѝ – забързан селянин. Замолила го майката да отиде на реката и да налови риба за сина ѝ. Селянинът учудено я погледнал:

— Та кой лови риба в това време?! Минус 25 градуса е! Всичката риба е на дъното.

Добродушният рибар се съгласил. Веднага отишъл на р. Ока – ледът бил над половин метър. С големи усилия го разбил. Прекръстил се и произнесъл молитвата, която Мария Николаевна му заръчала да каже: „Господи, заради отец Серафим, Твоя раб, изпрати риба!“. Едва спуснал мрежата и тя веднага се раздвижила. Когато я изтеглил, в нея лежала огромна сребриста риба. Селянинът тичешком занесъл улова на щастливата майка, която от благодарност му предложила пари. А човекът, поразен от случилото се, развълнувано отвърнал:

— Какво говориш, майко! Нищо не ми трябва. Това е истинско чудо! Кажи само на твоя син да се помоли за Божия раб Петър!

Така ловецът на риба, както някога свети апостол Петър, бил сам уловен от Божия промисъл.

А за велика радост на майката нейният син продължавал да възраства духом. Всички – ученици и учители, братя, сестри и родители, млади и стари – чувствали как Серафимовото сърце пламти от любов към Бога и разпръсква обилно грижа и внимание за всекиго. Живеейки в света, той в действителност живеел за другите и можел искрено да изповяда със свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мен!“ (Гал. 2:20).

Смирен по дух, отец Серафим винаги търсел молитвена помощ и съвет от духовно опитни люде, особено когато се вълнувал за съдбата на близки до сърцето му хора. Полагал непрестанни грижи и за своя брат Михаил, който от малък все боледувал. Споделил тревогата си за болния с известния по онова време свещеник Георгий Косов , а йереят му отговорил:

— Неговата съдба е във Вашите ръце. Пострижете го за монах и нека живее при Вас. Той е Вашият кръст, даден Ви от Бога за Ваше спасение. И вие вървете с него по цяла Русия.

Тези слова йеромонах Серафим приел като казани му от Бога. Така великодушно, с любов и отговорност той се грижел за болния си брат – бъдещия архимандрит Сергий – до края на дните му.

В Кострома отец Серафим останал една година.

Пламъкът на бъдещия светилник на Църквата бързо се разгарял и това не останало скрито от висшата църковна йерархия. На 22 декември 1912 г. йеромонах Серафим бил удостоен със сан архимандрит. Било му възложено и ново служение – да оглави като ректор Воронежката духовна семинария.

Не била добра славата на това учебно заведение, когато архимандрит Серафим поел управлението му. Липсата на дисциплина сред учениците пречела да бъдат усвоени необходимите знания за бъдещите свещеници на цялата Воронежка област. Архимандрит Серафим бил посрещнат недружелюбно. Най-дръзките сред учениците веднага поставили на изпитание неговото търпение и самообладание. Те започнали да го обиждат, някои показвали неприлични жестове. На тази първа среща с учениците присъствал и инспекторът на семинарията. Възмутен от постъпката, той представил на новия ректор списък с имената на провинилите се. Всички очаквали да последва наказание.

Ала мъдрият ръководител сторил друго – всяка свободна минута той викал някое от момчетата при себе си, за да разговарят. Ласкавият тон, добросърдечието, грижата и изключителното внимание на новия приветлив ректор обезоръжили утвърдилите се в лоши навици семинаристи. След всеки задълбочен разговор с архимандрит Серафим те чувствали как сърцата им се топят, „както восък се топи от огън“ (Пс. 67:3). Неговият талант да убеждава и да разкрива чак до дълбините на човешката душа се съчетавал с един още по-рядък дар на Светия Дух – умението да предизвиква покайни сълзи у слушащите го.

Така с кротост, търпение и разсъдливост архимандрит Серафим преобразил Воронежката семинария в едно от най-добрите за времето си духовни училища. Благият ректор спечелил сърцата на своите възпитаници, които чувствали у своя наставник не земна мъдрост, а „мъдрост, която иде отгоре“ и „е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Иак. 3:17).

Едновременно с грижата за поверената му семинария, архимандрит Серафим старателно започнал да събира сведения за Божиите угодници, просияли на руската земя, които все още не били прославени, като: Антоний, архиеп. Воронежки (1846 г.), отец Йоан Кронщадтски и неговата духовна дъщеря игумения Таисия. Такава ревност проявил в събирането на сведения и тяхното публикуване, че негови недоброжелатели започнали да се оплакват: „Това е безобразие. Вместо да печата богословски трудове, архимандрит Серафим е обърнал епархийските ведомости в жития на светиите“.

Недоволните съдници осъдили сами себе си, а съименният на ангелите Серафим с радост вършел това богоугодно дело. Той знаел, че най-добрият начин да научи своите възпитаници на любов към Бога е да възпламени у тях стремеж да подражават на светостта. Затова през целия си живот винаги наставлявал своето паство: „Нека светата Библия, светоотеческите творения и житията на светиите да бъдат и за нас най-първо и любимо четиво, за да пребъдваме всякога в истината“.

Били тежки времена за Руската църква и за цяла Русия. Краят на 1917 г. донесъл съдбоносни промени в живота на цялата страна. Октомврийският преврат заплашвал да заличи от земята името „християнин“. Храмове и манастири били опустошавани, ограбвани, някои от тях и напълно унищожавани. А църковната йерархия – патриарси, митрополити, йереи и дякони били заточвани по лагери в далечни краища на необятната руска земя. Народът оплаквал своята майка – Църквата, която останала без духовните си водачи. В това смутно време пред всеки един свещенослужител се изправяла изключително трудната задача - правилно да ръководи поверените му души и сам да не отстъпва от вярата. Било време на изповедничество; време на мъченичество; време, сравнимо по жестокост само с яростните гонения при римските императори Диоклетиан и Юлиан Отстъпник.

В такова време към архимандрит Серафим бил отправен призива на Спасителя: „Любиш ли Ме повече, отколкото тия? ... Паси Моите агънца, ... паси Моите овци.“ (срв. Йоан. 21:15, 16).

Годината била 1919. Заедно с отстъпващите войски на ген. А. И. Деникин към Южна Русия се отправил и архимандрит Серафим. Любимата му семинария била закрита от комунистите, но южната част на страната все още била под контрола на Бялата армия.

Преди да замине, благопокорният син се простил със своята майка. Никой от тях не знаел, че Господ е отредил това да е последната им среща на грешната земя. Майчиното сърце на Мария, прояснено и окъпано в непрестанна молитва, я подтикнало да вземе иконата на Пресвета Богородица „Споручница“ и да благослови сина си:

Една година по-късно, точно в деня на празника Покров на Пресвета Богородица, на 1/14 октомври 1920 г. архимандрит Серафим бил ръкоположен за Лубенски епископ, викарий на Полтавската епархия. В този ден катедралният храм на град Симферопол бил пълен с народ, дошъл да се поклони пред великата руска светиня, чудотворната икона на Божията Майка „Курско-Коренна Знамение“.

Тържествено биели камбаните. В душата на смирения нов епископ имало само една мисъл – да бъде достоен за Божествения призив. „Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че Те обичам.“ (Йоан 21:15-17) – епископ Серафим, по примера на св. ап. Петър, изповядал пред всички и молитвено завършил своето слово заедно с пророка: „Боже, не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене“ (Пс. 50:13).

Предстоятелстващ архиерей при ръкоположението бил митрополит Антоний (Храповицки). Оттук насетне съдбите на двамата архиереи били неизменно свързани с връзките на братската обич в Христа, с жертвоготовното служение, мира, но и на и братското увещание с принципност и любов – всичко в свое време. Вдъхновен от облика на светител Серафим, митрополит Антоний веднъж възкликнал: „Преосвещеният Серафим е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Предание по-високо от своята кариера“.

Пламенно, като истински „огнен служител“, Серафим се заел да въплъти в живота си всяка една дума от трогателното слово, което произнесъл при наричането му за епископ: „Бих искал така да възлюбя нашия Спасител, мой Благодетел от деня на рождението ми, истинското щастие и радост на целия ми живот, че всецяло да се отдам на служение Нему… та вече нищо и никой на света да не може да ме откъсне от Христа… И как бих искал заедно с любовта към Христа, моето сърце да бъде изпълнено и с любов към моите ближни“.

Колкото обич и топлота бликнали от тези слова, в толкова пълна мяра хората видели и усетили вътрешния човек на Серафимовото сърце, украсено с „нетленната красота на кроткия и тих дух“ (1 Петър 3:4). Поел на раменете си тежкото и отговорно епископско служение, Серафим се заел да приготви сърцето си, така както е писано: „Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу… оправи сърцето си и бъди твърд, и не се смущавай във време на посещение от Бога“ (Сир. 2:12).

Смиреният епископ Серафим не се доверявал на собствените си желания и мисли, а възлагал цялото си упование на Бога, та Всевишният да му покаже пътя в тези трудни обстоятелства. Любовта към Твореца премахвала у младия епископ всеки робски страх и той бил готов да пострада за своя Създател, ако такава е Божията воля. Но същата тази любов го карала внимателно да се вслушва и покорно да търси съвет как да постъпи. Още в началото на кървавия Октомврийски преврат той отишъл при прозорливия старец йеромонах Аарон, който се подвизавал в Задонския манастир, близо до Воронеж. Задал и на него, терзаещия го въпрос: да остане в Русия и да поеме пътя на изповедничеството и мъченичеството, или да замине извън пределите на родината?

— Дай Боже, да попаднеш в хубава малка страна – бил неочакваният отговор на стареца.

— Как да разбирам Вашите думи? – недоумявал архимандрит Серафим.

— Самият живот ще ти покаже. – усмихнал се старецът.

Времето за окончателно решение бързо изтичало. Червената армия устремно наближавала град Симферопол. Винаги търсещ Божията воля, епископ Серафим отишъл в Берновското подворие на Кримския мъжки манастир. Там в момента се намирала Курско-Коренната икона на Божията Майка, която осветила с присъствието си неговото ръкоположение за епископ. Като към своя най-бърза помощница и вярна закрилница, епископ Серафим излял от дълбините на жертвоготовното си сърце своето съкровено желание да пострада за Христа, оставайки в родината. След дълга молитва владика Серафим се отправил към архиерейския дом – послушен във всичко, той искал да получи благословение от Божия архиерей, местния Таврически и Симферополски архиепископ Димитрий, който смутено отказал да благослови оставането му в Русия:

— Не, аз не мога да сторя това. Ако с Вас се случи нещо лошо, ще страдам, защото съм Ви дал своето благословение.

Решили да хвърлят жребий. В малкия домашен параклис на архиерейския дом били поставени две листчета. На едното пишело: „да замине“, на другото – „да не заминава“. Архиепископ Димитрий потънал в дълбока, искрена молитва. Пред иконата на Божията Майка той просел знак свише за съдбата на своя събрат. Непоколебимото упование на Бога донесло и отговора свише – ръката на архиепископ Димитрий изтеглила листчето „да замине“, а Сам Бог предопределил за владика Серафим да поеме по пътя на безкръвното мъченичество, пътя на изпълнения с изпитания изгнанически живот.

Само три дни по-късно, на 14/1 ноември 1920 г., епископ Серафим се качил на комендантския параход „Херсонес“. Това бил последният плавателен съд, който успял да напусне пристанището на Севастопол, преди в града да нахлуе болшевишката армия.

Голяма скръб притискала душите на всички, намиращи се на борда. Отчаяни майки с невръстни деца, неможещи да понесат пътуването, махали от все по-отдалечаващия се бряг. В изпити старчески ликове блестели горчиви сълзи, неможещи да бъдат скрити от тревожния взор на заминаващите им чеда. Въздишка, вопъл и ридания се стелели сякаш във въздуха, сливайки се с мъгливото есенно море. Състрадаващият на всяка болка владика Серафим възнасял скрита молитва към Бога – за всички отрудени и обременени православни души, за майките, бащите, синовете, дъщерите; за руските села и градове; за цялата необятна родина, която завинаги останала в сърцето му. Мълчаливият наглед архиерей и в този миг раздавал тайно своята душа за ближните, изпросвайки от Господа утеха. Това боголюбиво горене на сърцето не останало незабелязано и някой развълнувано го призовал:

С трепет и благоговение младият архиерей изпълнил молбата. Няколко минути той тържествено благославял хората и обичната руска земя, молитвено призовавайки Божията милост над всички.

Предварително приготвил храма на своята душа, помазал нозете си с елея на целомъдрието, очистил душата си с мисления огън на страха Божи и взел в ръце меча на истината, епископ Серафим не се побоял да поеме скръбния път на емигрантството. Заловил се за котвата на вярата, вдигнал платната на надеждата и с цялата си воля се устремил към посочения му от Господа път. Плавайки сред шума на морската шир, светителят знаел, че „повече от шума на многото води, на силните морски вълни е силен във висините Господ“ (Пс. 92:4) и че Той ще устрои всичко за спасение.

Първият пристан за владика Серафим бил разноцветният, многолюден Константинопол. По-малко от година светителят преподавал в Богословското училище на о. Халки. Тревожни вести от родината пристигали непрекъснато. Вечният противник на човешкия род сякаш бил въоръжил цялото свое грозно опълчение срещу ревнителите на православната вяра. Патриарх Тихон бил подложен на репресии, затвор и непрекъснат натиск от страна на новата съветска власт, само и само да допусне Христовата невеста – Църквата да бъде управлявана от комунистическата антихристова власт. Мъдро опазвайки повереното му стадо, проницателният свят предстоятел на Руската Православна Църква взел промислително решение още през 1920 г: тъй като вследствие на гражданската война не било възможно южните части на страната да бъдат духовно обгрижвани от централното църковно управление, св. патриарх Тихон учредил т. нар. Висше църковно управление на Южна Русия. В краткия срок от две години (1920-1922) всеки десети руски епископ бил принуден да напусне не само своята катедра, но и Русия. Зад граница се оказали около 300 архиереи на Руската православна църква. Един от тях бил и епископ Серафим.

С готовност и самоотверженост той веднага взел присърце участта на всички свои събратя клирици и миряни. На учредената от патриарх Тихон църковна организация също се наложило да заседава извън пределите на родината. От 1922 г. тя приела ново име – Руска Православна Задгранична Църква (РПЗЦ), чийто Синод заседавал в Сремски Карловци, а негов председател бил известният митрополит Антоний (Храповицки). За ужаса на преживените репресии в Съветска Русия свидетелствал и бързо увеличаващият се брой на православните, принадлежащи към новосъздадения Синод – 2 млн. души.

Изстрадалото отечество се нуждаело от всяка истинна православна душа, готова да послужи на Христовата Църква и на ближните. Необикновеният дар на епископ Серафим с разсъдителността и любовта на духовник и молитвеник да търси и следва благодатта бил толкова необходим за делото на спасението на тези многострадални руски люде, че скоро младият архиерей станал дясната ръка на митрополит Антоний. Винаги готов за диалог, чужд на всякакъв фанатизъм, затвореност или метежност, епископ Серафим бил готов да послужи, където Господ го призове, и вярвал от цялото си сърце: „Нищо не се случва без волята Божия и може би Бог ме е запазил за това, та да мога чрез моите трудове да помогна на Русия да остане православна“. И поредният зов на Спасителя към Неговия верен служител не закъснял: През месец август 1921 г. владика Серафим получил от патриарх Тихон нова титла – епископ Богучарски, а Задграничното църковно управление го назначило за председател на настоятелство при храма „Свети Николай Чудотворец“ към Руското посолство в българската столица София. Владиката станал и настоятел на Спасо-Александроневския манастир в гр. Ямбол.

