Contacts:
Последна промяна:
27.06.2009 12:01
Предговор от преводача
В наше време, когато юрисдикционните и еклезиологическите проблеми напускат областта на отвлеченото богословие и поставят всеки православен християнин и най-вече свещенослужителите пред необходимостта за личен избор, е вече невъзможно, по наше мнение, човек да остава встрани от тези проблеми едновременно запазвайки мира на собствената си съвест. Всеки е длъжен, независимо от мястото, което си е определил в сложното съвременно църковно положение, да направи своя избор съзнателно, като уясни пред самия себе си най-малкото причините за този избор и последиците от него.
И в този процес на осъзнаване и определяне на своята църковна позиция е особено важно човек да придобие отчетливо разбиране на явлението, наречено „сергианство”, и съзнателно отношение към него.
Изискването, поставено в 1990 г. от Синода на Руската Православна Задгранична Църква във връзка с приемането на руски енории в своята юрисдикция, за принасяне на покаяние в „ереста на сергианството” предизвика у мнозина недоумение — та нали сергианството за повечето от нас бе макар и противно, но все пак чисто политическо явление, незасягащо областта на догматиката и следователно — не тъй страшно като ереста. Трябва да кажем, че и в самата Задгранична Църква думата „ерес” се употребяваше по отношение на сергианството не в строг смисъл, като определяше повече емоционалното отношение към него, отколкото същността на явлението.
А сега, след падането на комунистическия режим стана особено важно да се изясни същността на това явление; та нали ако сергианството е политическо явление, то следователно губи за нас своето значение след изменението на политическата обстановка и продължава да буди интерес единствено у историците. В Московската патриаршия мнозина така и смятат: да, видите ли, не е бил прав митрополит Сергий (Страгородски), но сега времената са различни и ние не сътрудничим с комунистите. Ако пък става дума за нарушаване на догматическия строй и свързаното по необходимост с него съществено увреждане на целия строй на вътрешния духовен живот на църковния организъм, то нашето отричане на сергианството би следвало без съмнение да бъде по-решително. Ето защо е нужно да видим в какво именно се е проявило отклонението от Православието, да си съставим православно решение на спорните въпроси и — най-главното — да прекъснем църковното общение с привържениците на това заблуждение.
Познавайки авторитета, с който се ползват заслужено пред руския читател творенията на йеромонах Серафим (Роуз), авторитет, основан върху способността на философския ум на автора да прониква дълбоко в същността на разглежданото явление, ние сметнахме, че не ще бъде излишно да предложим на вниманието на православните читатели разсъжденията на незабравимия отец върху дадения предмет, извлечени от съставената от него книга „Светците на руските катакомби” .
Макар като автор на книгата да е посочен И. М. Андреев, непосредствено принадлежащите на перото му страници са само част, макар и важна (62 от над 600 страници) от съставения от о. Серафим сборник със статии и документи от разни лица и години, повечето —преведени от руски език и тематично обединени от самия него. Почти пред всяка статия в книгата отец Серафим е внасял свои лични преводачески бележки и коментари, а някои от тях е съставил самият той, ползвайки разни извори. Освен това в книгата са включени и написаните от него пространно „Въведение” и биография на И. М. Андреев.
Именно от всичко това извлякохме мислите на о. Серафим за сергианството, изложени със собствените му думи и понякога с цитати от други автори, поместени сред записките му, а от основните текстове на техните статии тук не посочваме нищо, поради което настоящият текст не представлява цялостна статия на о. Серафим; но въпреки това, както читателят сам ще се убеди след прочита му, той с достатъчна яснота показва позициите на отец Серафим по разглеждания въпрос.
И тъй, що е „сергианство” и какво е отношението на Православието към него?
УВОД
«На 16/29 юли 1927 година Нижегородският митрополит Сергий, тогавашният Заместник на местоблюстителя на патриаршеския престол, издава своята безславна „Декларация” за лоялност на Руската Православна Църква към съветското правителство и за единодушие с неговите „радости” и „скърби”. Този документ е обнародван в официалния съветски вестник „Известия” от 6/19 август на същата година и става явна причина за фундаменталното разделение, което по-сетне сполетява Руската Църква и което продължава и до днес. По думите на историк, изследовател на този църковен период (сам той „сергианин”), годината на „Декларацията” е „повратен момент. И до ден днешен целият църковен живот протича под знака на тази година” .
Това не е просто разделение между две напълно независими църковни организации (макар да включва и това); по-същественото е, че това е разделение между два напълно различни възгледа върху това, какво представлява Христовата Църква и как трябва да действува тя в този грешен свят, ръководейки чедата си към бреговете на вечния безгрешен живот в Небесното царство.
