С ъвременните хора стават все по-малко и по-малко способни за истинско покаяние. И това не е чудно, защото посоката на съвременния живот, неговият господстващ дух, на който е много трудно да се противостои, са напълно противоположни на чувствата, мислите и стремежите, с които се характеризира истинското покаяние.

Независимо от това светата Църква като грижовна майка неуморно продължава да ни призовава към покаяние. И особено в определени периоди на годината. Ето и сега отново, по Божията милост, доживяхме до подготвителните седмици за Великия пост – това дивно поприще на покаянието. Отново се чува в храма умилителният вопъл на душата, който сякаш болезнено се изтръгва от гърдите на грешника, започнал да се отчайва за своето спасение и умоляващ Бога за помилване: „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче!”.

Но в сърцата на мнозина ли намира отклик този призив в наше време?

Трудно, о, колко трудно е за съвременния човек, отдавна отровен от гибелната отрова на хуманистичния светоглед, да разбере цялата жизнена необходимост от християнското покаяние, без което няма спасение; още по-трудно му е да разбере в пълнота и докрай в какво именно се състои истинското покаяние.

Това е трудно, защото съвременният човек – такъв, какъвто в днешно време го възпитават и семейството, и училището, и обществото – е доволен от себе си: той не разбира защо и за какво трябва да се кае, когато и така си е добър. „Самостта” от всякакъв вид: себелюбие, самолюбие, самомнение, самоувереност, самочиние, самопревъзнасяне, самооблажаване и като резултат от всичко това – надменност, самохвалство, тщеславие и гордост – ето ги естествените плодове на хуманистичния светоглед и породеното от него умонастроение, които здраво са се вкоренили в душата на съвременния човек, продължаващ понякога – по печално недоразумение – да смята себе си за християнин.

Но колкото и да е печална сама по себе си тази картина на нравственото падение на християнското човечество през двадесетото столетие от християнската ера, още по-печално е неразбирането или нежеланието да се разбере как съвременният човек е стигнал до такова състояние. То е резултат от планомерната и настойчиво провеждана в света дяволска работа на тези тъмни сили, които съзнателно, а може би понякога и несъзнателно действат в обществения и държавен живот на хората като предшественици на идващия антихрист, поставяйки си задача да създадат в света обстановка, благоприятстваща неговата поява. Именно те – слугите на идващия антихрист – като ръководят световния процес на „отстъплението”, за който ни предупреждава в своето второ послание до Солуняните св. апостол Павел (2 Сол. 2:3), създадоха и продължават да създават еретическите отпадания и всякакъв вид разколи и разделения в Едната Христова Църква, именно те са, които настояват за повсеместното безрелигиозно възпитание на децата, за това да се обяви вярата за частна работа на всеки отделен човек, за отделяне на училището от Църквата и на Църквата от държавата и т.н.

Като се прикриват зад мнимо високите, а по същество твърде низки идеи на „хуманизма”, както са нарекли своето направление, противопоставяно от тях на християнството, те в много отношения върнаха християнизираното човечество към изоставеното от него преди двадесет века езичество и в частност възродиха и узакониха положението, провъзгласено от софистите, че човекът е „мярка на всички неща”, че абсолютна истина като такава въобще не съществува, че всяка истина е относителна, че самият човек е мерило за истината, че „всеки човек има своя истина”. В основата на този дълбоко противен на християнството хуманистичен светоглед лежи една истински богоборческа идея: няма нищо по-висше от човека: човекът е сам за себе си бог, той е самоцел, на която трябва да служи всичко обкръжаващо го.

Но ако няма нищо по-висше от човека и ако всичко трябва да бъде ориентирано така, че да му угажда, то никак не е удивително, че закон за живота на съвременния човек, възпитан в духа на хуманистичната „култура”, са станали именно тези греховни страсти, които се разглеждат от християнина като главни врагове на човешкото спасение и следва да бъдат решително изкоренени: гордостта и сластолюбието.

Духовната атмосфера, в която господстват тези страсти, е самият този „свят”, от любовта към който предпазва християните възлюбеният Христов ученик св. апостол Йоан Богослов, като казва, че всичко, що е в света, [е] похот на плътта, похот на очите и гордост житейска (1 Йоан 2:15-16) и че „светът цял лежи в злото” (1 Йоан 5:19). Първият от двата новозаветни цитата не е дословен, а вторият е преведен според църковнославянския текст на Библията. Въз основа на тези думи на светия апостол светите отци – подвижници в своите писания, посветени на духовния живот на християнина, посочват три първоизточника на греховните страсти, от които произлиза цялото нравствено зло и с които трябва да се борим: сластолюбието („похотта на плътта”), сребролюбието („похотта на очите”) и славолюбието („гордостта житейска”).

Достатъчен е само един бегъл поглед върху съвременния живот, за да се види как в него старателно се култивират именно тези три най-главни страсти и как на съвременния човек „отнякъде свише” настойчиво му се внушава, че именно в удовлетворяването на тези страсти се заключава най-висшето благо за човека и че той „има право” да удовлетворява тези страсти и „трябва да се бори за това право”.

Ето защо нашият велик наставник на християнското благочестие Вишенският затворник светител Теофан още преди почти сто години (в свое слово през 1858 г.) казва със скръб: „Какъв дух господства сега? Поставям този въпрос не от любопитство и не от страст да осъждам всичко, а защото какъвто е духът на времето, такива в по-голямата си част сме и ние, и следователно или се спасяваме, или погиваме под неговото влияние… Като виждаме това, което се върши около нас, можем определено да отговорим: сега сред нас започва да се въдворява господстващо духът на света, този дух, който беше победен от нашия Господ Иисус Христос и трябва да бъде побеждаван с Неговата сила и чрез нас. Водите на потопното нечестие се устремяват срещу нас и са готови да погълнат всички ни.” („Слова на Господские, Богородичные и торжеств. дни” с. 261-262).