България се оказала „малката хубава страна“, предвидяна от праведния старец Аарон като място на бъдещото служение на светителя; място, което Сам Господ поверил на верния Си и достоен раб – епископ Серафим. Спасителят отново го призовал: „Паси Моите агънца“, а на България било отредено да стане втора родина на смирения, изряден Божи служител. Ето как се обръща към нашата столица химнотворецът в службата на светител Срафим, Софийски чудотворец: „Граде София, вслушай се в Премъдростта, духовно се приготви – при теб, недостойния разпътен град, като „вечноцъфтяща поляна, преукрасена с цветовете на добродетелите“, иде този, който е „радост на ангелите, любимец Богородичен, пазител на девите, наставник на монасите, на миряните – пътеводен лъч, чудотворец от последните времена, светла тихост на простосърдечните.“

И както някога ужасът на робството и Божият промисъл пратили българина свети Григорий Цамблак в Русия, която придобила в негово лице Литовски и Киевски митрополит, така терорът на руската революция, по неведомите Божии съдби, устроил да възсияе на българска земя пресветлото служение на владика Серафим.

Пристигнал в България на 19/6.V.1921 г. в деня на св. Йов Многострадални, владиката имал съкровено желание да посети Рилския манастир. Така още с първите си крачки на българска земя светителят показал накъде го води сърцето – най-напред той дошъл да изпроси благословение за своето пастирско служение от преподобния закрилник на родината ни – св. Йоан Рилски Чудотворец. Въпреки че все още страдал от турбеколоза, владика Серафим пренебрегнал телесната си немощ и поел към пещерата на рилския пустиножител. Там, в подножието на камъка, от който бесовете хвърлили св. Йоан в пропастта, той започнал да пише акатист, посветен на българския светец. И както високият полет на орел среща слънчевите лъчи, така и Серафимовата душа срещнала в своя висок полет нагоре Божията милост – явили му се св. Йоан Рилски, св. Йоан Богослов и св. Йоан Кронщадтски, които му донесли благословение от Господа и изцеление от мъчителната туберкулоза.

С удвоена жар и нови сили светител Серафим започнал своето служение в България. Светът както винаги шумял, виждайки светилник, който дава светлина по-ярка от останалите, „за да виждат светлината ония, които влизат“ (Лука 8:16). Ала мирската суета не смущавала омиротвореното сърце на светителя – то било цялото решимост, цялото истина, цялото любов и правело всичко необходимо, за да се спасят повече души. В храма при руското посолство светителят въвел редовно богослужение, сутрин и вечер, без почивен ден. Сам той служел поне три пъти в седмицата и винаги се обръщал с поучителна проповед към богомолците. Отдал се на още по-строг пост и с примера си увличал своето паство да върви според силите си по стъпките му към Христа. Станал всичко за всички, следвайки неизменно пастирския си дълг да бъде, по думите на Апостола: „непорочен, … трезвен, целомъдър, скромен, почтен, страннолюбив, поучлив... кротък, миролюбив и не сребролюбив“ (1 Тим. 3:2,3).

Едновременно благ, а при необходимост – строг, владиката скоро спечелил искреното уважение и любов на паството. Решителен и твърд, когато се касаело за въпросите на вярата и борбата със страстите, светителят проявявал забележително чувство за мяра при всяко свое действие или слово.

През лятото на 1921 г. в София пристигнал от остров Лемнос прочутият тогава казашки хор на Сергей Жаров. Със своята грижовност, сравнима само с майчината, светител Серафим веднага видял възможност да зарадва своите духовни чеда, повечето от които били руски емигранти. По негова покана хорът пеел в храма всяка първа неделя на месеца. Така с нежност, ласка и съчувствие владика Серафим спечелил обичта на благодарните пасоми.

Сам той живеел под наем в скромна квартира, градейки непрестанно великолепен дом от добродетели в душата си. А за постоянно прииждащите бедни руски емигранти се грижел и да им намери подслон, и да им осигури средства за препитание, за да не стигне някой до пагубното отчаяние. И ако тъй се грижел за телесните им потребности, то колко по-голяма и всеобхватна била грижата му да научи всеки един от тях как да съзижда и украсява своя вътрешен храм на сърцето.

Приел свише Христовата благодат, владиката и телесното превръщал в духовно, като посвещавал всяко свое действие на Бога. А чудното смирение покривало делата му, за да се открие пред очите ни величието на Серафимовия дух.

Веднъж Владиката се разхождал пред Синодалната палата в София и се молел: „Господи, Иисусе Христе, ти вече ме викаш при Себе Си, а аз още не съм успял да се очистя от своите страсти“. Заплакал съкрушен. Тогава чул глас: „Ти никога не си Ми изменял. Ти винаги ще Ми бъдеш верен“. От този момент смиреното сърце на епископ Серафим получило дара на необикновената чистота и целомъдрие – тези небесни врати, през които се влиза в дълбочините на духовното знание.

Съзидала в себе си дом на безстрастието, святата душа на владика Серафим можела да запее заедно с пророка: „Дойдете, да възлезем на планината Господня, в дома на Бога Иаковов“ (Ис. 2:3). Воден от любов към Бога, като добра земя, напоявана от благодатните струи на Светия Дух, пастирът принасял богоугодни плодове и отглеждал у своите чеда добродетели като пълни житни класове: приласкавал, увещавал, просвещавал с живот, дело, проповед, слово. Защото „какво е по-хубаво за Словото от словото?“.

Пламенно било словото на светител Серафим – очиствало като с огън човешките души, отглеждало чисти семена на вяра и надежда; като пламък се устремявало право нагоре, увличайки със себе си желаещите да познаят истината, приютявайки сърцата им в благодатното познаване на светата вяра, в благоговейното стоене в Божия храм. Звук от доброгласна камбана се разнасял от неговите поучения:

„Нека да считаме Божия храм за най-драгоценно място на земята. Той е за нас земно небе и земен рай с цялото райско блаженство на Небесното Христово царство.“

„Ние трябва да възприемаме православното църковно учение… не само с ума си, но и с цялото си сърце, за да бъде това знание за нас твърдо убеждение, непоколебимо и спасително.“

„Свято и неотклонно се дръжте за нашата православна вяра – както за нейните канони, така и за нейните догмати! Приспособявайте не вярата към своя живот, а своя живот – към вярата! От истинноправославната вяра черпете цялото си щастие!“

И именно щастливи се чувствали всички, които слушали вдъхновените проповеди на владиката. Хората сякаш намирали онази липсваща част на всичките си земни стремежи, тревоги, неволи и водени от любвеобилния си пастир ставали цели, съвършени, щастливи. А словото на владиката продължавало да ги превежда през непроходимите скалисти местности на земния живот. Колко сила имало в простите, несложни напътствия:

„Възлюбени, нека вярваме така, както вярва Светата Православна Църква. Нека имаме чиста, проста, детска вяра“.

Децата особено силно усещали любовта и добротата на владиката. Чистите им, невинни души безпогрешно разпознавали сродната им чистота и целомъдрие. С трепет очаквали неговото появяване; стоели кротко по време на службата; не тичали, не говорели. Радостни очаквали да получат благословение, малки хартиени икони, ласка. На излизане от храма владиката отново се спирал да благослови и погали главичките на децата, напомняйки по този начин и на възрастните, че трябва да станат като деца. С устрема на любящ баща, който търси най-доброто за своите чеда, той ги поучавал:

„Господ призовава всички към спасение, нека свято да спазваме всички Божии заповеди.“

„Да вдъхне Господ в нашите сърца решимост.“

Сам пропит от евангелски дух, светителят винаги приканвал своите чеда да четат житията на светиите. „За душата“, казвал той, „те са като благодатен дъжд, който освежава, ободрява и радва“, а за Евангелието говорел: „Всяка дума от Евангелието е блага, утешителна вест за нашето сърце“.

Тъй устремно, зорко и бързо – като същински духовен орел – светителят водел своето паство към Небесното царство, утвърждавайки непрестанно православните в светата апостолска вяра. Неуморната грижа за всички страдащи и обременени – искрена, от сърце, неискаща нищо в замяна – му донесла славата на незаменим утешител. Хората идвали при владиката с личните си скърби и неволи, а намирали много повече – грижа и за спасение на душите им. Колко отчаяни майки е утешил, които в емигрантската си неволя вече мислели да сложат край на живота си. Колко надежда и твърда увереност е вдъхнал в обезверени от мъка и посърнали сърца! Като истински Христов последовател владиката разливал утешение и любов в пълна мяра върху всички – познати и непознати, близки и странници. Неуморно, с любов и търпение се грижел и за своя болен брат архимандрит Сергий. Не спял по цели нощи, а и често ставал да се моли за болния и благодарял на Господа. Неведнъж споделял: „Моят брат, архимандрит Сергий е мой кръст от ранно детство. Но аз не искам Господ да снеме този кръст от мен; не искам да сляза от кръста“.

С не по-малка всеотдайност владиката се грижел за поверените му човешки души. Веднъж, в третата Неделя от Великия пост – Кръстопоклонна, след светата литургия архиепископ Серафим се молел за това никой от присъстващите в храма да не си отиде неутешен.

Незаменим съветник и изповедник, той с лекота усещал духовната нагласа на своите пасоми. Умеел да убеждава внимателно и с търпение. Не осъждал никого: „С неосъждане придобивайте смирение“ – на каквото учел другите, сам първом бил изпълнил и опитно знаел: „Който по-малко осъжда, той повече обича“.

С гълъбови стъпки, смирено и кротко, светителят пристъпвал внимателно към всяка човешка душа. И Господ му дарявал благоуханна духовна мъдрост, която той обличал в просто, но силно и действено слово: А владика Серафим, с присъща лекота, обличал неизказаните тайни в одеждата на простото човешко слово: „Господ е Тиха Светлина и не изисква от нас главозамайващи успехи в духовния живот. Тихо върви, далече да стигнеш“.

От кристалночистия извор на Серафимовото познание духовните му чеда черпели сили и напътствия да вървят бодро и трезво по пътя Христов. Светлият ум на владиката, упражняван от младини в любов и съзерцаване на Божиите истини, станал за неговите чеда верен пътепоказател във всяка житейска ситуация; станал скала, в която се разбивали всички непреодолими обстоятелства и светски мъдрувания. По-късно верните чеда с умиление и синовна благодарност си спомняли:

„Пред него ние, духовните му чеда, бяхме като пред духовен рентген и не смеехме, нито пък можехме да скрием нещо от своя личен живот… Аз винаги имах чувството, че неговата свята десница имаше свойството на духовен вакуум, който изсмукваше от главата ми всичката духовна тъмнина и униние, когато биваше възложена на главата ми при тайнството Изповед“.

„Както горската теменужка, цъфнала в някое кътче на леса, колкото и да се крие, сама се издава с нежното си благоухание, тъй и дядо Серафим, покриващ със смирение всичките си добродетели, неволно се издаваше пред ония, които влизаха в съприкосновение с него, чрез дивните прояви на своята облагодатена и прозорлива душа.“

Дарът на прозорливост благоразумният владика Серафим криел по-старателно от всички свои пребогати дарования на Светия Дух. Благоговейно и със страх Божи той използвал тази дарба само в редки случаи, най-често при тайнството Изповед, когато би послужила за полза на ближния – деликатно напомнял за забравени грехове или отговарял на незададени още въпроси, едва преминали през мисълта на човека. По-наблюдателните хора забелязвали това, а светителят благодушно и с усмивка отричал: „Аз не съм прозорлив, това става случайно“.

Още през 1925 г. българите съзрели силна искра от Серафимовата прозорливост: На 3 март светителят съслужел с архиереи от Българския Синод на молебен по случай Освобождението на България. В един миг той се приближил до някои от присъстващите там министри и накрая – до българския цар Борис ІІІ и ги благословил. Това действие озадачило останалите клирици, тъй като благословението не се изисквало от реда на службата, но те бързо забравили незначителната случка. Никой все още не подозирал страшното изпитание, пред което скоро щял да бъде изправен целият български народ.

На 16 април, същата 1925 г. България преживяла най-кървавия атентат в своята история – атентата в църквата „Света Неделя“. Цял един народ, опитващ се да „полети на крилете на свободата“, потънал в ужас, печал и дълбока покруса. България загубила цвета на нацията – в църквата загинали 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3-ма депутати и общо 140 семейства оплаквали внезапната загуба на своите дядовци, бащи, братя и сестри. Всички християни останали отначало „като вцепенени“, както описал съвременникът на събитието – свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски: „Трябваше да минат няколко безжизнени дни, трябваше да отмине ужасът на безумието и смъртта…, за да можем да разберем необходимостта и смисъла на тяхната (на жертвите – б.м.) изкупителна смърт и да почувстваме спасителната сила на техния мъченически подвиг“.

Злокобната цел на терористите – да убият царя и неговите приближени министри – по Божи промисъл не била изпълнена. Наглед случайно, цар Борис и някои от министрите били възпрепятствани да отидат в храма „Света Неделя“, тъй като по същото време те присъствали на опелото на жертвите при Арабаконак, където два дни по-рано било осуетено друго покушение срещу царя.

Кървавият атентат оставил дълбока диря у всеки съвременник. Години наред хората обсъждали, вълнували се, връщали се към отминалото събитие, за да проумеят причината за случилото се на Велики четвъртък 1925 г. в катедралния храм „Света Неделя“. Едва тогава някои забелязали, че при този небивал акт на жестокост оцелели царят и министрите, които дядо Серафим благословил в деня на молебена по случай Освобождението на България. Светителят, тих и скромен, гледал с чистия си вътрешен взор право към духовно-нравствените проблеми на съвременните хора. Като две духовни камбани отеквали гласовете на светител Серафим и на свещеномъченик Борис в онези лукави времена:

Неврокопският митрополит издигал глас към българите: „...и най-подир стигнахме до онова чудовищно състояние, в което провъзгласихме истината за лъжа, а лъжата за истина… добродетелта за порок, а порока за добродетел, родолюбието за родоотстъпничество, а родоотстъпничеството за родолюбие…“.

А владика Серафим покрил със своя зов и българи, и руси, предначертавайки със слово лъжливия дух на времето, който обземал незабелязано целия свят: „Но тъй като руските православни християни търсеха истината не в Църквата,..., то техен отличителен признак стана заблудата вместо истинската Православна вяра. Те започнаха да считат лъжата за истина, злото – за добро, тъмнината – за светлина“.

Животрептящото слово на свети Серафим прониквало дълбоко в тайните на човешкото естество – „по-остро от всеки двуостър меч: ... до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценяващо помисли и намерения сърдечни“ (Евр. 4:12). С взора на девствената си душа той с любов носел върху своите крепки духовни плещи изпитанията и трудностите на малки и големи, бедни и богати, неуки и образовани, благородни и незнатни…

И чудно нещо, за повереното му паство неголямата църква, в която служел, се превръщала в небе. Обетованият рай сякаш слизал на земята, за да излее върху богомолците изобилно утешение сред трудове и скърби – така сладки били за пасомите словата на владиката, „по-сладки от мед на устата“ (Пс. 118:103). Същото това дар слово можело да бъде при необходимост и горчиво, но винаги за полза на ближния; винаги възвестяващо истината. Заради своята непоколебима вяра и ангелска чистота владика Серафим получил дара да долавя и най-тънките отклонения от православната вяра. Със зоркото внимание на бдителен страж светият архиерей безкомпромисно порицавал човешките заблуди и неправилни богословски мнения, а горещата му любов към ближния правела поносими и най-тежките изобличения. Така през 1927 г. владика Серафим изнесъл доклад на заседание на РПЗЦ, в който подложил на критика учението на митрополит Антоний (Храповицки) за изкуплението.