Според единия от тези възгледи, към който се придържа днешната Московска патриаршия (МП) и който напълно се покрива с понятието „сергианство”, Църквата се разглежда преди всичко като организация, чиито външни форми трябва да се запазят на всяка цена. Непослушанието към тази организация или отделянето от нея се разглежда като „разкол” и дори като „сектантство”. Апологетите на сергианството в Русия и зад граница не престават да подчертават, че политиката на митрополит Сергий е „запазила” йерархията, църковната организация, богослужението, възможността да се приемат Тайнствата и че това е главното дело на Църквата и дори целият смисъл на нейното съществуване. Такива апологети — плод на общия упадък на църковното съзнание в наши дни — сами по себе си са симптоми на еклезиологическата болест, наречена сергианство, на откъсването от духовните корени на православното християнство и подмяната на живото и цялостно Православие с външни и „канонични” форми. Подобно мислене е навярно главната причина за разпространението на разни протестантски секти в днешна Русия; простата видимост на преобладаването на духовните интереси [над материалните] (макар и лишени от истинско християнско съдържание) е достатъчно, за да се надмогне привързаността към външните форми у милиони руснаци, смятащи, че именно сергианската църква (доколкото виждат единствено нея) е Православието.
Според другия възглед — възгледа на Истинно-Православната или Катакомбната Руска Църква, — главен дълг на Православната Църква е верността към Христа и към истинския дух на Православието, дори с цената на всякакви външни загуби. Това в никакъв случай не означава отрицание на външните форми: знаем, че Катакомбната Църква е запазила богослужението и йерархията си до наши дни. Цената на такава вярност на Катакомбната Църква към истинското Православие е загубата на непосредствено влияние върху множеството руски люде, много от които дори не знаят за нейното съществуване и повечето от които няма откъде да узнаят къде и как могат да се свържат с нейните членове. Но загубата на външното влияние се уравновесява от нравствения и духовния авторитет, който не може да бъде оценен достойно от хората, съдещи за тези неща външно, но който ще стане очевиден, когато в Русия се възвърне свободата.
Начинът на мислене у Катакомбната Църква в СССР е изразен най-добре в думите на нейните членове. Ето как Иван М. Андреев, активен участник в църковните събития от 1927 г. и годините след това, описва създаването на Катакомбната Църква през ония години.
„Според свидетелството на близкия другар на патриарх Тихон, професора и доктора по медицина М. А. Жижиленко (бивш главен лекар на Таганския затвор в Москва), малко време преди смъртта си, след като се убедил с велик страх, че пределът на „политическите” изисквания от страна на съветската власт може да престъпи границите на верността към Църквата и Христа, патриархът изразил мисълта, че вероятно единственият начин за Православната Църква в Русия да запази верността си към Христа е в най-близко бъдеще да премине към катакомбите. Затова патриарх Тихон благословил проф. Жижиленко да приеме тайно монашество и после, в непосредствено бъдеще, ако се случи водещите йерарси на Църквата да предадат Христа и да отстъпят на съветската власт духовната свобода на Църквата, да стане таен епископ.
… През 1927 г., когато митрополит Сергий издаде своята „Декларация, последвана от разкол в Църквата, проф. Жижиленко изпълни волята на патриарх Тихон и стана първият катакомбен епископ — Максим, епископ Серпуховски.
… След разкола от 1927 г. последователите на митрополит Сергий, които приеха неговата „Декларация”, започнаха да се назовават „сергиани”, а тези, които останаха верни на Православната Църква, не приеха „Декларацията” и се отделиха от митрополит Сергий, започнаха да се наричат „йосифляни”, по името на свещеномъченик Иосиф (Петрових), митрополит Петроградски. Това последно название, изобретено от „сергианите”, не определя нито по същество, нито формално позицията на тези, които протестираха. Отделно от митрополит Иосиф други от най-видните архиереи се отделиха заедно със своето паство от общение с митрополит Сергий. Духовно-нравственият авторитет на протестиращите и отделилите се беше толкова висок, а качественото им превъзходство тъй очевидно, че за бъдещия историк на Църквата тук не може да има никакво съмнение в правилността на позицията на противниците на митрополит Сергий. По-правилно би било последните да бъдат назовавани верни „тихоновци”. А дейността на митрополит Сергий и привържениците му би трябвало да се окачестви като новообновленчески разкол.
… Всички, които се възпротивиха на „Декларацията” на митрополит Сергий, бяха арестувани от съветската власт като „контрареволюционери”: те бяха или разстреляни, или изпратени в концлагери и заточение. На разпитите следователите-чекисти със сарказъм и злорадство доказваха „строгата каноничност” на митрополит Сергий и неговата „Декларация”, която „не изменя нито каноните, нито догматите”. Невъзможно е да се опишат масовите разстрели, гонения и изтезания, стоварили се върху верните на Христовата Църква.
… За Истинската Православна Църква не остана друг изход, освен да се скрие в катакомбите.
… Духовният отец, който даде самата идея за Катакомбната Църква, беше патриарх Тихон. В първите години на своето съществуване Катакомбната Църква нямаше нито организация, нито управление, бе физически и географски разпръсната и се обединяваше единствено от името на патриаршеския местоблюстител митрополит Петър (Полянски). Първият катакомбен епископ Максим бе арестуван в 1928 г. и изпратен на заточение в Соловецк; в 1930 г. бе пратен от концлагера в Москва и разстрелян.