Не е трудно да се види колко далече напред в сравнение с тогава е отишъл този пагубен дух, който предизвика в нашата родина такава страшна, безпримерна в историята кървава катастрофа и тържество на богоборческата власт!

Не е трудно също така да се види и това колко този истински дяволски дух, умеещ понякога ловко и изкусно да скрива своето лице, е несъвместим с християнството и следователно, с истинското благо за човечеството.

И за това всеки, който желае спасение, и лично за себе си, и за цялото човечество, от пълната нравствена гибел – страшна световна катастрофа тук на земята и вечни адски мъки там, в бъдещия живот – трябва да усвои за себе си тази най-необходима основна истина на християнството, с проповедта на която започна Своето обществено служение на човечеството въплътилият се Божи Син:

„Покайте се, защото се приближи царството небесно!” (Мат. 4:17)

„Покайте се”, тоест: осъзнайте себе си като грешници, като престъпници на Божия закон, разкайте се за своето безумно противене срещу Бога и срещу Църквата, основана на земята за ваше спасение, и се променете, станете други, изменете коренно вашия начин на живот, изменете из основи към по-добро вашите мисли, чувства, желания в съгласие с Божия закон и правилата на Църквата!

„Покаянието е обновяване на кръщението”, казва великият учител на християнския подвижнически живот свети Йоан Лествичник: „Покаянието е обещание пред Бога за нов живот. Покаянието е примирение с Господа посредством добри дела, противоположни на предишните грехове” (Слово V-о).

Всичко това е абсолютно необходимо за желаещия да бъде християнин, защото същността на християнството е в туй да станеш нова твар (2 Кор. 5:17), а за това, според образния израз на Апостола, е необходимо „да отхвърлите от себе си ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти” и „да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината” (виж Ефес. 4:22-24 и Кол. 3:9-10).

Но именно това е и най-неприятното за човека, който обича греха, не желае да отстъпи от греха, не желае да се раздели със своите любими грехове, сякаш влезли в плътта и кръвта и станали негова втора природа. Съвременният човек укрепва в тази привързаност към греха посредством хуманистичния светоглед, който му е внушен като най-разумния, най-правилния, като уж съответстващ на естеството, на човешката природа. И ето, в наше време съвременният човек, в своята основна маса, върви напред по два пътя: той или съвсем отхвърля християнството като „пречещо” му да „живее”, или го извращава, като се опитва някак да го примири със своите греховни страсти и при това покрива простата и ясна истина на християнството с мъглата на сложна и забъркана философия, с всевъзможните сложни хитросплетения на своя „лъжовен разум” Според църковнославянския текст на Новия Завет. , против което апостол Павел предупреждава в посланието си своя любим ученик Тимотей (1 Тим. 6:20), като го наставлява, а в негово лице, разбира се – и всички християни, да пазят чисто и неповредено апостолското Предание или учението на светата Църква.

А е казано просто и ясно: „... яко ктому не работати нам греху” (Рим. 6:6), тоест: „…та да не бъдем вече роби на греха”. В това и само в това е смисълът и задачата на християнството!

Трудно, о, колко трудно му е на съвременния човек да се реши на такова действително, истинско, спасително покаяние, на коренна промяна на целия свой живот: на своите нрави, привички, навици. Особено трудно е това за тези, които живеят в материално благополучие и благосъстояние, защото, според думите на нашия велик праведник о. Йоан Кронщадски, за да се покаеш истински, е необходимо „да престанеш да бъдеш роб на корема, театъра, картите, цирка, роб на различните банкети, на тютюна, роб на среброто и златото, и на причудливите моди” („Живой Колос” стр. 100).

Трудно е, но е безусловно необходимо! Няма нищо по-нужно от покаянието, защото без покаяние нас ни очаква неизбежна вечна гибел.

„Като виждаш разнообразните развлечения на хората”, пише в своя вдъхновен дневник приснопаметният о. Йоан, „изключителните грижи за плътта, си мислиш: има ли в хората душа? А ако има, то защо те не се грижат, не мислят за нейното спасение, понеже тя е предадена на безчислени грехове, които са смърт за нея и то смърт вечна? Има ли вечни мъки и блаженство? А ако има, то защо така малко се стараят или въобще няма старание да избегнат вечното мъчение и да наследят вечното блаженство? – ето какво ме удивява. И още: защо хората не ги плаши страшният час на смъртта? Ние няма вечно да живеем на земята. Все някога и на нас ще ни дойде редът, и на нас ще ни кажат: превърнете се и вие, синове човешки, в пръст, от която сте създадени.

О, разсеяност наша, гордост наша, пристрастие, прикованост към земята!

Грешници, мислите ли, че Бог няма с какво да ви накаже?

О, има с какво! Това са огнената геена, огненото езеро, страшният тартар, от който трепери и самият сатана, неумиращият червей и скърцането със зъби” („Моя Жизнь во Христе” том 2, с. 10-11).

Към тези, които не искат да се каят, а виждат целия смисъл на живота си в натрупването на богатства и в наслаждаването със земни блага, удоволствия и развлечения, сам Господ Иисус Христос, Който дойде на земята, за да спаси грешниците, отправя в Евангелието Своето страшно изобличително слово:

„Горко вам, богати, защото си получавате утехата!
Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете!
Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете!” (Лука 6:24-25).

Архиепископ Аверкий. Современность в свете Слова Божия. Слова и речи. Т. I. 1951-1960 г.г. Типография преп. Иова Почаевского. Holy Trinity Monastery, Jordanville, N. Y. 1975 г. С. 152-158.