Силното слово на светител Серафим завършило с думите: „Ние вярваме, заедно с Православната църква, че на Голгота правдата и мирът са се целунали“ (виж Пс. 84:11). И на това заседание правдата и мирът възтържествували, а митрополит Антоний, мъдър архиерей с високо църковно съзнание, писмено се отказал от намерението съставеният от него катехизис да бъде използван като учебник по вероучение, а учението за изкуплението обявил за свое лично богословско мнение.

Лесно е да противостоим, когато се изправяме срещу неприятели. Трудно, много трудно е да изкажем несъгласие, било то кротко и обосновано, с мисли и идеи на близки хора, на братя по вяра и служение. Владика Серафим, чието слово било подправено със сол на премъдрост, изпълнил таз трудна задача с любов едновременно към истината и към ближния. От този ден нататък светът постепенно узнал какъв велик светилник е поставен върху свещника на Църквата – светилник, „непорочно опазил богоизтъкания хитон на светоотеческото учение и облякъл се в ризата на Светия Дух“; светилник, справедливо наречен „съвест на Православието“, сияйно светещ в тъмнината. Светът имал нужда от този светилник, защото идело времето на мрака.

Същата година – на 31 юли 1927 г. – Нижегородският митрополит Сергий (Страгородски) издал своята печално известна „Декларация“ , по силата на която Църквата била напълно и безусловно подчинена на безбожническата комунистическа власт в Русия. Ако след революцията от 1917 г. Руската църква изгубила много от своите манастири, храмове и други църковни имоти, то след публикуването на Декларацията Православната Църква в Русия загубила най-ценното и отличително качество на християнството – изцяло била заличена нейната вътрешна свобода, духовната свобода в Христа. За осъществяването на лукавия замисъл на съветското правителство бил необходим и някой „съвременен Юда“ – предателството на митрополит Сергий (С.) дало възможност на властта да преследва верните на Христовата Църква архиереи, духовенство и миряни отвътре, с ръцете на самите сергиански епископи. Руската църква родила сонм свещеномъченици за вярата, които не просто били измъчвани, гонени и убивани, както до този момент. Не, за тях противникът на човешкия род замислил по-тежко изпитание – те били гонени, измъчвани и убивани с помощта на свои доскорошни братя в Христа, които, вместо да пребъдат пастири, станали слуги на вълците, които искали да погубят и пастирите, и стадото. Висшето църковно управление, което трябвало зорко да пази вярата, самó се превърнало, уви, в мощно оръжие за борба срещу Църквата, борба срещу свещеното Тяло Христово. Пастирите-предатели, начело с митрополит Сергий, лъжливо твърдели, че уж така спасяват Църквата.

Будната съвест на архиереите от РПЗЦ веднага откликнала на нуждата на верните църковни чеда да се посочи кой е правилният път, да настави в истината и да изтръгне от заблудата. Висшият съвет на РПЗЦ незабавно обявил, че прекратява административното си подчинение на Московската Патриаршия. Светител Серафим искрено съпреживявал тревогите на силно вярващия руски народ, който страдал както от болшевиките, така и от църковните предатели. Великодушен по природа, владиката никога не изричал нещо лошо дори срещу най-големите си недоброжелатели. В тези трудни времена любящото му сърце все намирало думи на утеха и опора за вярващите, в съгласие със словата на мнозина руски новомъченици и изповедници:

„Не ние спасяваме Църквата, а Господ в Църквата спасява нас… Кръвта на мъчениците е семето, от което израства Църквата.“

Като топли капки животворен дъжд словата на владиката падали върху изтерзаните души на руските православни християни. Русия още помнела десетте хиляди храмове, издигнати във всяко нейно кътче преди злокобната революция. Само за 15 години комунистическата власт разрушила 90% от свещените здания. Останалите, като грозна гавра с най-съкровеното за вярващите, превърнали в клубове за забавления, в складове, в киносалони – същинска „мерзост на запустението“ (Дан. 9:27). Постепенно, до навечерието на Втората световна война, богоборците се погрижили да не остане нито един действащ манастир. Над 200 архиереи били избити и заточени. Гниещи по затвори пастири тъгували за разпръснатите овце на Христовото стадо.

През 1931 г. светител Серафим и цялата Задгранична Църква прекратили църковно общение с Московската патриаршия. Владиката ясно съзнавал отговорността на всеки, достоен да се нарече пастир – отговорността да следваш истината до жертвоготовност; отговорността да посочиш на целия свят предателството, извършено от Московското църковно управление. А към вярващия руски народ светителят завинаги запазил своята сърдечна любов. Той знаел, че „както ангелите са светлина за монасите, така и монасите са длъжни да бъдат светлина за миряните“, „светлина, която в мрака свети, и мракът я не обзема“ (Йоан 1:5).

В тези тежки времена владика Серафим насърчавал своето паство към още по-голяма извисеност на духа, та Христовата любов да се окаже по-силна от злобата на безбожниците и да посрами вечния враг на грехопадналото човечество:

„В брата си трябва да виждаме ангел, а на греха му да гледаме като на болест.“ – съветвал онези, у които се надигала омраза.

На униващите и нетърпеливите светителят обичал да повтаря словата на праведния Максим, юродив заради Христа: „Люта е зимата, но сладък е раят“. После добавял: „Краят е близо, животът бързо минава. На земята ние сме само гости, прелетни птици“. И така научавал своето паство „как да брои дните си, че да придобие мъдро сърце“ (Пс. 89:12). Злопаметните и неумеещите да прощават изобличавал с кротост от църковния амвон: „Нашата прошка ще бъде истинска само тогава, когато престанем да осъждаме ближните си, а започнем да осъждаме сами себе си“. Добрият пастир добре опазвал стадото си и го учел да възраства в християнските добродетели: „За нас няма друг спасителен път, освен този на смирението, защото чрез смирение Господ е извършил нашето спасение“. Свети Серафимовото слово изтръгвало плевелите на гордостта от поверената му нива и засявало там чистото семе на покаянието, разкривайки напълно неговия смисъл: „Истинското покаяние се състои в решителната промяна от греховен към свят живот“, това е онази „промяна, извършена от десницата на Всевишния“ (Пс. 76:11 – според църковнославянския превод), за която Сам Господ казва чрез пророка: „ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът“ (Иез. 11:19). Това чудно изменение се извършва от Светия Дух чрез нашата Православна Църква – чрез нейните тайнства, богослужения и молитви… Тази промяна на нашата душа е Царството Божие, за което Господ е казал: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21). То е съкровището, скрито в нива, то е скъпоценният бисер (Мат. 13:44).

Утешени от проповедите на владика Серафим, бедните руски емигранти забравяли неволите си, обръщали поглед от земното към небесното, укрепвали в надеждата, стопляли душите си в прегръдката на „истинската майка на правилно вярващите в Христа – Църквата“.

А грижовният техен пастир продължавал да ги утешава и наставлява: „Както в Ноевия ковчег са се спасили от потопа само онези, които са се намирали в него, в този предобраз на нашата Църква, така и днес, само тук, в Православната Църква, и никъде другаде, ние можем да получим спасение“. „Нека вярваме, възлюбени, че и в преживяваното сега от Църквата страшно за нея време, когато изглежда, че тя съвсем загива от вражеските сили, Господ ще ѝ дарува Своята помощ, ще я спаси от гибел.“

Отворил обятията си, за да приюти всички измъчени верни души, владика Серафим с несравнима нежност предавал на своите чеда пламенната си, гореща любов към Божията Майка. Ничие сърце не оставало равнодушно към топлото обръщение на владиката към Богородица, всяка боголюбива душа запявала благодарно към Девата, когато чувала ласкавото обръщение на светителя: „Матушка, Царице Небесна!“. А пастирът предавал на Богородителката и най-бърза Застъпница на човешкия род всяка грижа, печал, оскърбление; връчвал всяка човешка душа в пречистите ѝ ръце, поемайки я върху крилете на смирената си молитва. Съветвал и своите чеда непрестанно да се обръщат към всенепорочната ни Закрилница: „Алфа и Омега за нас е да произнасяме молитвата „Богородице, Дево“. Узнал опитно великото застъпничество на преблагословената Дева Мария, владика Серафим пеел песен на възхвала чрез проповедите си: „Не е възможно да се изброят всички поразителни случаи на застъпничество на пречистата Богородица Мария, които тя е проявявала и продължава да проявява заради любовта си и заради нашите молитви към нея така, както не е възможно да преброим всички небесни звезди или морския пясък“. Много обичал ирмоса „Таин еси, Богородице, рай“ и сякаш предвкусвайки райското блаженство, светителят записал в своя дневник: “Как бих желал, когато умра, да целуна нозете на Пречистата Божия Майка.“

Такава е истинската любов. Тя е „дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Кор. 13:4-6). Любовта никога не отпада, а възвежда своите чеда от сила в сила – през 1934 г. Синодът на РПЗЦ възвел владика Серафим в архиепископски сан, а старинният софийски храм „Св. Николай“ приютил светия архиерей заедно с цялата руска църковна общност.

Още същата година Московската патриаршия забранила на 8 архиереи от Задграничната църква да свещенодействат. Свети Серафим продължил да служи с тях. Съвестта му била напълно спокойна. За владиката законността в Църквата винаги била неразривно свързана с истината. Готов от младини да изповядва своята вяра до мъченичество, светителят не се страхувал да каже истината. Лично, от амвона, пред свои съмишленици или неприятели, той безкомпромисно и принципно, с благодатта и силата на словото, дарувано му от Бога, ясно изобличавал безбожната съветска власт. В писмо до свой доскорошен приятел и брат в Христа, архиепископ Вениамин Федченков, който примиренчески решил да остане в подчинение на митрополит Сергий, светител Серафим твърдо и нелицемерно написал: „...извършеният от тебе грях – признаването на съветската власт и при това признаване свободно и убедено – е по-тежък от греха на ереста. С това признаване ти съзнателно и свободно санкционираш безчислените злодеяния на съветската власт по унищожаването на нашия руски православен народ и нашата Руска Православна Църква – осъждаш безчисления и доблестен сонм нови мъченици и изповедници, пострадали от съветската власт като кървава гонителка не само на нашата вяра, но и на всичко добро на земята, и предаваш цялата наша Руска Църква във властта на сатаната, защото съветската власт служи не на Бога, а на сатаната, тъй като е безбожна и богоборна власт“.

И колко справедливо, истинският син на Помирителя успял и тези парещи слова да облече в одеждата на любовта. Светителят завършил своето писмо, напоявайки го с елея на истинската любов към ближния:

„Погледни на тези редове от писмото ми като израз на моята любов към тебе в отговор на твоята искрена, братска и дружеска любов, която проявяваше към мене в нашите студентски години, а и след това. Тази любов аз никога няма да забравя.

Ако пък споменатите редове не намерят отклик в твоята душа и ти се огорчиш, то прости ми.

Всеки ден усърдно се моля за тебе, мили мой владико! И теб моля да не ме забравяш в своите молитви.

Твой любещ те брат в Христа еп. Серафим“.

Колкото повече любов разпръсквал този божествен крин, толкова повече вечният враг на човешкия род дишал злоба и ярост срещу него. В Сремски Карловци пристигали донесения, които съдържали мерзки, нелепи лъжи срещу светеца. Истинният Христов последовател Серафим мълчал и понасял безропотно, кротко, с незлобие и най-големите хули, клевети и обиди. Той помнел, че „да се облечеш в Христа значи да се облечеш в поругание, оплюване и скърби“ (Гал. 3:27). През 1928 г. Пекинският митрополит Инокентий писал на владиката: „Възлюбени събрате, масоните от целия свят са се опълчили против Вас“. Обявяван за масон от едни, клеветен от самите масони, свети Серафим, чужд на лъжливия дух на този свят, пребъдвал в несуетно мълчание, в дух на простота и истина. На това учел и поверените му души. Когато го питали как да придобият смирение, той отговарял: „С мълчание. Трябва да мълчи не само устата, но и сърцето“. Често давал пример с любимите му светии, просияли чрез подвига на юродството: „Юродивите са казвали само „да“ и „не“ и нищо повече, и попадали в Небесното царство“.

„Да бъдеш прост в обноските си – това означава да не допускаш изкуственост в нищо и да се държиш пред хората като пред Бога. Бъди винаги прост, говори просто, обличай се просто и всичко прави просто. Да станеш прост – в това се заключава промяната на живота.“

Никога никой не видял любимия пастир да се държи със свойствените за света маниери, привички и обноски. Всичко у него свидетелствало за придобит в душата мир Христов. Винаги строг към себе си, а снизходителен към другите, владиката бил пример за дисциплина, който непринудено увличал останалите да го следват. Всяко свое дело изпълнявал точно и навреме. Никога не закъснявал. Самото му присъствие неволно внушавало отговорност и благоговейно стоене в служба на Господа. Никога не се шегувал излишно, благият му, мек характер сякаш просиявал в думите му: „Радост моя, мои мили, ах, ти, радост моя! Мое съкровище! Мои мили ненагледни дечица!“ – като майчина милувка било всяко слово към близките му духовни чеда. Съкровена, изпълнена с любов духовна истина бликала от думите му: „Аз съм не само ваш отец, но и ваша родна майка.“

И най-далечните, дори противниците на любвеобилния владика не оставали лишени от неговата грижа. На всяка проскомидия архиепископ Серафим изваждал поминални частици и за своите недоброжелатели.

По време на богослуженията царял страх Божи, порядък и впечатляваща дисциплина. Страхът Божи ограждал вярното словесно стадо, а десницата на опитния архипастир Серафим ги водела към тучните пасбища на покаянието, поднасяйки им своевременно богати поучения:

„Покаянието е изправление на живота. Трябва да принуждаваме себе си към покаяние. „Царството небесно насилници го грабят“ е казал Господ (Мат.11:12).“

Веднъж една вярна духовна дъщеря на св. Серафим споделила, че много иска да изправи живота си, но не знае откъде да започне:

— Започни с думите: „Отде да почна да оплаквам делата на моя окаян живот?“ Започни с покаяние“ – отговорил владиката. А на един послушник обърнал внимание:

— Знай едно – от всички дела, които ти в този час извършваш на земята, най-великото е изповедта.

Една майка не била съгласна нейният син да стане монах. За нея владиката рекъл:

— „Там ще се уплашат те от страх, дето няма страх“ (Пс. 13:5). Трябва да се боим единствено от греха, а тя обратно – от покаянието на своя син се бои. Защото монашеството е покаяние.

Така светителят неуморно просвещавал човешките души. Истинската святост сияе във всички свои прояви, тъй както диамантът улавя и пречупва в красиво сияние и най-малката светлина, докоснала се до повърхността му. Тъй бивало и в жизнения път на владика Серафим – дали със слово или дело, дали с молитва или с благословия светителят грижливо употребявал дарените му от Бога таланти, за да настави, утвърди и просвети човешките души. Могъща, буйна река били думите му – помитали всяка нечистота, всяко неправилно разсъждение. Владиката придобил едно от съкровищата на Духа, дарувано на малцина – благодатния дар на вътрешно познание на Божиите истини, наричан още проникновено опитно духовно знание (ведение) – онзи тънък полъх, който все се изплъзва от ума на разсеяните светски люде. Не бил случаен този дар. Той се дарявал на онези малцина сред човеците, които от любов към Бога пазели своята девствена чистота, с която благоухаело тяхното целомъдрие – този ключ към Небесното царство, разкриващ на Божия избраник непостижими за острастения човешки ум духовни красоти. Достигнал до висотата на духовното знание, светителят извел за словесното стадо спасителни струи на истинно, пламенно богословие. Настроил душата си като десетострунен псалтир, той станал богогласна, благозвучна тръба на въплътеното Слово.