… Начевайки с 1928 г. в соловецкия и свирския лагери, в „Белбалтлаг” и в множество лагери в Сибир се извършваха множество тайни хиротонии. (В Соловецк, където бях аз, ги извършваха епископите Максим, Виктор, Иларион и Нектарий.)
… След смъртта на митрополитите Петър и Кирил (и двамата починали в заточение в 1936 г. ), духовен и административен глава на Катакомбната Църква, която към това време вече беше организирана в някаква степен, стана митрополит Иосиф (Петрових), макар той да беше в заточение.
… В края на 1938 г., именно заради възглавяването на тайната Катакомбна Църква, митрополит Иосиф беше екзекутиран.
… След смъртта му Катакомбната Църква започна да пази в още по-строга тайна имената и местопребиваването на своите духовни водители.
… Няма да предам на враговете Ти тайната, с такъв девиз от време на време се появяваше „кратка информация относно живота на тази тайна Църква” .
Съществуват огромно множество документи, които отразяват този ранен период от историята на Катакомбната Църква, както в писмата на епископите и други отделили се от митрополит Сергий лица, така и в спомените и други разкази на отделни членове на Катакомбната Църква, успели да се измъкнат от Съветския Съюз по време на Втората световна война.
В навечерието на войната преследването на религията в СССР достига своята връхна точка, когато дори „сергианската” църковна организация не е била далеч от унищожение, а Катакомбната Църква напълно излязла от полезрението. Само малцина от известните сътрудници на съветското правителство, какъвто бил самият митрополит Сергий, съумели да избягнат затвора или заточението — факт, който подтикнал тридесет години по-късно [новомъченика] Борис Талантов да заяви, че „митрополит Сергий със своето приспособенчество и лъжи не спаси никого и нищо, освен самия себе си.”
Когато Сталин, за да използва за собствените си цели патриотичните и религиозните чувства на руския народ във войната против немците, отваря известен брой от затворените от него преди войната храмове и позволява да бъде избран „патриарх” през 1943 г., започва началото на нов период в отношенията между държавата и Църквата, когато московската патриаршия става действително „държавна църква” на съветското правителство, разпространяваща по цял свят комунистическата пропаганда в името на религията и категорично отричаща съществуването на каквито и да е гонения срещу религията в Съветския Съюз. Самото съществуване на Катакомбна Православна Църква, противостояща на тази политика, естествено е имало за последната пагубни последствия, особено когато нейното съществуване станало известно на Запад. Всички катакомбни православни общини са били безжалостно унищожавани от съветските власти, когато ги откривали, а членовете им са били осъждани на дълги години затвор. Повечето от оскъдните сведения за този период в историята на Катакомбната Църква в Русия черпим от съветската преса, но почти нищо не е известно относно организацията и възглавяването на Катакомбната Църква от това време.
През 1959 г. по времето на Хрушчов в СССР се подема ново усилено гонение срещу религията, което дава началото на последния период от руската църковна история — период, когато сергианската марионетна църковна организация сама бива използувана за унищожаването на Православието в Русия, продължавайки едновременно с това комунистическата пропаганда зад граница и своите сега вече напълно невероятни твърдения за липсата на каквито и да е гонения на религията в СССР. Болшинството от запазилите се сергиански храмове, манастири и семинарии са били закрити в този период и на особено жестоки гонения са били подложени „нерегистрираните” църковни общности, каквато била Катакомбната Църква, известна на съветските власти под името „иосифляни”, „тихоновци” и „Истинно-Православна Църква”. Преследването е особено жестоко през годините 1959-1964. След падането на Хрушчов от власт то се смекчава, но все още продължава — особено против „нерегистрираните” общности.
В този съвсем скорошен период в църковния живот в Русия започва да прониква нов дух на смелост; заедно със значително нарасналата свобода на взаимните връзки между СССР и свободния свят, това е послужило като причина за явлението, което започва с няколко единични протеста в началото на 1960-те години, а сега (1982 г. — б. пр.) се е превърнало във вълна от протест и възмущение сред вярващите в Русия, насочени срещу религиозните гонения на съветското правителство и техните безгръбначни апологии от страна на официалната църковна организация. „Откритото писмо” до патриарх Алексий І от московските свещеници Глеб Якунин и Николай Ешлиман през 1965 г. , статията за сергианството от Борис Талантов през 1968 г. , праведният протест против църковната политика на Московската патриаршия от страна на православни християни, тъй различни помежду си като архиепископ Ермоген и Александър Солженицин и съвсем неотдавна отчаяният вик на съвестта на отец Димитрий Дудко и новата църковна история на Лев Регелсон (първото съчувствуващо на иосифляните историческо съчинение от средата на МП ), са довели вероятно до „криза на сергианството”, едновременно с масовото неведение за действителното състояние и мислене на съвременната Катакомбна Църква.
