Б ъдещият свещеноизповедник, Вятският епископ Виктор се родил на 21 май 1878 г. в село Золотое, Саратовска губерния в семейството на църковния певец Александър Алексеевич Островидов.
В светото Кръщение получил името Константин, тъй като се родил на празника на светите равноапостолни Константин и Елена. Той бил второто дете в семейството – от петима братя и две сестри. Църковнослужителите в селския храм „Света Троица“ получавали възнаграждение само от средствата, постъпили от извършените треби, което не било достатъчно за прехраната на многобройното семейство. Ето защо Александър Алексеевич освен със задълженията си в богослужението трябвало да се занимава и със земеделие, в което го подпомагала и съпругата му Анна Ивановна. Децата също отрано били приучвани към селския труд. По-късно владика Виктор никога не се стеснявал от своя незнатен селски произход, напротив, дори го подчертавал. „Лично аз съм израснал сред простия народ, син съм на псалт и целия си живот съм прекарал сред простия народ“ – пише той през 1928 г. Но тази слятост с народа била важна за него не сама по себе си, не просто заради труда и бита, а заради силната вяра, която все още била най-съществената черта на руското селячество. По всичко личи, че живи носители на такава вяра били и родителите на бъдещия светител, които възпитали децата си в дух на православно благочестие. От ранно детство те ги учели на любов към молитвата и църковните служби. Децата израствали при храма с неговия богослужебен ритъм, по който се ръководел и целият живот на семейството. Тук те възприемали първите светогледни понятия, тук започвало и образованието – децата се учели да четат по богослужебните книги, както и множеството поколения преди това. Подрастващите придружавали по-възрастните по време на поклоннически пътувания. По-късно владика Виктор си спомнял как с родителите си е посетил Соловецкия манастир. Превърнат след болшевишкия преврат през 1917 г. в концентрационен лагер, в който епископ Виктор прекарал няколко години. Поклонническото пътешествие от южния Саратовски край до далечните северни Соловецки острови на разстояние повече от 2200 км навярно е отнело месеци време и немалко усилия. Вероятно семейството е предприемало и други поклоннически пътувания.
Бащата, Александър Островидов, починал твърде рано, но все пак доживял да види сина си в монашески чин и ръкоположен в свещен сан след завършването на Духовната академия. Малко преди кончината си той успял да го навести в новооснования манастир, който йеромонах Виктор ръководел като настоятел и известно време му помагал при богослуженията. След кончината на съпруга си майката на светител Виктор останала да живее в Золотое с по-малките деца. Известно е, че към края на 1932 г. тя е била все още жива, на около осемдесетгодишна възраст по онова време.
След като навършил десет години Константин преминал обичайния тогава за децата на църковните служители четиригодишен курс на обучение в духовно училище. Той завършил училището в град Камишин, а след това постъпил в Саратовската духовна семинария, в която се обучавал от 1893 г. до 1899 г. По това време вече Русия била обхваната от мощен разложителен процес, който нанесъл тежък удар върху православното благочестие и поразил в дълбочина нравствените устои на обществото. Широко и много активно се разпространявали материалистически и други разрушителни идеи. Този процес не подминал и духовните семинарии. Младите хора не намирали удовлетворение в шаблонните отговори на своите преподаватели, мнозина от които сами били под влияние на модните идейни течения. Либералните и революционните идеи все повече прониквали в семинарските среди, от които впоследствие излезли редица отявлени революционери. Саратовската семинария не правела изключение, напротив, тя била една от печално известните с царящия в нея либерализъм и падение на нравите. В годината, когато Константин я завършил, била проведена поредна ревизия, последвана от указ на Синода, в който се предписвало: „да се предприемат строги мерки против нетрезвостта на възпитаниците и упоритите в този порок ученици да се освобождават от семинарията“ Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов). Л. Сикорская, М., Братонеж, 2010. С. 15. . Удивително е, че при тази обстановка от семинариите все пак излизали не само атеисти и революционери, но и ревностни християни, истински подвижници и църковни пастири. Дълбоката вяра и здравите морални устои, заложени в детството от обикновените селски църковни служители, подобно на родителите на Константин Островидов, помагали на някои юноши не само да устоят в тази разрушителна за младите души обстановка и да преодолеят окръжаващите ги съблазни, но впоследствие да станат и достойни свещенослужители и добри пастири.
Отначало Константин не се отличавал с особен успех и първите пет години в семинарията се числял към второразрядния списък. Но изглежда в последната година младежът взел решение да продължи духовното си образование и се заел усърдно с учението. Островидов завършил семинарията с четири отлични оценки, деветнадесет много добри и пет добри; поведението му било оценено като отлично. Прави впечатление големият брой изучавани предмети в семинариите по онова време, както и тяхното разнообразие. Например Константин Островидов имал отлични оценки по предметите психология и медицина. Той получил званието „студент на семинарията“ и свидетелство за завършването ѝ по първи разряд. Това му давало възможност да кандидатства за постъпване в Духовна академия.