И този път смиреният владика Серафим последвал Божията воля. Сам обичащ безмълвието, светецът се предал всецяло на служение на словото, за да не остане безмълвна истината. Пастирският му дух горял – един от малкото светилници в мрака на световното безверие. И не с мастило, нито с перо били изписвани боговдъхновените му слова – светител Серафим обличал всяка дума в небесната порфира на Духа, изпросвайки я чрез смирената молитва на благодатно просветеното си сърце. Придобил апостолска мъдрост, владика Серафим знаел, че „нашата борба не е против кръв и плът, а против… светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Духовните му чеда често били свидетели на този скрит от света подвиг на владиката, който пишел съвестно, до пълна изнемога, денем и нощем, изпълнявайки безупречно своето служение. Особено загрижени за разклатеното здраве на светителя били неговият брат о. Сергий (Соболев) и неговият килийник архим. Пантелеймон (Старицки). Те виждали как архипастирят изпълнява неотменно своя дълг – в здраве и в болест, в радост и в скърби. Понякога светецът изчаквал близките си да заспят и ставал да продължи писането в плодотворните часове на тихите нощи. Така, в себеотричане и пълна преданост на Бога, той можел с чисто сърце да изповяда: „Моите книги са моята кръв”.

Господ допуснал в това време да се появи нова ерес. Из самите недра на гонената Руска православна църква се родило това ново изчадие на размирните времена – ереста на прот. Сергей Булгаков и о. Павел Флоренски. Само Серафимска любов към Господа и Неговата пречиста Истина могли да разкъсат мрежите на лукавото модернистично учение. Владика Серафим не се смутил, че трябва да се изправи срещу мнението на уважавани на Запад богослови и философи. Единствената му тревога била, както винаги, за опазване на скъпоценната чистота на Православието, неосквернено от ереси и заблуди.

С чистото си сърце и високата си богопросветеност той милеел да послужи на Христовата невеста – Църквата, та да пребъдва тя без петно, съвършена за Светия непорочен Агнец, давал всичко от себе си, за да утвърждава паството в апостолската вяра. С велико смирение изпросил от Господа благодат и сила свише да обори лъжливите умувания на мнимите богослови:

„Господи и Майко Божия, Ангеле-Пазителю мой, свети Николай угодниче, свети Серафиме Саровски, не се надявам на своите сили, чувствам се ограничен. Помогнете ми основателно да разкритикувам учението на о. Булгаков. Изпълни върху мен Твоите слова, Господи: „Моята сила се в немощ проявява“ (2 Кор. 12:9)“.

Така, облечен в силата на съкрушената молитва, последвал примера на светилника Григорий Богослов – първо очистил себе си от всяка телесна и духовна сквернота, свети Серафим пристъпил към изповедническия подвиг да защитава истината с дух и слово. И верният Христов воин хранел вярващите с меда на божествената премъдрост, разцъфнала върху плодородната почва на девствената му душа. Само в кристална чистота на сърцето светителят можел да съзерцава истините на Христовата вяра в целия ослепителен блясък на Божествената светлина и да изповядва: „Ние вярваме, че в Църквата, като в богата съкровищница, апостолите са оставили всичко, което принадлежи на истината, така че тя не може да сгреши или да се заблуди и да изрича лъжи вместо истини.“ „Не бива да мислим, че догматиката прилича на всяка друга наука. В последната може да се откриват нови истини, а в догматиката – не може. В нея всички истини вече са открити от нашия Спасител Господ… в догматическата област сме длъжни строго да се съобразяваме с учението на светите отци на Църквата.“

Като нов св. Марк Ефески владика Серафим издигнал непоколебим глас в защита на истината: „Трябва да се ръководим не от собствените си размишления, а от учението на нашата Православна Църква, в която живее Светият Дух, Източник на всяка истина, по силата на което Църквата не може да сгреши и да се заблуди, но винаги говори истината чрез словата на своите свети отци“.

И както някога богоозарените слова на Ефеския изповедник утвърдили истината от Флоренция до Константинопол, а сетне и по цял свят, така и този най-голям труд на владика Серафим зарадвал вярващите от Балканите до Париж, а също и всяко сърце, милеещо за православните догмати. Мнозина възкликнали: „Тебе е открито твърде много от човешкото знание; защото мнозина са въведени в заблуда от своите предположения, и лукави мисли са поколебали ума им.“ (Сир. 3:23,24), а ти „източи за нас струи на боговедение и от лъчите на твоите поучения се озарихме“. Ти „един само се яви… като двуостър меч за беззаконните и разбойнически плевели в благородния посев на свещените догмати на Църквата – боговдъхновена тръба на богословие и непресушима река на благочестивите писания на светите отци, със силен и сладък, нектароподобен глас и неустрашимо и доблестно безстрашие на душата.“

Признателни православни пастири, оценили високо труда на архиепископ Серафим срещу софийната ерес, включили надарения богослов в Научния комитет при Руската Задгранична Църква, от който той бил удостоен със званието „магистър по богословие“. Чужд на всяко одобрение от света, владика Серафим обръщал своя взор към Единствения Подател на всяко добро. Още по времето, когато пишел своята книга светителят отбелязал в дневника си: „Чувствам как Господ ми помага. Щом се запъна, моля се на Бога и пиша нататък. Сега ударих на камък и все на Бога се моля. Много ми помага със своите трудове св. Атанасий Велики. На него много се моля. Сега за мен най-важното, най-главното е моят труд.“

Облагодатеният дух на владиката прекрасно разбирал: бурните промени в живота на цели общества, които настъпвали през онези години, били само сменящ се декор на истинската история. Война се водела от времето на първородния грях за всяка човешка душа – война световна, не първа и не втора, а безспирна; не за придобиване на нови територии, а за да бъде спасена земята на сърцето. Малцина забелязвали тази война, останалите приковавали внимание в грохота на съвременните войни. А кроткият дух на владика Серафим с великодушието на безстрашен воин носел немощите на немощните, умело защитавал неопитните и простодушно възкликвал: „най-важното, най-главното е моят труд“, защото главното за човека на този свят винаги е било и остава спасението на вечната му душа. С ревността на пламенен Божи служител светител Серафим пазел всяка поверена нему душа, наставлявал я по пътя на правилното изповядване на вярата и я предпазвал от всяко зловредно учение.

Светът кипял в своите страсти, но мирният дух на владиката не бил от този свят. Режими се сменяли, територии получавали нови имена и нови господари, мътилката от революции и войни заплашвала да залее целия свят. А светителят пребъдвал в Христовия мир пред лицето на човешкото безумие – той следвал Бога, Който е извън времето и, следвайки Го, се оказал извън плена на времето.

Точно когато жестокостта на безбожните власти преливала отвъд пределите на човешкото въображение; когато дори дума, непонравила се на комунистите, раждала нови и нови мъченици за Христовата вяра; точно в тези времена същите тези богоборци сякаш онемявали и оставали без сила пред скромния софийски архипастир. Те неволно изпитвали уважение пред неговата святост, а любовта на паството го ограждала като стена от злите им намерения. В разломно време и сред тежки изпитания обичният руски владика Серафим, по Божието милосърдие и промисъл, продължавал смело да ръководи своето паство.

Веднъж разгоряло се от любов към Бога, Серафимовото сърце привличало към себе си мнозина. То викало със словата на ап. Павел: „Вам не е тясно в нас, а е тясно в сърцата ви” (2 Кор. 6:12).

Дори охладнелите сърца на управляващите в България били докоснати от тази тъй силна божествена искра. И когато през 1935 г. Царство България установило дипломатически отношения със СССР, Синодът на Българската Православна Църква предоставил на архиепископ Серафим Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“.

Българският Синод поставил само едно условие, за да предаде манастира под грижите на владика Серафим: в обителта трябвало да се приемат и монаси българи, които, под духовното ръководство на светителя, да станат насъщно необходимият за България „разсадник на истинското монашество за българските манастири“. Тази надежда се оправдала. Редица изявени български духовници станали чеда на архиепископ Серафим. С добродетели се оросявали клоните на душите им, „като дърво, насадено край водни потоци, чийто лист не вехне“ (Пс. 1:3). Умовете и сърцата им били потопени в Божия закон, откъдето бликали чисти, силни струи на вечен живот. Така владиката разпръсквал по българската земя семената на истинското монашество и разпалвал онзи огън на силна вяра, потъпкан през годините на робството и все по-рядко припламващ в нашето Отечество. Като добър сеяч на Христовото учение, владика Серафим внимателно просвещавал своите чеда, насаждал у тях истините на благочестието и мигновено реагирал на всеки градоносен облак, застрашаващ да затрие грижливо посетите кълнове. С пророческа ревност, с апостолска сила и мъдрост архипастирят ден и нощ обработвал нивите на човешките сърца.

През 1938 г. се състоял Вторият всезадграничен събор на РПЗЦ. И на този събор владика Серафим се проявил като най-ревностен работник на Христовото лозе. Бидейки избран съсъд на Божията благодат, той проницателно различавал добро и зло. Със зоркия си поглед на орел бдителният пастир предузнал бъдещите плодове на назряващите по негово време църковни спорове и дискусии. Първият от тях бил въпросът за икуменическото движение. Трябвало да бъде изяснено какво е по същността си това ново явление в църковния живот, както и дали е уместно РПЗЦ да вземе участие в него. Със забележителна далновидност светител Серафим категорично се възпротивил и изразил принципното си несъгласие православни да участват в икуменическото движение. Любящият пастир внимателно опазвал Христовото стадо от лукавите думи на икуменистите – обещания за единство и любов, но не в истината, не изградени върху камъка на правилната вяра; думи за единство и любов извън святата ограда на православните догмати, утвърдени на Вселенските събори. Като верен Павлов ученик светителят „изобличавал, запретявал, увещавал с голямо дълготърпение и поука“ (2 Тим. 4:2):

„Православната Църква не трябва да се обединява с инославните, което е дело неосъществимо, утопично и крайно вредно и пагубно за нея…Православните християни трябва да се обединяват един с друг според Христовата заповед: „...и да бъдат те в нас едно“ (Йоан 17:20-21) … Какви плодове ще даде на нашата Църква участието ѝ в икуменическите конференции? Разбира се, единствено недобри плодове. Един от тези плодове е отстъплението на православните от собствената им вяра чрез потъпкването на светите канони и на догмата за Църквата, който ние изповядваме в деветия член на Символа на вярата.“

Призивът на владиката отекнал в милиони православни сърца: „Няма да имаме абсолютно никакво общение с икуменическото движение“ – Не от липса на любов или поради човешко упорство, а воден от любов и послушен на своя Господ Иисус Христос, утвърждавайки, че вън от Православната Църква няма спасение, светител Серафим завършил с думите на Светото Писание: „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина?“ (2 Кор. 6:14-15) „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци“ (Пс.1:1).

Издигнал висок глас, подобен на свещеническите тръби, от които паднали някога стените на Йерихон (виж Иисус Нав. 6:19), светител Серафим отново утвърдил паството на верен път, а своите събратя архиереи убедил да не участват в благовидни наглед, но вероотстъпни по същината си контакти с инославни.

Смирен в силата и силен в смирението – истинска рожба на светите отци на Църквата, светител Серафим прикривал всяка своя добродетел с покривалото на божествената простота. Бил ласкав, отзивчив, приветлив и открит с хората, а дружелюбният му взор прониквал дълбоко в човешката душа, която владиката с деликатност и добронамереност насочвал към спасение. С лекота привличал към себе си и най-обременените сърца, вдъхвал вяра и надежда на обезверените, всякак се грижел за нуждите на бедните. Милостиня давал най-вече тайно, в изпълнение на Христовите слова: „лявата ръка да не знае какво прави дясната“ (Мат. 6:3), а явно след всяка служба прегръщал и целувал просяците, дошли при храма – така с любов той милвал и тези най-презрени наши братя. Заради тази непресторена любов Творецът обдарил душата на владиката с още духовни таланти. Старателно скриваният от светителя дар на чудотворство проблясвал все по-ярък в ежедневни случки, тъй както заскрежената поляна проблясва чудно осветена от зимен слънчев лъч. Сред благодарното паство се чували все повече споделени истории – за придобито чедо по молитвите на владиката; за спасен от разстрел единствен син; за изтръгнато от ноктите на смъртта 8-годишно дете; за девойка, припаднала в храма на Велики четвъртък, изправила се веднага, след като владиката я осенил с кръстния знак. А той, както винаги, насочвал хората към правилно богопочитане и възкликнал: „Ето какво означава силата на Честния Кръст Господен“.

Малко по-рано същата година, на Неделя Кръстопоклонна, светителят се молил никой да не напусне храма неутешен. Само велика душа, очистила се от скверността на този свят, може да придобие такова дръзновение пред Господа. Само сърце, послужило с любов на своя Създател, може да отразява светлината на Божиите съдби. Духът на такъв човек е винаги серафимски, винаги побиращ в себе си целия свят, винаги обичащ, винаги прощаващ, винаги свят – „като утринна звезда сред облаци, като месечина, пълна в дните си; като слънце, светнало над храма на Всевишния, като крин при водни извори и като многоценно миро, облагоухаващо всичко“ (Сир. 50:6-8, според слав. текст). Такъв бил владика Серафим.

Молитвеният дух на светителя криел в своя полет запас от богомислени съзерцания и богогласни слова. Той настройвал душата си като Давидовия псалтир, за да изпее нова песен Богу чрез блажения плач. Кой е знаел броя на сълзите му, пролени от копнеж по Бога? Кой е пресметнал броя на безсънните му нощи, посветени на молитва? Само към Господа зовяла душата му: „Тури сълзите ми в съд при Тебе – не са ли те в Твоята книга?“ (Пс. 55:9).

Веднъж о. Сергий – болният брат на светител Серафим – подарил на един от послушниците в манастира стария каноник на владиката, от времето когато бил ректор в Симферопол; а светителят отбелязал: „Той целият е облян в моите сълзи“. Вярно духовно чедо на владиката споделила, че никак не ѝ се удава Иисусовата молитва, а той ласкаво я утешил: „Няма нищо, а то ако молитвата у теб вървеше добре, ти би се възгордяла и навярно би паднала в прелест. А ти прави така, както мужика на пазара: „дий“ та „дий“ и преминал през пазара.“

Смиреният труженик на Христовата нива проповядвал най-силно с личния си пример. Светът около него бушувал като разярен океан, заплашващ в своето безумие да заличи православната вяра по цялата земя. А богопросветеният дух на владиката не се смущавал, всичко изпитвал и се държал за доброто. Постигнал съвършенство в кротостта, той винаги защитавал гонените и онеправданите. В същата година, в която се състоял Вторият всезадграничен събор на РПЗЦ, полското правителство повдигнало страшно гонение против православните, опитвайки се да ги принуди да приемат католицизма. В пределите на Полша над 4 млн. украинци, белоруси и руснаци били подложени на жестоко преследване, съпроводено с разрушаване до основи на православни храмове, кощунствено отношение от страна на полицията към Светите Дарове, арестуване и дори избиване на свещенослужители.