Накрая, в последните няколко години, начевайки със смъртта на патриарх Алексий І през 1971 г., се наблюдава нещо като изплуване на повърхността на самата руска Катакомбна Църква. В частност, два „катакомбни документа” от 1971 г. за пръв път през последните 40 години позволиха реално да се види мисленето на съвременната Катакомбна Църква, което изглежда трезво и в никакъв случай „сектантско” или „фанатично” (впечатление, което още повече се усилва от неотдавна публикуваното катакомбно писмо от 1962 г., за самото съществуване на което до неотдавна е било известно само на малцина в СССР); свидетелството на А. Краснов-Левитин след изгонването му от СССР през 1974 година ни даде първата от 1938 година насам реална информация за епископата и първойерарха на Катакомбната Църква, а информацията от съветската преса през 1976 година за съда над архимандрит Генадий е най-силното от предвоенното време насам свидетелство за истинската дейност на Катакомбната Църква и нейния удивителен размах.
Тази книга не трябва да се разглежда просто като “апология” на Катакомбната Църква; опитахме се да бъдем малко “по-обективни”. Действително, сегашният исторически момент, когато “Декларацията”, разцепила Руската Църква през 20 век, навърши повече от 50 години, ни предоставя на нас, принадлежащите към единствено свободната и безкомпромисна част на Руската Църква, изключителната възможност “обективно” да погледнем на изминалия половин век църковен живот. Душата на Русия говори днес по-ясно, отколкото през всичкото изминало време от началото на сергианството, но болката и затруднението да се изразяваш ясно прави почти невъзможно за онези, които се намират извън пределите на Съветския Съюз, разбирането напълно на смисъла на казаното. Особено членовете на Московска патриаршия все още се намират в “омагьосания кръг” на наследените мнения за църковната организация, който, може би, няма да бъде разкъсан, докато те окончателно не осъзнаят, че Катакомбната Руска Църква на първо място не е конкурираща “църковна организация”, изискваща промени на йерархичната зависимост, а преди всичко е знаменосец на верността към Христа, която вдъхновява един по-друг подход към Църквата и нейната организация от онзи, който днес преобладава в по-голямата част от православния свят. Такова осъзнаване вероятно няма да се появи преди падането на безбожния режим, но когато това стане — сергианската църковна организация и цялата й философия на съществуване ще се превърнат на прах и пепел. В светлината на това несъмнено няма да бъде преувеличено да се каже, че бъдещето на Русия, ако й е съдено да бъде православна, принадлежи на Катакомбната Църква .
Бъдещите историци на Русия, разбира се, няма да имат съмнения, че йосифляните са били прави, а сергианите – ужасно неправи. Но значението на Катакомбната Църква не е в нейната “правилност”, то е в съхраняването на истинния дух на Православието, духа на свободата в Христа. Сергианството беше не просто “неправо”, в избора на неговата църковна политика имаше нещо много по-лошо: то беше предателство спрямо Христа, основано на съгласието с духа на този свят. Това е неизбежно последствие, когато църковната политика се ръководи от земната логика, а не от Христовия разум. (Стр. 12-21).
Из “Животопис на Иван М. Андреев”
“Централно ядро на неговото (на Андреев) православно учение беше защитата на истинното Православие. На най-очевидното (“юрисдикционно”) равнище това означаваше защита на Истинно-Православната (Катакомбната) Руска Църква, към която той принадлежеше и за която стана един от главните апологети в свободния свят. Сред руските “юрисдикции” в емиграция, той смяташе, че само Руската Задгранична Църква притежава духа на Катакомбната Руска Църква, а останалите, отделяйки се от нея поради модернизма, се приближаваха по дух до Московската патриаршия, чийто “духовен” авторитет над себе си те признаваха в един или друг период от време. Неговата защита на Катакомбната Църква винаги е била на доста високо равнище, винаги на богословска и духовна основа и дори в разпалената полемика, въпреки собствения му горчив опит в Съветския Съюз, той никога не достигаше до излишни крайности в своето осъждане на предателството спрямо Православието от страна на Московската патриаршия. Дори в своята знаменита и предизвикателна статия “Има ли благодат в Московска патриаршия?” (“Православная Русь”, 1948, №№ 17-19), след изброяване на причините, поради които може да имаме съмнение, че тайнствата на Московска Патриаршия са благодатни, той предпазливо се въздържа от каквито и да било необмислени твърдения с много мъдрата забележка, че “отпадането на църквата от Бога и нейното превръщане в ‘синагога на сатаната’ е процес. Съветската Църква вече е тръгнала по този път, който ще я доведе до тази ‘синагога’ – в това не може да има съмнение.” Без да се осмелява да изразява каквото и да било съждение по този въпрос, той предоставя неговото решение на бъдещ Събор на цялата Руска Православна Църква. Цялата тази статия, като цяло философски и богословски достатъчно дълбока, издига същата идея, както и “катакомбните документи” от 1971 година, а именно, че съветската власт не е истинната власт, по отношение на която според апостол Павел (Рим. 13:1), се изисква послушание, а незаконна антихристиянска власт. Дълбоко прониквайки в същността на явлението, авторът говори за “мистичната сила” на комунизма, който разглежда като ново явление в човешката история, като непосредствена подготовка за възцаряването на антихриста…
За Андреев понятието за истинно Православие е неразривно свързано с опита на новите катакомби на нашето столетие: всичко, написано от него, е пронизано с чувство на важност, сериозност и дълбока отговорност, което често е непонятно за онези, които не са живели в условията на гонение, предателство и тайни (често в буквалния смисъл нелегални) църковни събрания. Неговото учение представлява едно катакомбно богословие и философия за днешните православни християни, твърде отличаващо се от празните академични опити на повечето “православни богослови” от ХХ век”. (Стр. 34-36).