Състрадаващ и умеещ да вдъхне надежда и в най-обезверените души, владика Серафим призовал цялото си паство да се моли за своите братя по вяра в Полша. Словото му, двуостър меч, било целебен мехлем за душите на измъчените православни християни, живеещи на територията на Полша, а за гонителите – меч изобличаващ не само полското правителство, но и техните подстрекатели в лицето на „фанатизираното католическо духовенство и неговия глава папата… Струва ми се, папата никога не се е проявявал толкова ярко в ролята на инквизитор, какъвто го е изобразил нашият Достоевски, колкото сега със своите действия в Полша. Не можем да назовем тези действия по друг начин, освен антихристиянски.“

На страдалците в Полша светителят бащински вдъхнал надежда с неотменните думи на Спасителя: „...ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят;“ (Мат. 16:18). „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Йоан 14:18). „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин!“ (Мат. 28:20).

Верният служител Серафим принасял върху олтара на любовта си към Бога молитвени въздишки за всяка човешка душа, за всички стадащи и скърбящи. А „благодатта на Духа, щом като види пламенно желание и буден ум, предава даровете си в изобилие“. Така и владиката измолил дара да постигне с озарения си ум причината за злочестините, сполетели скъпото му земно отечество – Русия. Уподобил се на древния пророк Йеремия, светителят заплакал за своите сънародници. Блаженият му плач дал своя плод в пророческите слова на новата му книга: „Руската идеология“.

„Гласът на викащия в пустинята“ заговорил ясно и силно: „Покайте се!“:

„Руската идеология не е нищо друго освен православна вяра и основания на нея руски живот във всички негови области, започвайки с личния и завършвайки с държавния… Но както в Древен Израил, така и сега в руския народ, несъмнено е останало здраво семе, и ще се намерят сред руските хора немалко такива, за които тези понятия (православна вяра и руска идеология – б.м.) са тъждествени.“

Книгата отекнала болезнено в средите на либералната руска интелигенция, която реагирала чрез множество недоброжелателни писания. Светителят знаел, че за тази част от интелигенцията е „типичен рационалистичният поглед върху царската власт по същество“, но въпреки това с любов и себежертвена отговорност се заел да отговори най-задълбочено на всяка критика.

Две години владиката старателно подготвял своя отговор. Светът бил сякаш парализиран от започналата кръвопролитна Втора световна война. Богоборческата власт в СССР била изправена пред необходимостта или да върне свещенослужители от заточение и да отвори храмовете, или да загуби безславно войната. България изживявала своите политически колебания на чия страна да застане в конфликта. Целият свят се мятал смъртно ранен от собствената си греховност и желание за власт. А смиреномъдрият Христов воин служел вярно на Словото. И в това метежно време имало кътче на земята, където всичко било спокойно, покрито от Христовия мир и тишина – в скромната квартира на ул. „Велико Търново“ в София, където живеел владиката, царяло онова спокойствие не от този свят, което е обещано само на праведните души. Отвън свирепеела бурята на всемирната война, вътре в дома стенел на болничната постеля любимият страдащ брат на светителя о. Сергий. Ден след ден и нощ след нощ владика Серафим самоотвержено се грижел за своя брат. Служел му телесно, бдейки над леглото му; служел му духовно, четейки неуморно молитви и акатисти за болния. Бодрият дух на владиката не усещал дори законните изисквания на плътта за почивка. Една вечер о. Сергий се чувствал особено зле. Владика Серафим се помолил на Божията Майка: „Матушка, Царице Небесна, ако Ти е угодна моята книга, моля Те, помогни на моя брат!“. И пресвета Богородица сторила чудо – болният веднага се почувствал по-добре и цялата нощ спал безболезнено. А владиката продължил усърдно да се моли на Майката Дева да му посочи какво название да даде на книгата, която пишел. След дълга молитва я нарекъл: „За истинното монархическо миросъзерцание“.

В онези времена владика Серафим сравнявал положението на Православната Църква „със състоянието на апостолите по време на страшната буря в морето, когато Господ изморен спял на кърмата на лодката. (Мат. 8:23-27) Когато вълните я заливали и нямало вече надежда за спасение ... Господ за един миг укротил бурята… Нека вярваме, възлюбени, че и в преживяваното сега от Църквата страшно за нея време, когато изглежда, че тя съвсем загива от вражеските сили, Господ ще ѝ дарува Своята помощ, ще я спаси от гибел. Затова нека, мои възлюбени в Христа чеда, да не се страхуваме от бедствията, макар и небивали досега… Нека повече от всичко да се страхуваме да не би да изпаднем в неверие и поради него да загинем. Нека неотклонно се държим за истинската православна вяра.“

Проницателният архипастир виждал суетата на този свят и знаел ценността на човешката душа в Божиите очи. Той постоянно призовавал паството да пази тази най-безценна и безсмъртна част от себе си – вечната душа. Изпълнявайки епископското си служение търпеливо, с удивително постоянство и мъжество, светителят подражавал на патриарх Авраам в твърдостта на вярата, на прекрасния Йосиф – в целомъдрието, на праведния Иов – в търпението и като мъдра пчела събирал поучения от живота на просиялите от древност праведни души.

Владика Серафим служел самоотвержено и пламенно, в пълна тишина и безупречен порядък. Светлостта на лицето му по време на богослужение свидетелствала за кроткото незлобие и поразителната чистота на душата, покланяща се с дух и с истина, с благоговение и серафимска любов на Бога; сама себе си преобразила в тайнствен дом на Пресветата Троица. Горейки от любов към Създателя, владиката изповядвал: „Велико щастие е да служиш. Когато лежах в болница, плаках задето не мога да служа.“

А паството тегнело към своя владика, привличано от нектара на благодатните му проповеди. Във времената на толкова бедствия праведният архипастир бил за тях покров, утешение, наставление, бащина десница, майчина любов, която не преставала да желае спасението на чедата:

„Любовта се изразява в това – взаимно и снизходително да участваме в понасянето на теготите, т.е. недостатъците на нашите ближни.“

„Можеш ли да се изкачиш на планината, без да минеш през подножието ѝ? Разбира се, че не може. Също така не може без основата на всички християнски добродетели, т.е. без искрена вяра в Христа, да се достигне върхът им – любовта.“

„Нека, възлюбени, да пазим даруваната ни от Бога благодат като най-драгоценно наше съкровище … [Благодатта] ни преобразява и ни прави Божии чеда и наследници на небесното райско блаженство още тук, на земята, чрез блаженото единение с Христа в тайнството свето Причастие“. „Благодатта на Духа в нейните различни и дивни прояви поражда в нас блаженството на Царството Божие. Затова тя е нашето истинско християнско щастие.“

С обич и грижа светител Серафим постепенно разкривал на любимото паство истини по важни въпроси на вярата. Задълбочено изяснявал пред жадните слушатели догмата за Света Троица, за изкуплението и спасението на човека, за Царството Божие, което е „нашето благодатно нравствено изменение“ и за Божията благодат.

В проповедите на владиката нямало и следа от превзето красноречие, показна начетеност или витиевати изрази, но именно чрез това чисто слово витиите (риторите) на този свят били изобличени и посрамени – нито едно лъжливо учение не се докоснало до добре опазваното от владиката Христово стадо. Словото му било „простосърдечно, благоразположено, мирно, тихо, умерено, благочинно“ (Кол. 4:6). В своето благодатно състояние светителят ясно чувствал безсилния гняв на противника на човешкия род и писал в дневника си: За нито една друга книга не съм патил от дявола [така], както за „Проповеди“. Ужас, какво се случваше!“. Светлина и тъмнина отново и отново се срещали в дълговечната битка, за да възтържествува светлината на богопознанието. Великият руски светилник Серафим огрял със своите проповеди цялата българска земя и далеч отвъд пределите ѝ.

Безмерна била грижата и любовта на владиката към най-малките членове на Христовото Тяло – младенците и юношите. Чистотата бива най-добре разпознавана от друга чиста душа и затова децата били най-горещите почитатели на светителя. Същински великан в очите им – с величавата си осанка и небесносин поглед – любвеобилният владика привличал силно детските сърца. По време на богослужение малките богомолци винаги се скупчвали най-отпред и чинно следели свещенодействията на архиерея.

Добрият дядо владика от своя страна с огромна радост присъствал на техните учебни часове и изпити, където често го канели. В тези случаи светият пастир непрестанно се молел за изпитваните деца. Побиращият в сърцето си тревогите на целия свят в този миг живеел с тревогите на учениците – ту хвалел някое дете за отговорите, ту насърчавал по-притеснителните, а нерядко се случвало и да моли изпитната комисия да повиши оценката на някой ученик. Така неговото присъствие се превръщало в празник за децата.

А учениците от Руската гимназия, които завършили образованието си през 1931 г., никога не забравили бащинското му благословение: „Нека първа ваша молитва да бъде: «Господи, да бъде Твоята воля!» (Мат. 26:39-42, 44). И аз ви предавам, мои мили скъпоценни дечица, на волята Божия. Търсете Божията воля като най-нужно за вас благо, осъществявайте я постоянно в своя живот, никога не ѝ изменяйте! Тогава Сам Господ ще ви насочи към това, което ще бъде вашето истинско щастие и ще ви доведе до вечното спасение. Амин!“.

Чудни били словата на владика Серафим – в тях всеки откривал подходящия цяр за душата; всеки усещал силата на словото, способно да защити „от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем“ (Пс. 90:5). Когато през 1944 г. София била подложена на унищожителни бомбардировки, паството отново било покрито от широките молитвени криле на техния свят владика, който с ревността на орел и с любящото сърце на духовен водач се обърнал към своите чеда:

„Възлюбено в Христа мое паство, мои мили деца! … От все сърце приветствам вашия свят стремеж към тези тайнства (Покаяние и Причастие – б.м.) и за да бъдат те по-действени, по силата на архипастирската власт, дадена ми от нашия Господ Иисус Христос, аз ви прощавам и ви освобождавам от всички ваши грехове, които сте сторили още от детството си – волни и неволни, знайни и незнайни.“ С трепет и страх Божи светителят понесъл на човешките си рамене болката на изтерзаните, сълзите на ридаещите; отдалечил от тях страха от смъртта, а вместо него у пасомите засиявала още по-силно жаждата за живот вечен. А светител Серафим се радвал заедно с ангелите за всяка спасяваща се човешка душа и прославял Бога заедно с Апостола: „Да, потрудих се, ала не аз, а Божията благодат, която е с мене.“ (1 Кор. 15:10) „...всичко лошо у нас е наше, а всичко добро у нас и извършено чрез нас е Божие, а не наше.“

Така животът на светителя се превърнал в пътеводен лъч за миряните, а за духовенството – в точен духовен компас. И можело ли да бъде иначе, щом цялото творение показвало на богоозарения архипастир вярната посока:

Веднъж, през лятото на 1938 г., владика Серафим се разхождал в гората около новопридобития Кокалянски манастир. В ранния следобед той забързал по обратния път, за да стигне за вечерната служба. Тъкмо започнал да се тревожи дали няма да обърка пътечките в непознатата местност, видял на пътя красива, малка птичка – кацнала право пред него на около десетина крачки. Птичката го гледала. Когато владиката приближил съвсем близо до нея, тя пръхнала с крилца и отново се отдалечила на същото разстояние. Светител Серафим наблюдавал развеселен странното поведение на крилатото създание – колкото пъти се приближавал, толкова пъти птичето отлитало с десет стъпки напред. Тогава владиката разбрал, че тази лекокрила птичка му е изпратена от Господ, за да му покаже пътя до манастира. Благодарил на Бога и вглъбен в молитва безпрепятствено достигнал светата Кокалянска обител.

Труден и сложен бил житейският път на светителя. Като белоснежна лилия, разцъфнала насред напукана пустинна земя, владика Серафим вървял неотстъпно по пътеката на Божиите заповеди и оттам разпръсквал аромат, непознат за обонянието на затъналия в грехове човешки род. Изгубилите усет за духовното не можели да разберат как е възможно някой да се моли за враговете си; как натежалото от любов към Бога сърце можело да възжелае създаването на девическа обител в условията на комунистическа диктатура; как истински възлюбилият горното Отечество – Небесния Йерусалим – е готов да послужи всячески и на земното си отечество – Русия? Суемъдрите на този свят не можели да проумеят, че „големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят“ (Песен на песн. 8:7).

В нови скърби потънали душите на православните християни в България, когато през 1944 г. властта преминала в ръцете на българските комунисти, които били подкрепяни от съветската власт. За изстрадалите руски емигранти, повечето от които духовни чеда на светител Серафим, това означавало, че ще бъдат подложени на нови гонения, репресии, насилствено връщане в Русия, незаконно отнемане на имущество и на всички нововъведени от безбожната власт начини да бъдат физически и духовно пречупени, дори да бъдат обявени за врагове на Родината. Над светител Серафим тегнела същата опасност, още повече, че той бил добре познат на руските специални служби като член на Синода на РПЗЦ, от която по силата на новите обстоятелства бил откъснат териториално, но не по дух. Агентите на съветските служби знаели за монархическите му възгледи. До тях били достигнали и доноси за проповеди на владиката, открито осъждащи атеистичната власт. Изглеждало, че над управляващия руските църковни общини архиепископ Серафим се трупали буреносни черни облаци. Но святият пастир не гледал към земното небе, а пеел с пророка: „Силата е у тях, но аз към Тебе прибягвам, защото Бог е мой застъпник.“ (Пс. 58:10). „Милостно погледни към мене и ме помилуй, дай на раба Си Твоята сила и спаси сина на Твоята рабиня; покажи ми личби за добро“ (Пс. 85:16-17).

Възжелал от младини да встъпи в подвига на доброволното мъченичество, светителят смирено и неотклонно следвал волята Божия и като добър пастир бил готов и живота си да положи за овцете от словесното му стадо. В този най-труден за руската емиграция момент светител Серафим взел решение да премине към диоцеза на Московската патриаршия. Както всяка стъпка в неговия равноангелен живот и тази крачка следвала едничкия важен за владиката закон – Божия закон за любовта:

Светител Серафим преминал към Московската патриаршия, за да запази своето паство от безчинствата на комунистите. Болезнено ревнив към истините на вярата, владиката не предприел това свое действие необмислено или безпринципно. След Втората световна война Църквата в Русия за първи път усетила полъх на свобода, макар и ограничена, но все пак позволяваща ѝ да полага душеспасителна грижа за преследваните доскоро православни християни. Любящото, по детски доверчиво сърце на владиката видяло в това възможност да помогне на родината.

Чужд на всякакви политически интереси и интриги, светител Серафим успял да запази вътрешната свобода на църковния живот и на своето паство в България, недокоснато от наглото посегателство на управляващата безбожна власт. Истински кротък, той се вдигнал в защита на онеправданите – същински ангел-пазител на поверените му души, които продължавал да наставлява в апостолската вяра и живота според нея.

Светостта рядко бива разбрана от ослепения разум на грешника, чийто ум често се лута между истина и лъжа, между добро и зло. Праведността е непотребна за неправедните, тъй както слънцето за болните очи. А истината за делата на светостта винаги е скрита от очите на суетно любопитните, тъй както е писано: „Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва.“ (1 Кор. 2:15).