Из “Предисловие на издателя” към “Катакомбната Църква” на Ив. Андреев.
“Тези йерарси (протестиращите срещу “Декларацията” и прекъснали общение с официалната Съветска църква) представляваха очевидно мнозинство и Съветската църква успя да наложи своето днешно господствуващо положение в СССР и “каноничността” си чрез арести и убиване на водещите антисергиани от властта.” (Стр. 46).
Из главата “Митрополит Иосиф Петроградски и началото на Катакомбната Църква”.
“В историята на Христовата Църква е имало няколко критични момента, когато официалните възглавители на една или друга поместна Църква са отпадали от Православието и верните известно време са се колебаели, незнаейки със сигурност кого да следват или къде се намира самата Църква. В такива времена нашият Господ Иисус Христос, верен на Своето обещание, че и портите адови няма да надделеят над Неговата Църква (Мат. 16:18), издига някой борец, за да възвестява истината и да събира верните на страната на Православието. В зората на новото време такъв поборник е бил Светител Марк, Ефески митрополит, който единствен от йерарсите на Византийската Църква безстрашно осъдил нечестивия Флорентински събор и лъжовното единение и събудил у православните съзнание за това, че Римската църква е изпаднала в ерес и онези, които се съединяват с нея, по този начин отделят себе си от Христовата Църква.”
В нашия век, когато срещу Църквата въстана още по-страшен неин враг в лицето на псевдорелигиозния тоталитаризъм на атеистичния комунизъм и когато тогавашният глава на Руската Църква митрополит Сергий провъзгласи чрез своята “Декларация” през 1927 година принципа на практическото и идеологическото сътрудничество със силите на антихриста, тогава Бог въздигна начело на цялата армия изповедници един поборник в лицето на свещеномъченика митрополит Иосиф, за да противостои на тази душегубна “легализация” и да възглави движението на верните на Руската Православна Църква в катакомбите…
*
…Докато беше жив патриарх Тихон, Църквата имаше в негово лице видим център, около който тя се обединяваше. Даже когато Патриархът се намираше под арест, когато отстъпническата “Жива църква” завладя почти всички православни храмове в Русия, а “прогресивната” Константинополска Църква създаде на тази синагога на сатаната международен престиж, като я призна за Православната Църква на Русия – все пак верните, пребъдвайки предани на своя Патриарх, оставаха православни, и именно верността към Патриарха служеше за проверка на тяхната православност; това повече от всичко друго подриваше силите на “Живата църква”.
Но след кончината на патриарх Тихон през 1925 година положението стана значително по-неясно. В условията на гонение беше невъзможно да се свика църковен Събор за избор на нов Патриарх и, предвиждайки това, Патриарх Тихон назначи трима водещи архиереи, един от които — този, който остане на свобода — трябваше да стане местоблюстител на патриаршеския престол след смъртта на патриарха и пазител на външното единство на Църквата. От тези трима йерарси един единствен – Крутицкият митрополит Петър – беше на свобода, когато почина Патриархът и със специален документ, подписан от повече от петдесет епископи, той бе признат от Руската Църква за свой действителен глава. Митрополит Петър на свой ред назначи трима свои “заместници”, в случай на арестуване или смърт, единият от които беше митрополит Иосиф (по това време Ростовски архиепископ), а другият – митрополит Сергий (впоследствие “патриарх”). Митрополит Петър беше арестуван няколко месеца по-късно поради отказа си да подпише “декларацията”, предаваща вътрешната свобода на Църквата в ръцете на атеистичния режим. От 1925 до 1927 година включително нито един кандидат не е заемал неговото място за повече от няколко месеца преди отиването си в затвора и стана ясно, че Съветската власт няма да се успокои, докато не намери или не принуди някой от йерарсите да подпише угодния на режима документ. Такъв йерарх се намери в лицето на митрополит Сергий, който на 16/29 юли 1927 година, бидейки освободен след няколко месеца затвор, издаде безславната “Декларация”, направила него и неговите последователи реални агенти на Съветската държава. След като обнародва “Декларацията” на 19 август, вестник “Известия” отбеляза, че “далновидната част от духовенството вече е поела по този път още през 1922 година” – подразбирайки “Живата църква”. Така атеистичният режим успя да въведе “обновленчеството” в самата Патриаршеска Църква. Последицата от това бе решителният протест на водещите йерарси на Руската Църква, които, виждайки, че митрополит Сергий е изцяло настроен да налага своята воля над цялата Църква, скоро започнаха да прекратяват общение с него.