Достойният пастир не произнесъл нито една ласкателна дума за комунистите. Никога не отправил какъвто и да е упрек към своите събратя архипастири от РПЗЦ. Мълчаливо, безропотно, с пълно отречение, с духовна радост владиката понесъл този нов, необикновен и сложен житейски кръст, възложен му от святата Божия десница. Ведно с този кръст самият живот на архипастиря се превърнал в непрестанно чудо, случващо се пред очите на много свидетели:

Комунистите оставяли без квартира вдовиците на руски емигранти, а по молитвите на светител Серафим съдът им връщал домовете и безпомощните жени намирали крепка защита от всякакви неправди. След нахлуването на съветските войски в България през 1944 г. последвали множество арести на руски емигранти белогвардейци, които често били връщани обратно в Съветския съюз и там били подлагани на нечувани жестокости. Чудотворната молитва на техния архипастир Серафим избавила от скръб много такива семейства – нечии съдебни дела се прекратявали наглед без причина; една жена дори била освободена без да ѝ бъде предявено обвинение. Всички верни чеда на светителя знаели кой бил техният благодетел в име Господне. Безбожното комунистическо правителство издевателствало особено много над богатите българи. Уважавани членове на обществото били обявявани за безскрупулни търгаши; специално били публикувани списъци с имената на тези, които според фалшивите обвинения на властта били „незаконно забогатели“. Страшно било да попаднеш в такъв списък – властта изземвала цялото имущество на обвинените; разрушавала или затваряла магазини, фабрики, предприятия; подлагала на унижения, тормоз и затвор самите собственици, а техните близки изпадали в много трудно положение.

Такава съдба очаквала и семейството на Стоян Величков – заможен фабрикант и благочестив християнин, той бил предано чедо на владика Серафим. Стоян се грижел не само за благолепието на Божия дом. Той бил и от основните благодетели, осигуряващи помощ за гладуващите по това време атонски монаси. С предоставени от фабриканта средства станало възможно да бъдат отпечатани благодатните проповеди на владика Серафим.

Срещу Стоян Величков започнало следствие. Неговата дъщеря Надежда често посещавала владиката с молба за молитвено застъпничество. Ласкавият пастир неуморно се молел, а девойката все плачела и се тревожела. Един ден владика Серафим просто ѝ забранил да плаче и да се терзае. Не минало много време и Надежда разбрала, че това не била случайна утеха – държавата издала ново разпореждане, по силата на което някои предприятия били обявени за особено нужни за икономическото развитие на България. Стоян Величков бил собственик именно на такова предприятие. Цялото му семейство знаело, че по молитвите на дядо Серафим са се спасили от неправедното разследване.

А светият владика продължавал да чудотвори – тайно и явно, винаги за спасение. Нямало тежка болест – дали коремен тиф, или туберкулоза – която да не стихвала от молитвите на светеца. Но и тежките болести на душата владиката лекувал със силата на своето облагодатено слово, с милващата ръка на роден баща. Колко отчаяни души, изгубили надежда и смисъл в живота, владиката превел от безнадеждния мрак към истинската Светлина. Колко неверие преборил с благодатна простота и прозорливост!

Една дълбоко вярваща жена от паството на владика Серафим се опитвала постоянно да приведе и своя съпруг в лоното на Църквата. Но той бил човек прагматичен, здраво стъпил на земята, и гледал на нейното християнско благочестие като на леко дразнещ ритуал. Мъжът вяло откликвал на честите, искрени покани на своята съпруга да посещават заедно Божия храм. В един от редките случаи на съгласие съпрузите отишли заедно на църква. Мъжът се спрял в притвора на храма и отдалеч следял богослужението. След отпуста, с прелели от любов сърца, владика и паство сърдечно се сбогували. Богомолците просели благословение и с трепет и благоговение се покланяли на своя архипастир. Младият мъж раздразнено си помислил: „Владиката е обикновен човек. Защо така му се кланят?“.

В следващия миг вдигнал поглед и с ужас видял, че владика Серафим си проправя път през тълпата, право към него. Кротко усмихнат, сияещ в достолепните си архиерейски одежди, но още по-озарен от светносно смирение, владиката радушно прегърнал мъжа и тихо му прошепнал: „Аз наистина съм обикновен човек, но ти повече обичай твоята Е. и повече ѝ вярвай.“ Тези простички слова променили живота на младия мъж, който от безразличен станал искрено вярващ.

На Божия промисъл било угодно да разкрие на хората величието на Серафимовата душа. Колкото повече светът се опитвал да унижи и огорчи неустрашимия Христов воин, толкова по-големи милости изсипвала върху него Божията правда, а светителят просел молитвено: „Умолявам Господа Неговата свята воля да пребъдва винаги с мен.“

През 1948 г. се състояло т.нар. Всеправославно съвещание в Москва. Светител Серафим пристигнал в съветската столица, за да вземе участие в него. Така Господ устроил верния Негов служител да види още веднъж обичното си земно отечество – руската земя. Ала не към родните градове, улици и храмове гледал ангелоподобният Серафим. Светителят отново разпервал своите духовни криле, за да послужи на светото Православие. Той изнесъл три доклада, с които отново призовавал православните християни да се оградят от всякакви форми на общение с икуменизма; да не приемат с лека ръка нововъведения в Църквата; да пазят църковните пасхалия и календар, като завещани ни от отците.

По онова време някои богослови, стремейки се да утвърдят новия календарен стил, твърдели, че нарушаването на църковния „Устав“ (Типикон) не е нещо съществено, защото не се нарушавали догматите на вярата. Светител Серафим безкомпромисно изобличил подобни мнения, за да предпази православния народ от грях:

„Типиконът не е нищо друго, освен гласът на Църквата – нашата Майка. И към този глас ние трябва да се отнасяме не с пренебрежение, а с безусловно и неотклонно послушание … Грехът не може да бъде разглеждан като допустимо явление. А празнуването на неподвижните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е налице съзнателно и свободно нарушаване на Устава.“

И на това съвещание смиреният владика Серафим проявил огнена ревност в защита на православното Предание – като нов пророк Илия, говорещ пред царе и велможи, облечен в силата на Духа: „Нека винаги да пазим в цялата му чистота учението на Православната Църква… Нека помним, че без чистота на православната вяра е невъзможно да имаме чист християнски живот“.

Немалко православни йерарси и богослови гледали положително на икуменическите заблуди, а истинният пастир старателно посочвал опасностите. На съвещанието светител Серафим представил доклад по въпроса за обединението на Англиканската църква с Православната, в който убедително обосновал принципната невъзможност за този акт:

„Обединението, към което се стреми Англиканската църква, е икуменическо обединение, при което тя иска да запази своите неправилни вярвания, както и свободата си да се обединява с всякакви други църкви.“

С благоговейния си ум и чисто сърце светител Серафим бил предан и неподкупен радетел за целостта на светия хитон на Православието. Златотканата одежда, вплела в себе си словата на светите отци от всички отминали векове и събори, останала цяла и неразкъсана, опазена от силното, изобличаващо слово на владиката.

Злите кълнове на църковно-политическо обновленство тровели душите и на част от българското свещенство. Сред ръководни дейци на Свещеническия съюз имало привърженици за провеждане на реформи като допускане на втори брак за свещениците, „демократизиране“ на върховното църковно управление и други. Пламъкът на Серафимовите проповеди изгорило тези „тръни“ още в зародиш. Той написал вдъхновено слово в Църковен вестник и авторитетно подкрепил своите събратя – българските архипастири.

Нежното сърце на владиката горяло от любов към Господа; устремът на вярната душа към нейния Създател подхранвало все по-силния стремеж на свети Серафим да послужи за утвърждаване на православната вяра и благочестие.

„И както кошута жадува за водни извори“ (Пс. 41:2), така любвеобвилната душа на владиката зажадувала да съгради в име Господне девическа обител.

Необикновено духовно знание, извиращо от благодатен опит, се разкрило тогава у Христовия архиерей. Както узрелият плод се откъсва сам от дървото и пада тихо върху меката трева, така целият свят живот на владика Серафим родил този съвършен плод на непоколебима вяра, търпение и дръзновение пред Господа.

Търсещите истината разбирали чрез силата на словото му какъв дивен Божи дар е благодатта: „Тя (благодатта - б.м.) е действала в живота на първите хора в рая и е била източник на тяхното истинно познание, святост и блаженство. Но след падението на нашите прародители, благодатта ги е напуснала и е било необходимо Спасителят да се въплъти, да пострада, да умре и възкръсне, та същата благодат да ни бъде дарувана отново. И тази Божия милост се изляла над хората, когато, според обещанието на Христа, Светият Дух в Своята многообразна благодат слязъл върху апостолите като истина (1 Йоан 5:6; Йоан 15:26; 16:13), като сила (Деян. 1:8) и като утешение (Йоан 14:16, 26; 15:26; 16:7), което ще рече, като божествена радост. Оттогава благодатта на Светия Дух е започнала да се дава на вярващите чрез Църквата посредством тайнствата Кръщение и Миропомазване, за възраждане на ума, волята и сърцето ни. Като възраждаща божествена сила тя започнала да царува вътре в нашето същество, в самото сърце на човека“.

Постепенно сърцата на слушащите започвали да копнеят за този сладък божествен дар. А копнежът пораждал необходимата решимост да тръгнат по тесния, но спасителен път, посочван от владиката. Любимият учител проявявал на дело и изисквал от другите решимост. И се намерили души, готови да последват Христовия зов, припомнян пламенно от светителя: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени… и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29).

Било време, когато с лекота се затваряли манастири; иноци бивали гонени и нямало где глава да подслонят (срв. Мат. 8:20); когато сам владиката бил подложен на множество разпити от властта, продължаваща да се отнася към него с подозрителност. Време, в което Българската църква загубила своята неподкупна „съвест“ в лицето на Неврокопския митрополит свещеномъченик Борис, безсрамно и дръзко убит от злодейска ръка. Тъкмо по това време, в което и съветската власт възнамерявала да премести владика Серафим на служение в Париж и така да раздели безвъзвратно пастир и любимо паство…, по същото това време светител Серафим подал молба именно до онази власт да му бъде предоставена сграда, която да послужи за основаване на нова монашеска обител. Свободният дух на прозорливия владика не можел да бъде вързан от баналните условности на материалния свят. Висши чиновници се заели всячески да попречат на благочестивото намерение на светител Серафим. Всесилното съветско правителство дори недоволно намекнало на българските власти, че не одобрява такова начинание. Самите бъдещи монахини често се обезкуражавали от толкова много препятствия. А владика Серафим само ласкаво се усмихвал и ги утешавал: „Манастир ще има и аз ще ви нося шоколадови бонбони. Вие само сияйте с целомъдрие и чистота.“

Кротко и неотстъпно, истински стълб от вяра и търпение, светителят измолил от Бога да постави като достойно украшение на своя венец от добродетели този най-сияен бисер – създаването на девическа обител. През месец март 1948 г. владиката постригал първите две монахини. И на двете дал името Серафима. А навръх празника на свети Николай Чудотворец през следващата 1949 г., по дивното Божие застъпничество, светител Серафим получил от българското правителство така желаната жилищна площ в центъра на столицата.

Господ послушал смирените молби на своя изряден послушник – владика Серафим. Велико утешение е за всеки наставник да види своите чеда мирно устроени и преуспяващи в добродетели. И за любящото сърце на владиката била голяма радостта да отгледа този белоснежен цвят на чистота и непорочност, разцъфтял под неговите внимателни и всеотдайни архипастирски грижи. Докрай възлюбил своите чеда, светителят ги връчил всецяло под Покрова на Божията Майка – в името на новата девическа обител владиката изобразил като на прекрасна икона своята изключителна любов към Пресветата Владичица Богородица и Приснодева Мария. Манастирът и до днес носи името „Покров на Пресвета Богородица“.

Първите монахини, носещи серафимско име и плам, понесли с любов и послушание заветите на своя свят духовен отец:

„Бъди проста като дете, доверчива като гълъб и мъдра като змия… Не настоявай на своето, смирявай се и помни Божиите слова: «на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово.» (Ис. 66:2) ... Старай се да не се огорчаваш от никого. Никога не се сърди. Никога не настоявай. Когато не правят, както ти искаш, казвай: „Слава Богу! Слава Богу!“. Трябва да пречупваме сами себе си … Избягвай тщеславието. Само смиреният може да бъде истински монах … Молитвата спасява от всякакви беди. Нито една наша сълзичка не е напразна … Всеки човек сам е ковач на своето щастие и от самия човек зависи неговото щастие … Което е хлябът за тялото, същото е Евангелието за душата.“

От мъдрите слова на владика Серафим малкото семе растяло в монахолюбивите сърца и напирало, както онова синапено семе от Господнята притча, скоро да покрие с клоните си цялата земя. Врагът на човешкия род замислил в своето безсилие да постави нова пречка пред съзидателното дело: през месец януари 1950 г. в Съвета по делата на Руската православна църква се зародило предложение за уволнението на архиепископ Серафим като управляващ руските църковни общини в България и отзоваването му обратно в пределите на Съветския съюз.

Обаче замислите на властта се рушели, както вълните се разбиват о брега, а праведникът не търсел нищо на земята, освен Единия Бог. Целомъдрен и кротък като Йосиф, облякъл пъстрата добродетелна дреха на ума, който вижда Бога, светителят възпявал, както някога Давид: „Тебе, Господи, ще пея. Ще размислям за път непорочен: кога ще дойдеш при мен? Всред моя дом ще ходя с непорочно сърце.“ (Пс. 100:1-2) и „много са моите гонители и врагове, но от Твоите откровения не отстъпвам“ (Пс. 118:157).

Предал личните си скърби в Божиите ръце, светителят ревностно се подвизавал да води своето стадо по живоносни и спасителни пасбища. Изглеждало, че този път безбожната власт била приготвила истинска „примка на ловец“, но не знаела, окаяната, че силата е в Господа и Силният ще разкъса всички беззаконни мрежи. Та можел ли някой да улови в човешки примки огнения пламък на любовта към Бога? – тази любов, която освобождава човешкия дух от всички земни привързаности; любовта, извайваща от човека драгоценен съд на Божията благодат, от който се изливат за верни и неверни потоци-чудеса. Тя прави човека подобен на ангел и той започва да живее вече не толкова на земята, колкото в духовните съзерцания на Обетованата земя, като все повече се отдалечава от земната суета.

По това време си отишъл от този свят и обичният боледуващ брат на владиката – архимандрит Сергий. Господ снел от отрудените плещи на Своя служител Серафим този тежък кръст, който владиката носил безропотно и с велико търпение от младини.

Неуморният труженик на Божията нива насаждал щедро сред повереното му паство здрави семена на вяра и благочестие. Така съумял да отгледа и у чистите девически души онзи силен стремеж към техния възлюбен Господ Иисус Христос, който, подобно на драгоценен камък, бил положен в основите на новосъздадената девическа обител. Като изряден стопанин владиката украсил Божиите владения с отгледаната от него лоза на истинното богопочитане, която щяла да приготви и за бъдещите поколения питието на жива православна вяра. И действително, години по-късно Покровската обител щяла да събере „гладни и жадни за правда“ чеда, тъй както всяка плодовита лоза приютява под сянката си уморените от летния зной човеци.

Веднага след чудното разрешаване на въпроса за устройването на манастира владиката се разболял. Със сетни сили и укрепяван от синовната си почит към свети Серафим, Саровски Чудотворец болният пастир отслужил своята последна литургия. Подир нея болестта на владиката се усилила и го приковала към болничния одър.

Смълчало се цялото паство, угрижено за своя отец. Кой щял да се моли за учещите преди изпити? Кой щял да утешава майките като изцелява болните им деца или намира работа за съпрузите им? От кого биха получили закрила бедните и онеправдани емигранти? Дали ще просъществува дълго и току-що създаденият манастир, лишен от мощната молитвена подкрепа на своя основател? – тежали всички тези и много други въпроси върху немощните рамене на миряни, клирици, монахини. И чудно как и в болестта владика Серафим се оказал с дух по-бодър от тревожния дух на цялото паство и вместо да дири утеха, той внимателно подготвял своите възлюбени чеда, та по-леко да приемат неизбежната раздяла:

„Нямам нищо, което да ви оставя. Затова съм ви дал най-голямото богатство – опитното духовно знание (ведение). То е по-силно от всичко на света и не може да се сравни с каквито и да било блага, съкровища на света.“

„Тази година ще умра. Мъчно ми е за вас, но вие не плачете, а неотклонно вървете по избрания път. Пазете душевната си чистота. Пазете се от каквото и да е общение с икуменизма. Твърдо се дръжте за православната вяра, за учението на нашия Господ Иисус Христос.“

Покорни на волята на владиката и желаейки да му доставят радост, новопостриганите монахини с удвоен плам се заели бързо да устроят манастира. Задачата не била лека – жилището се намирало в тежко състояние. Нямало дори електричество, само жици стърчели от стените. Но най-голямото им недоумение било да решат в коя от стаите да направят параклис.

Като малки деца, събрани около болничната постеля на владиката, те поискали от него да благослови как да постъпят. А той уверено заобяснявал:

— Като влезете, качвате се по стълбите на първия етаж, влизате в общата стая и свивате надясно – там, в тази стая ще го направите. Учудена, една от монахините възкликнала:

— Владико свети, та Вие никога не сте били там?!

— Така ли? – бил скромният отговор на светителя.

В мълчание на сърцето и тишина на ума, в пълно съсредоточаване да извърви докрай достойно пътя на своя живот, владиката молитвено зовял: „Ти изпита сърцето ми, споходи ме нощем, изкуси ме и нищо не намери; устата ми не отстъпват от мислите ми“ (Пс. 16:3).

Плътта на пламенния Христов Серафим тихо гаснела. В един от последните му дни на тази земя, като дошъл за кратко в съзнание, той видял в стаята човек, който цял живот го е огорчавал. Повдигнал се със сетни сили и го прегърнал, след което отново паднал в несвяст, изпълнявайки на дело Давидовите слова: „Наклоних сърцето си да изпълнявам Твоите наредби навеки, докрай“ (Пс. 118:112).

На ръба между живота и смъртта владиката продължавал да подготвя своето паство, посочвайки им приближаването на деня на своето отшествие от този свят:

Чедата преживявали дълбоко близката раздяла и тревожно, през сълзи питали:

А той, докато имал сили да говори, все ги утешавал:

— Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя. После ласкаво добавял:

На петия ден мирно и тихо настъпила блажената кончина на светител Серафим. Православният свят празнувал този ден Първата неделя на Великия пост – Тържество на Православието. Този, който цял живот ревнувал за чистотата на православната ни вяра, бил сякаш посрещнат от всички свои събратя – ревнители на Божествените догмати, на свещените църковни правила и наредби през вековете; от всички неизброими ликове светители, мъченици и изповедници, възложили докрай надеждата си на Господа и утвърдили цялата вселена в истинното богопочитане. Сред сонма на всички тези пазители на чистотата на вярата Господ упокоил праведната и непорочна душа на своя верен служител Серафим в изпълнение на пророческите слова: „а които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят“ (Ис. 40:31).

Озареното от усмивка лице на покойния архиерей свидетелствало мълчаливо за целия светоносен негов живот: то продължавало да проповядва и без думи за благодатта на Светия Дух, която владиката тъй много копнеел да види въплътена в живота на паството.

Безмерна била мъката на всички осиротели духовни рожби, а любовта на светител Серафим към всички тях не знаела граници. Дори смъртта, този победен на Кръста, но все още непремахнат докрай разделител между живи и мъртви, сякаш отстъпил пред морето от чудеса, които укрепват мнозина, прибягващи към помощта на светителя от онзи ден насетне и до днес. Тази Серафимова любов пренесла в грешния ни свят частичка от Божията любов – да ни просвещава, да ни съгрява, утешава и утвърждава в светата православна вяра. В онзи тъжен ден замлъкнал любимият глас на непрежалимия пастир, а станал явен необикновеният дар на чудотворство, който светителят старателно скривал през времето на земното си странстване:

Още в деня на погребението му светител Серафим се явил в сънно видение на едно от най-тежко съкрушените от загубата духовни чеда и чрез него утешил и всички останали, като му казал: „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив!“.

И в блажената си кончина светителят славел своя Създател. Още приживе той завещал на своите чеда да изпишат върху гроба му шестия стих на седемдесетия Давидов псалм: „От чреве матере моея, Ты еси мой покровитель – от утробата на майка ми Ти си мой покровител“ (според славянския текст).

Идвали съкрушените чеда на гроба и изписаните думи сякаш милвали наранените им от скръб сърца. Те изплаквали мъката си, споделяли всеки житейски проблем, там, на гроба на владиката, пишели своите искрени писма. И постепенно мъката се сменяла с тиха надежда, защото писмата им получавали „отговор“ – бързо, без бавене проблемите им били чудно разрешавани, защото Господ изпълнявал молбите на своя предан и послушен син – светител Серафим.

Владиката казвал на чедата си, още докато бил сред тях,: „Истинското послушание прави послушника подобен на „неизгарящата къпина“. Неизгаряща, вечногоряща къпина бил сам пламенният Христов Серафим, който отгледал в сърцето си вечния огън на Божията любов и раздавал искрици от нея за радост и утеха на всички, които с вяра и благоговение славят Бога; за светла надежда дори на обзетите от съмнение и неверие души. И кой, склонил глава и преклонил колене пред мраморната плоча, покриваща святото сърце на новия Софийски чудотворец, не е почерпил утеха от неговото застъпничество: невярващата майка, повикана в сънно видение от светителя, който спасил единственото ѝ чедо-войник от произнесената вече за него смъртна присъда; немили и недраги руски емигранти, отвсякъде гонени, но веднъж оказали се под мощната закрила на светеца, чудно устроени в един коравосърдечен свят; бедни хорица, намерили по молитвите му подслон и препитание; угрижени студенти, положили успешно изпити след гореща молитва към владика Серафим; объркани млади души, получили просветление по застъпничеството на светителя и обърнали се към православната вяра; тежко болни, оказали се здрави пред изумени лекарски комисии, чудно излекувани по молитвите на Софийския чудотворец.

Един студент по медицина често посещавал гробницата на светител Серафим, за да се моли за успех на предстоящите изпити. Младежът не бил кръстен, тъй като произхождал от невярващо семейство. Един ден той се молел коленопреклонно на гроба. Целунал хладния мрамор и се изправил: пред него стоял архиепископ Серафим, който го благословил с думите: „Да се кръстиш и да постиш!“. Дълбоко потресен от видяното, студентът побързал да изпълни заръката на благия владика, който го призовал към светлината на кръщението. На друг студент Божият архиерей се явил, за да го насочи кой път да избере и му казал: „Това не е твоето призвание! Ти трябва да запишеш друга специалност.“ Младият човек постъпил да учи богословие.

Семейство от София загубило своя четиринадесетгодишен син. Майката се предала на безутешен плач. Бащата, разтревожен за съпругата си, чул за бързия помощник светител Серафим и често отивал да се помоли на гроба. Мъката на родителите растяла и от това, че според лекарите жената не можела да роди отново. Но силната вяра на бащата, възложил цялото си упование на Бога и на Неговия свят служител архиепископ Серафим, изпросила чудото, в което лекарите се съмнявали – родил им се син. Нарекли го Серафим в знак на благодарност за стореното от светителя благодеяние.

Според установилия се обичай много натежали от скръб сърца „изливали“ болката си в писмо до „дядо Владика“. Колко необикновени били тези писма: започва човекът да пише и уж има в главата си точно определена мисъл. Ала мастилото се движи по белия лист сякаш по свои закони – поглежда човек написаното и вижда, че е написал друго, а не намисленото първоначално. И постепенно осъзнава, че някой грижливо му е помогнал да се помоли по правилния начин и за полезните неща.

Така веднъж отишла за пръв път в криптата разтревожена жена заедно със своя съпруг. Единадесетгодишният син на техни близки приятели бил блъснат от кола в Германия, където живеел само със своята майка. Момчето веднага било откарано в болница, отворили му черепа, за да предотвратят фатален изход, и го поставили в изкуствена кома. На родителите съобщили, че остава само да чакат и да се молят, но при всички случаи да се подготвят да приемат факта, че детето им ще бъде с много тежки физически и психически увреждания за цял живот. Ако въобще оцелее…

Бащата на момчето живеел в България. Той веднага съобщил на своя съдружник и най-добър приятел за сполетялото го нещастие и че се готви възможно най-бързо да отпътува за Германия при сина си. Приятелят му се посъветвал вкъщи със своята съпруга как биха могли да помогнат. Помолили се. Извикали и двамата си сина, които често си играели с пострадалото момче Христо, за да им съобщят нерадостната новина. Отново се помолили всички заедно. После децата си отишли по стаите.

От притеснение и вълнение жената все още държала в ръцете си молитвеник и взела да го прелиства безцелно. Отворила на последната страница. Там прочела за дивната помощ, която архиепископ Серафим оказва на всички, които горещо се помолят на гроба му в Руската църква. Разказът докоснал сърцето ѝ и тя се обърнала към мъжа си:

– Още утре трябва да отидем при светител Серафим!

Пристъпила жената в преддверието – сумрачно, пълно с хора, пишещи дълги, дълги писма. Нямало къде да седне, затова внимателно облегнала листа на стъклените витрини покрай стената. Започнала своето писмо: „Свети Серафиме, моля те, нека Христо да живее.“ Понечила да сгъне листчето и в този миг видяла пред очите си момчето – живо, но без възможност да се движи, говори, мисли. Ужасила се и вразумена по този начин, дописала на листа: „Моля те да оздравее и да води пълноценен живот, за радост на своите родители.“

Когато докоснала с устни гроба на светителя, усетила толкова силен трус, че помислила, че става земетресение. За първи път през живота си жената усещала такава сила.

Същата нощ големият им син, скърбящ за своя приятел Христо, сънувал сън: сякаш разговаря с Христо и момчето му казва, че … иска да види Георги.

На сутринта синът разказал съня си на родителите и цялото семейство решили да посетят Гложенския манастир „Свети великомъченик Георги“, и да се помолят отново за Христо. От светата обител взели икона на светеца, осветили я в манастира и я предали на сломения от скръб баща, който на следващия ден заминал за Германия.

Щом пристигнал в болницата, бащата сложил иконата на свети Георги под възглавницата на Христо, който по това време все още бил в медикаментозна кома. Майката веднага се възпротивила. Срамувала се, че немските лекари ще ги сметнат за диваци и прости хора, защото е неразумно да се вярва, че една икона може да помогне. Така мислела тя в своето дълбоко невежество. А в същото това време човеколюбивият Бог, по молитвите на двамата свои угодници свети великомъченик Георги и светител Серафим, спасявал първородния ѝ син.

Един месец по-късно Христо, за когото лекарите не давали надежда, че ще оживее, ще ходи и ще се храни нормално, играел тенис на маса с баща си в един от специализираните немски санаториуми. Един от лекуващите го лекари, минавайки покрай залата за тенис, няколко пъти тръгвал и се връщал разколебано. Накрая се престрашил и дошъл да попита: „Христо, това ти ли си?“.

По молитвите на своите светии Бог продължил живота на това момче. А Божият угодник Серафим продължил да помага щедро на хората:

Млада жена написала съкровена молба до светеца. Тя молела детето ѝ да започне отново да говори, тъй като тежка катастрофа сякаш свързала езика на рожбата ѝ. И не след дълго детето изрекло първите си думи: „Мамо, нека отидем при дядо Серафим да благодарим…“.

Разболяла се веднъж съпругата на свещеник от Русенско. Тежка била поставената диагноза – рак на гърдата. Когато видели презвитерата в раковото отделение, другите болни започнали уж шеговито, но злостно да говорят: „Е, щом и на попа жена му е при нас, значи няма Бог!“, а лекарите спешно насрочили ден за операция.

Тъжно се лутало свещеническото семейство из улиците на София. Отишли да се помолят в храма-паметник „Св. Александър Невски“. После, сами не знаели как, се озовали пред криптата на руската църква. За светител Серафим презвитерът знаел още от годините, прекарани в Софийската духовна семинария. Влезли и дълго се молили. Свещеникът оставил бележка: „Батюшка, помилвай презвитера Марина и ѝ помогни!“ След това взел малко елей от кандилото над гроба и помазал челото на съпругата си и болното място.

В деня на операцията трябвало да оперират общо три млади жени. Каква била радостта на всички, когато изследваната тъкан, взета при операциите, показала, че и при трите пациентки няма раково заболяване! Злостният шепот на болните се сменил с радостния възглас: „Има Бог, има Бог!“.

Има Бог, и дивен е нашият Бог в своите светии!

Много на брой утешени човешки сърца виждали у светител Серафим черти от облика на древните патриарси, които успели да преведат тогавашния избран народ през тъмните езически векове. Светият архиерей бил за тях духовен орел, разперил над душите им могъщи криле и сочещ с полета си пътя към горния Йерусалим. С крилете на Божията любов светителят се издигнал високо над всички земни примки и се потопил в небесната синева на Божиите заповеди:

„Блажено е сърцето, изгарящо от ненаситно желание за Божията воля! Блажено е сърцето, сладостно и нетърпимо страдащо от любов към Бога! Такова сърце е място, жилище, чертог, престол на блаженството!... От ранно утро орелът стои на върха на висока скала, очите му жадно се стрелкат и търсят жертва, след това се издига в синьото небе, лети, разтворил широки криле, в обширните пространства, търси жертва. И когато я види, се спуска като стрела… Той е нахранил пиленцата си и отново се връща на своята стража: на скалата или на небето. Такова е сърцето, уязвено от неизцелимата любов към Божиите заповеди!“.

Такова е сърцето на любвеобилния Христов служител, светия архиепископ Серафим. Подобно на орел, прострял мощните си криле, той милее за всяка православна душа, бди над своята девическа обител, бди над съименния на Премъдростта град София, моли се сред сонма на Божиите светци за целия свят.

По неговите свети молитви и по славното негово застъпничество да се удостоим и ние, немощните, да наследим обещаното царство, в което е непрестанна радостта на любещите прославяния в Троица Бог – Отец, Син и Свети Дух, сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век. Амин!

Бележки:

1. Св. Максим Изповедник, „Творения“, „Въпроси и отговори към Таласий“, с. 533, поместен цитат под черта от св. Дионисий Ареопагит.

3. Град Рязан е основан през ХI век на десния бряг на р. Ока; днес градът е сред 30-те най-големи градове в Русия и един от най-старите руски градове. В Рязан се намирала и най-високата за времето си камбанария на Архангеловския събор – 83 м.

5. Паметта на светите пророци Наум, Авакум и Софоний се чества на 1-ви, 2-ри и 3-ти декември (ст. ст.).

7. Рязанската духовна семинария е основана през 1722 г. По времето, когато св. Серафим се обучавал там, програмата включвала предмети като: богословие, философия, риторика, поетика, граматика, латинска граматика, немски език, френски език, гръцки език, еврейски език, история, география, математика, физика, архитектура, живопис.

8. Чудотворната Боголюбска-Зимаровска икона на Божията Майка – древно копие на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка, прославило се с много чудеса. От втората половина на XVIII век това копие пребивавало в с. Зимарово, Рязанска област. Всяка година иконата била носена с литийно шествие до гр. Рязан, където оставала няколко дни.

13. За целия си земен живот светителят прочел всичките 12 тома единадесет пъти.

14. Варвара била омъжена за началника на жп станция „Политово“.

15. Впоследствие архимандрит Сергий (Соболев), който цял живот бил прикован на легло. Болестта развила у него такъв тънък духовен усет, че той станал много добър изповедник.

16. По време на монашеския постриг монахът получава т.нар. параман, квадратно парче плат, върху което на църковнославянски език са извезани следните слова: «Аз язвы Господа моего Иисуса Христа на теле моем ношу».