Така веднага стана ясно, че “Декларацията” беше въпиющо нарушение на 34-то правило на светите Апостоли, понеже е провъзгласена “без съгласието на всички” епископи и в действителност е дело единствено на Сергий, извършено под диктовката на атеистичния режим; и затова единственият възможен църковен курс за Сергий беше да отмени “Декларацията” пред лицето на такова преобладаващо несъгласие от страна на неговите епископи. Вместо това обаче, сякаш за да докаже, че той не взема под внимание и не се нуждае от мнението на Църквата, а е станал послушно оръдие на режима, той заедно със своя неканоничен “синод”, чието формиране далеч превишаваше границите на неговите пълномощия като Заместник на патриаршеския местоблюстител, започна безпрецедентно преместване на архиереите от катедра на катедра и запрещение на всички несъгласни с него, образувайки по този начин послушна “съветска” църква…
… Водещите йерарси, които все още бяха оставени на свобода и имаха възможност да обсъдят и вземат решение по това дело, стигнаха да заключението, че самият Сергий е изпаднал в разкол чрез своята “Декларация” и че неговите своеволни действия са насочени срещу Църквата. Ето защо те побързаха да заявят за своето отделяне от него в края на 1927 и началото на 1928 година. На митрополит Иосиф през цялото това време властите не позволяваха да заема своята катедра в Петроград, но още през декември 1927 година той благослови своите викарни епископи да се отделят от Сергий, а самият той, намирайки се в Ростов, подписа заедно с митрополит Агатангел и другите архиереи от Ярославска област послание до митрополит Сергий от 6 февруари 1928 година със заявление за тяхното отделяне от него докато той се покае за своите грешки и за това, че в сегашния момент те не признават никого другиго за предстоятел на Църквата, освен изпратения на заточение митрополит Петър.
…След подписването на посланието на ярославските архиереи, митрополит Иосиф смело започна борбата за Църквата и даде своето благословение на петроградския клир и паство да последват неговия пример в отделянето от Сергий, предлагайки своето духовно ръководство и грижи на движението и възлагайки управлението на Петроградската епархия на своя открито антисергиански викарий, Гдовския епископ Димитрий. Благославяйки “доброто решение на ревнителите на Христовата истина”, той се молеше на Господа “да съхрани всички нас в единомислие и свята ревност на духа в преживяваното от Църквата ново изпитание.”
Но срещу духовното оръжие на Христовите воини лукавият насочи всичките сили на първия в света сатанински режим. Запрещенията на митрополит Сергий бяха като знак за ГПУ да арестува и изпраща на заточение протестиращите епископи; дори мнозина от посещаващите “легалните” сергиански църкви не бяха пощадени от властите и основният резултат от “сергианската” политика – ще цитираме думите, казани от Борис Талантов 40 години по-късно въз основа на собствения му горчив опит в СССР – беше това, че “деянията на митрополит Сергий не спасиха нищо, освен собствената му кожа.” Тъмната нощ на изкупителните страдания се спусна над руската земя и нейните вярващи. “Сергианството” беше отхвърлено от верните, което може да се види от това, че по думите на същия Талантов “към началото на Втората световна война… повечето от запазилите се църкви не признаваха митрополит Сергий.” От повече от стотина останали живи през 1943 година епископи, Сергий можа да намери едва осемнайсет (част от тях бяха новоръкоположени), за да бъде направен “патриарх”.
Митрополит Иосиф, благодарение на своите решителни слова и действия и на своето положение на един от Заместниците на патриаршеския Местоблюстител, стана фактически лидер на движението на отделилите се… Неговото влияние и пример бяха толкова влиятелни, че всички негови последователи започнаха да се наричат “йосифляни” и до ден днешен всички, които защищават сергианската Московска Патриаршия, говорят за това движение на ревнителите на Православието като за “йосифлянски разкол”.
По онова време, както и сега, е имало “сергианци”, които дори да са признавали, че по-добрата част от духовенството и миряните е на страната на “йосифляните”, въпреки всичко ги обвиняват и осъждат за “гордостта” им, защото те смятали, че представляват истинната Православна Църква на Русия. Твърденията на митрополит Иосиф са крайно откровени, напълно безкомпромисни в главното, и безпощадни към личностите – това е така. Но онези, които намират в неговите слова “гордост” вероятно просто не разбират крайната необходимост от неотложното решение, станало причина за техния сложен казус. Когато Църквата бива предавана и верните биват отклонявани от пътя не е време за комплименти и вежливи “диалози”, не е време да се поставя “състраданието” над истината. За мъжествените души съзнанието на това, че всяка дума може да доведе до затвор и смърт, само разпалва тяхната смелост да казват истината без разкрасяване. И винаги е било така в Христовата Църква; нейните праволинейни защитници се възпяват като поборници (на истината) в църковните хвалебствени химни. Знаменателно е, че праведната полемика на митрополит Иосиф и неговите последователи изплува отново в писанията на критиците на сергианската йерархия в съвременния Съветски Съюз. За сравнение – критиката на сергианството в Руската диаспора е по-мека и снизходителна (с. 117).
Примерът на този безстрашен изповедник на Христовата Църква не остана без последователи. След самия патриарх Тихон, името на митрополит Иосиф служи за символ на чистотата и автентичността на Православието на Руската Църква. Дори след половин столетие на гонения, терор и предателство, истинната Православна Църква на Русия, макар и тайна, не се е предала. До ден днешен справедливо може тази Катакомбна Църква да се нарича както Църквата на “Тихоновците”, така и на “йосифляните”, но най-правилно е да се нарече, както тя е известна дори на самите съветски власти, “Истинно-Православна Църква”.