18. Митрополит Антоний (в света Алексей Павлович Храповицки) е роден през 1863 г. в село Ватагино, Новгородска губерния, в знаменит дворянски род. През 1881 г. бъдещият владика постъпил в Санкт Петербургската духовна академия. След завършването ѝ приема монашески постриг с името Антоний. От 1886 г. започва неговата преподавателска дейност: в Холмската духовна семинария, Петербургската, Московката и Казанската духовна академия. През 1897 г. е ръкоположен за викариен епископ на Казанска епархия. През 1906 г. е възведен в сан архиепископ. От 1920 г. е в емиграция, като се установява в град Сремски Карловци, Югославия, откъдето впоследствие оглавява Синода на Руската Православна Задгранична Църква.

19. Архимандрит Гавриил (Воеводин) 1869-1937 г. – по-късно мъченик за вярата.

21. Свещ. Георгий Косов от Орловска епархия. По собствено желание бил назначен в енория, където повечето хора били сектанти и храмът пустеел. Отец Георгий не произнасял проповеди, но всяка вечер заставал сам в храма да чете акатисти. Първо започнали да прииждат православни, после и сектантите, и така заобичали свещеника заради молитвите му, че храмът се напълнил с вярващи.

22. Светител Серафим, „Проповеди“, Слово на Богоявление 6/19.01.1939 г.

23. По официални данни през 1914 година на територията Руската империя православните храмови здания (включвайки манастирските, домашните, гробищните, недействащи и др.; но изключвайки военните църкви) са наброявали 54 174 православни храма, 25 593 параклиса, 1025 манастира. През 1987 година в границите на СССР остават само 6893 православни храма и 15 манастира.

24. Бяла гвардия, също Бяла армия се използва като събирателно название на военните формирования на територията на бившата Руска империя, които се създават след Октомврийския преврат от 1917 г. и се противопоставят на болшевишкото управление. Самите участници се наричат „белогвардейци“. Между 1917 и 1922 г. Бялата армия се впуска в битка на живот и смърт срещу новата съветска държава и нейната Червена армия, което отприщва гражданска война в Русия.

25. Иконата е наричана и „Одигитрия на руската емиграция“. Генерал Врангел се обърнал с молба към намиращия се в Югославия митрополит Антоний (Храповицки) да донесе древната светиня за благословение на изнемогващите защитници на православна Русия. Така, в момента на хиротонията на еп. Серафим, в Симферопол се намира и митрополит Антоний заедно с чудотворната икона.

26. Евакуацията на Бялата армия от Крим е ръководена от главнокомандващия генерал-барон Пьотър Николаевич Врангел. Тя представлява най-голямото и успешно изтегляне на военнослужещи и мирно население през ХХ в. Флот от 126 морски съда се съсредоточава в кримските пристанища и в срок от 5 дни успява да евакуира в Константинопол, околните острови и Александрия около 146 000 души. След нахлуването на болшевиките в Крим последвали масови убийства и репресии над хиляди хора.

27. Патриарх Тихон, в света Василий Иванович Белавин, е роден на 19 януари 1865 г. в Торопец, Псковска губерния – изповедник и велик страдалец на Руската Църква през страшната епоха на гоненията. Патриарх Тихон прекарва тринадесет месеца в затвора (от 16 май 1922 г. до 15 юни 1923 г.), но по-тежкото време от неговия живот се оказва пребиваването му на свобода в продължение на непродължителното негово патриаршество (от 21 ноември 1917 г. до деня на кончината му – 25 март 1925 г.), което се превръща в непрекъснат мъченически подвиг. През всички тези години патриарх Тихон фактически живял като в затвор и си отишъл от този свят в борба и скърби.

28. Висшее Церковное Управление Юга России (ВЦУЮР).

30. Ямболският манастир „Св. Александър Невски“ е първият в България храм-паметник на Руско-българската бойна слава. Издигнат е през 1879 г. по заповед на ген. Скобелев в памет на героите от 30-та пехотна дивизия, руси и българи, дали живота си за свободата на България.

31. Служба на светител Серафим, на стиховните стихири, глас 2.

36. Това се случило преди чудното изцеление на св. Серафим от туберкулоза.

37. Блаж. Теофилакт Български, „Житие на св. Климент Охридски“.

38. Св. Серафим Софийски, Проповеди, том 2, Слово на Въведение 21.11/4.12.1946 г.

41. Св. Серафим Софийски, Проповеди, Том 2., Слово на Благовещение на Пресвета Богородица, 25.03./7.04.1947 г.

42. Св. Серафим Софийски, Проповеди, Том 1., Слово на Сретение 15/2.02.1932 г.

43. Пак там, Слово в Неделя 27-а след Петдесетница 12/25.12.1921 г.

44. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“.

45. Св. Серафим Софийски, Проповеди, Том І, Слово в Неделя 23-а след Петдесетница, 26.10./08.11.1931 г.

46. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 19.

47. Това се случило на 10./23.03.1941 г., Неделя Кръстопоклонна.

48. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 1.

50. Пак там. „Тише едешь – дальше будешь“ – руска поговорка.

51. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски“, 2011, София, Спомени на съвременници, с. 337.

53. Свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски, „Избрани съчинения“, София, 2019 г., „Мъченичество“ – статия от „Църковен вестник“, бр. 23/1925 г., с. 4-6.

56. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 1, с. 291 – Слово в Неделя трета след Петдесетница – 21/04.VI.1943 г.

57. Митр. Антоний, трудове: „Опит за християнско катехизиране“, който следвало да се превърне в основен учебник по вероучение в диоцеза на РПЗЦ и „Догматът за изкуплението“.

59. Митрополит Сергий (в света Иван Николаевич Страгородский). Роден на 11-и януари 1867 г., в Арзамас, Нижегородска губерния. През 1901 г. е хиротонисан за викарен епископ на Санкт Петербургския митрополит. В 1907 г. възведен в сан митрополит. След заточението на тримата местопазители на патриаршеския престол, Руската Православна Църква фактически се възглавявала от митрополит Сергий. На 11 ноември 1926 г. той бил арестуван, но по-малко от 4 месеца по-късно пуснат на свобода. По нататъшните действия на митрополита недвусмислено показали пътя, който е избрал. Впоследствие по неговото име бил изкован печалния епоним – сергианство.

60. Декларацията била озаглавена „Послание за отношението на Руската Православна Църква към гражданската власт“ и лишавала Руската Църква от нейната самобитност, подчинявайки я изцяло на съветската богоборна власт.

61. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски“, София, 2011, с. 84.

63. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“.

64. Прав. Максим, юродив ради Христа. Паметта му се чества на 24.ХІ. (11. XI. ст. ст.).

65. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“.

66. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 1, Слово на Прощална неделя 13/26.02.1933.

67. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 2, Слово на Въздвижение на драгоценния и животворящ Кръст Господен – 14/27.09.1944 г.

68. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 1, Слово на Благовещение – 25.03./07.04.1925 г.

70. Св. прав. Йоан Кронщадтски, „Моят живот в Христа“.

71. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 2, Слово по случай 1000 години от успението на св. Йоан Рилски – 19.10./01.11.1946 г.

72. Пак там, том 1, Слово на Петдесетница – 03./16.06.1940 г.

73. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 29.

74. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 1, Слово на Сретение – 02./15.02.1938 г.

75. Ирмос на 9-а песен, канон на Въздвижение на Честния Кръст Господен.

76. Храмът се намира и до ден днешен на ул. „Калоян“ №8 в столицата. Св. Серафим служи в него от 1934 г. до 30.III.1944 г., когато храмът е частично разрушен от бомбардировките над София. При разрушенията оцелява само стената, на която била поставена известната днес икона на свети Николай Мирликийски.

77. Писмо от 12.02.1934 г. до архиепископ Вениамин Федченков – до 1933 г. бил в Париж, а от 1933 г. – екзарх в Северна Америка. Св. Серафим пише това писмо, за да защити митр. Антоний (Храповицки) от обвинения в ерес.

78. Сремски Карловци – град в Сърбия. Там заседавал Синодът на РПЗЦ.

79. Митрополит Инокентий Пекински, 15./28.06.1931 г. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 15.

80. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 28.

82. Св. Серафим се обръщал така към духовните си чеда по примера на преп. Серафим Саровски, който с тези думи наставлявал бъдещия архимандрит на Троицко-Сергиевата лавра Антоний – да бъде за братята и майка, а не само отец.

83. Проскоми́дия (от гр. пροσκομιδή – приношение) – първата част от св. Литургия, на която свещеникът приготвя необходимите хляб и вино за тайнството Евхаристия.

84. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с.3.

85. В света Михаил Старицки. Роден е в гр. Полтава, Украйна. Завършва гимназия в родния си град и Михайловското военно училище в Петербург. С чин полковник участва в Първата световна война и в Гражданската война. През 1920 г. емигрира с части от Бялата армия и се озовава в България. Тук става духовен син на светител Серафим Софийски чудотворец , а от 1926 г. – негов верен килийник и личен секретар. През юни 1934 г. приема монашество с името Пантелеймон в руския Ямболски манастир. По-късно е ръкоположен за йеромонах. През февруари 1947 г. йеромонах Пантелеймон е удостоен със сан архимандрит, а през 1948 г. го придружава на Всеправославното съвещание в Москва и участва в работата на комисията „Икуменическото движение и Православната Църква“, споделяйки всецяло принципната безкомпромисност на своя наставник по въпросите на вярата. О. Пантелеймон възприема от светител Серафим и голямата любов към светите отци, чете и препрочита техните богословски и аскетически трудове, усвоява духа им и го внася в своите проповеди и духовни съвети. На 29 декември 1949 г., предвиждайки близкия си земен край, светител Серафим го определя за духовник на новооткритата Княжевска девическа обител.

86. Протойерей Сергей Н. Булгаков – професор по догматическо богословие в руския Богословски институт в Париж; известен за времето си философ и богослов. В своите печатни съчинения и в лекциите си развива еретическото учение за София – Премъдрост Божия.

87. Свещеник Павел Флоренски (1882 – 1937) и преди него религиозният философ Владимир Соловьов (1853 – 1900) първи излагат неправославното учение за Софѝя, а протойерей Сергей Булгаков го доразвива в трудовете си. Той нарича о. Павел Флоренски свой съмишленик.

88. В еретическото учение на протойерей Булгаков най-силно е засегнат догматът за Света Троица, който е недопустимо изопачен чрез учението за „Софѝя“ като някакво въображаемо женствено начало в Божествената Троица, нарушаващо догмата за троичността на Бога в качеството си на някаква „четвърта Божествена ипостас“ в Троицата.

89. Ръкопис върху черновата на труда на светителя „Новото учение за София Премъдрост Божия“, дата 19.09.1930 г., 8 ч. вечерта.

90. Св. Серафим (Соболев), „Новото учение за София Премъдрост Божия“, гл. 5, I, с. 61.

94. С такива слова Йоан Евгеник описва своя брат св. Марк Ефески в запазеното до наши дни житие.

96. Манастирът бил предоставен в замяна на Ямболския манастир, чиято земя била руска собственост.

97. Вторият Всезадграничен събор на РПЗЦ се състоял от 1/14 до 11/24 август 1938 г. в Сремски Карловци, Югославия.

98. Архиеп. Серафим (Соболев), „Об истинном монархическом миросозерцании. Статьи и проповеди.“, Санкт Петербург, 1994 г., с.118, с.122, статья – „Надо ли Русской Православной Церкви участвовать в экуменическом движении?“.

99. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с.19. Това станало на 4/17 април 1941 г.

101. Този съвет на св. Амвросий Оптински владика Серафим често давал на своите духовни чеда.

102. 1938 г. Гонението в Полша се основавало на мнимото твърдение, че православните, които живеели тогава най-вече в източните предели на Полша, преди включването на тези земи в границите на Руската империя, били католици.

103. От 383 православни храма на територията на Полша останали само 63.

104. „Против гонението на православни в Полша“, 03.10.1938 г. – В: Серафим (Соболев), архиепископ. „Статии и проповеди“, Санкт Петербург, 1994 г. (на руски език)

105. Св. Йоан Златоуст, Творения, том 7, „Беседи върху книга „Битие“, беседа 3.

106. Архиеп. Серафим (Соболев), „Об истинном монархическом миросозерцании. Статьи и проповеди.“, Санкт Петербург, 1994 г., с. 70.

108. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 1, Слово на Петдесетница – 3./16.06.1940 г.

109. През 1941 г. св. Серафим бил в болницата на д-р Берзин в София поради отравяне на кръвта.

110. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, Том I, Слово на Благовещение – 25.03./07.04.1932 г.

111. Пак там, Слово в Неделя 36-а след Петдесетница – 25.01./07.02.1936 г.

112. Пак там, Слово на Петдесетница – 7./20.06.1937 г.

113. Пак там, Слово на Петдесетница – 3./16.06.1940 г.

114. „Проповеди“ излиза от печат за първи път на 28.05.1944 г. Записки на свт. Серафим (ръкопис), с. 24.

115. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, Том 1. Приветствие към завършилите Руската гимназия през 1931 г.

117. Пак там, Том 2, Слово по случай 25 г. служение на Православната Църква в епископски сан. – с. 7.

118. Молба от 15.04.1945 г. до патриарх Алексий, в чието лице доверчивият и любвеобилен светител Серафим е виждал добра надежда за промяна в управлението на Руската Църква в посока тя да стане отново духовно независима от съветската власт. Фактически светителят получава разрешение да премине едва в началото на 1946 г.

119. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 29.

120. Съвещанието се състояло от 8. до 18. юли 1948 г. в Москва.

121. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски“, София 2011, сс. 266-270, „За новия и стария стил“.

122. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, Том 1. Слово на Въздвижение на драгоценния и животворящ Кръст Господен, 14/27.09.1923 г.

123. Пак там, „Относно доклада за Англиканската йерархия“, с. 251.

124. Свещеническият съюз (до 1949 година – Съюз на свещеническите братства в България) е професионален съюз на свещениците от Българската православна църква, съществувал от 1903 до 1955 година. Съюзът издава вестник „Народен пастир“ (до 1944 година – „Пастирско дело“) и списание „Православен пастир“. След Деветосептемврийския преврат през 1944 година Националният комитет на Отечествения фронт заменя легитимното ръководство на съюза със свой състав и започва да използва организацията като средство за натиск върху Българската православна църква.

125. Църковен вестник, бр. 45, 1949 г., с.1-4, „Мисли за второбрачното свещенство“.

126. Св. Серафим Софийски, „Проповеди“, том 1, Слово на Богоявление, 06/19.01.1924 г.

127. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 22.

128. Тя се намирала в сграда на ул. „6-и септември“ в София.

129. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 29.

130. Паметта на св. Серафим Саровски се чества на 15.02. (2.02. по стар стил).

131. По думите на св. Серафим – „истинско духовно знание“.

132. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 22.

133. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски“, София, 2011, Спомени на архим. Александър, с. 343.

134. Пак там, Спомени на съвременници, сс. 317-319.

136. Светителят предал Богу дух на 26.02. (13.02. ст. ст.) 1950 г.

137. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски“, София, 2011, с. 343.

138. Записки на свт. Серафим – из личния архив на иг. Серафима (Ливен), съхраняван в девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, с. 28.

139. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски“, София, 2011, с. 365.

143. „Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски", София 2011, Посмъртни чудеса на светител Серафим, с.371.

144. Св. Игнатий Брянчанинов, „Творения“, том 2, „Аскетически опити“, част 2, с. 8.