Съществуването на тази Катакомбна Църква днес е очевидно знамение за световното Православие: епохата на величието на Православието е в миналото; сега е последната епоха – на катакомбите. В Русия тази истина е очевидна” (с. 122).
“…Онзи, който търси днес Църквата в Съветския Съюз, намира яма в земята, дълбока рана в Православния руски народ, в ни най-малка степен неприкрита от фалшивата рекламна табела на Московска Патриаршия” (с. 123).
Из главата “Епископ Иеротей и неговият приятел йеросхимонах Серафим”
“Членовете на Катакомбната Църква станаха единствените носители на чистотата на Православната Църква в Русия” (с. 130).
Из главата “Епископ Виктор Глазовский и неговото учение за свободата на Църквата”
“Сергианството е дълбоко заблуждение, отричащо самата природа на Христовата Църква” (с. 140).
Из главата “Посланията на митрополит Кирил”
“Най-забележителният от йерарсите на Руската Православна Църква след смъртта на патриарх Тихон, беше без съмнение митрополит Кирил Казанский. Избран от патриарх Тихон като пръв от тримата местоблюстители…, той също така беше избран от мнозинството (седемдесет и двама) от намиращите се на свобода по това време архиереи при неуспелия опит да бъде избран през 1926 година нов патриарх с тайно събиране на гласове.
Затова е обяснимо, че след обнародването през 1927 година на сергиевската “Декларация” всички с нетърпение чакаха мнението на митрополит Кирил за този документ и за “новия курс” на митрополит Сергий… В писмото до своя приятел епископ Дамаскин и още повече в последвалата кореспонденция с митрополит Сергий и другите архиереи до 1934 година включително, митрополит Кирил осветли възможно най-ясно в сравнение с останалите архиереи от онова време еклезиологичното естество на заблуждението на митрополит Сергий. Изказаните от него мнения за природата на църковното единство и единомислие, за необходимостта да се отхвърли каноническия легализъм в Църквата, по въпроса за скъсването на общението и за наличието или отсъствието на благодат в Московска Патриаршия и у онези, които се отделят от нея, остават твърде насъщни и в наши дни” (с. 242).
Заключението към главата “Посланията на митрополит Кирил”
“Достигналите до нас послания на митрополит Кирил засягат един и същи въпрос: каноничното положение на митрополит Сергий в Руската Църква. Но тяхното значение далеч надхвърля рамките на въпроса за каноничната “правота” или “неправота”. Защото каноните са били създадени да въдворяват ред сред християните, а не да ги напъхат в усмирителната риза на законничеството. Затова изпълнени пропитите с това съзнание послания на митрополит Кирил ни служат като ръководство в трудните положения и често пъти безпрецедентните условия за Православието през ХХ век. Отстъплението от наши дни, по своята степен уникално в историята на християнството, протича преди всичко не толкова по пътя на лъжеучения и нарушения на църковните канони, колкото чрез налагане на неправилно разбиране на Православието от лица, които по изповядваното от тях догматично учение и по своето канонично положение могат да имат вид на напълно православни. [Външно] правилно “православие”, лишено от духа на истинското християнство, — това е логиката на сергианството, с което е невъзможно да се бориш нито като го наречеш ерес, каквато то не е, нито по пътя на изясняване на неговите канонични нарушения, които са нещо случайно по отношение на нещо значително по-важно.
За съжаление, малцина са способни да разберат това в нашето време на подвеждащо опростителство. Митрополит Сергий сам, въпреки [високата] си репутация на богослов, не можа да схване смисъла на позицията на митрополит Кирил, която не беше нищо друго освен уравновесения “царски път” на православната умереност между крайностите на обновленчеството и сергианското законническо отношение към Православието, от една страна, и крайно резките обвинения срещу сергианите в ерес и безблагодатност, от друга. Тази позиция е още по-важна заради това, че положението в Гръцката Църква през ХХ век е твърде сходно с това в Руската: календарната реформа също не съдържаше в себе си нито ерес, нито (в началото) канонични престъпления, и отрицанието на благодатта в Тайнствата както на новостилците, така и на старостилците служеше единствено за разпалване на духа на отцепничество и отсичаше всякаква възможност за възстановяване единството между онези, които съхраняваха верност към Преданието и онези, които против волята си последваха реформаторите толкова далеч. Митрополит Кирил се зае със създаването на отделна църковна организация с голямо нежелание и направи това не защото вярваше, че единствено той и последователите му ще образуват Истинската Църква, а единствено с цел да избегне зависимостта от онези, чието изповядване на Православието беше компрометирано, при все че те все още оставаха част от същата Църква. Днешната позиция на Руската Задгранична Църква по отношение на другите руски юрисдикции е еднаква с тази на свещеномъченик Кирил по отношение на сергианския синод и нейното отношение към останалите Православни Църкви в свободния свят се развива в същата посока, макар и общението с тях формално да не е все още прекъснато. Така че проповядването на умереност от страна на митрополит Кирил все още е в немалка степен приложима към потребностите на днешното време.
Важното различие, направено от митрополит Кирил между валидните тайнства на сергианското духовенство и “узурпацията на свещенодействията”, проявили се в такива деяния като митрополит Сергиевите запрещения и отлъчване на несъгласните с неговата “нова църковна политика” също има фундаментално значение за нашето време. Това различие не би могло да се изясни чрез “буквалното” прилагане на каноните, така строго осъждано от митрополит Кирил, и затова ние можем да се окажем в положение навярно “законнически правилно”, ала в същото време дълбоко нехристиянско, като, например, ако християнската ни съвест би била принуждавана да изпълнява всяко разпореждане на църковните власти, стига само тези власти да са строго “канонични”. Такова сляпо разбиране на послушанието заради самото послушание е една от основните причини за успеха на сергианството през нашия век както вътре, така и извън Московската Патриаршия. Разбира се, християнската съвест не приема запрещенията, направени от църковната власт под политически или друг нецърковен натиск (било то от турския султан върху Константинополската Патриаршия в миналото или от комунистическите власти върху Московска Патриаршия в наше време), но да се прави от това извод, че всички Тайнства на такива Църкви поради това са безблагодатни, е своеобразно еклезиологично законничество.
Посланията на митрополит Кирил показват с пределна яснота истината, че законът и учението на Христовата Църква не могат да бъдат сведени до някакво си бездушно “послушание”. Катакомбната Църква в Русия до ден днешен (доколкото ни е известно), заедно със свободната Руска Задгранична Църква не отричат Тайнствата на Московската Патриаршия, но и не поддържат с нея общение. По този начин те не участвуват в нехристиянските деяния, извършени в името на “православието” от московското ръководство под натиска на комунистите, но в същото време не са лишени от солидарност с изповедниците вътре Московска Патриаршия…, с които пълното канонично общение е невъзможно единствено заради тяхното политизирано ръководство.
И, накрая, акцентът, който митрополит Кирил поставя върху единомислието на шествуващите по пътя на истинското Православие, ни показва днес нашия път. Водачите на “световното Православие” провеждат разрушителна политика на обновленчество и отстъпление, но би било рисковано и самонадеяно да се опитваме да определим онази точка, отвъд която те и особено техните неволни последователи ще напуснат Православието без надежда за завръщане. Не е наша работа да произнасяме такава присъда. Но на нас ни е дадено да стоим твърдо в истинското Предание на Православието, дошло до нас от нашите отци, като избягваме общението с онези, които участвуват в отстъплението от истинското християнство, и да търсим онези единомислени с нас люде, които имат смелостта да бъдат верни на Православието до смърт. На това основание Катакомбната Църква твърдо стои до ден днешен в Съветска Русия, очаквайки деня, когато ще може свободно и открито да свидетелствува за верността си към Христа” (с. 257-259).
Из главата “Игумения София Киевска”
Неоценимо е духовното значение на безстрашното отстояване на Христовата истина от Руските новомъченици. А най-вече със своето свидетелство за това, къде да търсят тази истина, в същото това време, когато мнозина не виждаха това, йосифлянските изповедници от 1927 г. и последващите години съхраниха истинския дух на Православието за следващите поколения. Сега, след като е изминало почти половин столетие, историята показа, че тези “упорити размирници” — последователите на митрополит Иосиф Петроградски, — са били напълно прави и тяхното значение днес просиява като равно на значението на великите изповедници на Православието от древни времена” (с. 348).
Из главата “Пробуждането на съвестта в Московската патриаршия”
“Всички ужасни последствия, предсказани по-рано от йерарсите на Катакомбната Църква като бъдещ плод на сергианската “Декларация”, действително се сбъднаха. Съветското правителство използва “Декларацията” преди всичко като средство за “легално” гонение срещу Катакомбната Църква, но и на сергианските архиереи “легализацията” не им донесе полза: почти всички те също бяха подложени на гонения и към края на тридесетте години Руската Православна Църква беше почти ликвидирана като видима организация, само няколко храма оставаха отворени. Отварянето на църквите отново по време на Втората световна война беше подбудено не от митрополит Сергий, а от агресията на Хитлер, за борбата с когото беше необходимо да се отправи призив към религиозните и патриотичните чувства на руския народ.
След Втората световна война Московската патриаршия се възкачи на международната религиозна сцена точно като такава организация, каквато бяха предвидели катакомбните светители — като пропаганден рупор на Съветското правителство, — без да се гнуси и от най-неприкритите лъжи, само и само да оправдае съветската тирания. Според представителите на Московска патриаршия, безсрамно повтарящи това до ден днешен, няма и не е имало никакво гонение срещу религията от страна на Съветското правителство: онези от духовенството, които са пострадали от властите, са чисто и просто “политически престъпници”, а църквите се закриват по желание на самите хора.
Християнската съвест обаче не може дълго да приема такава лъжа с името на християнството. Така че в последните две десетилетия съвестните хора в самата Московска патриаршия (защото в Русия няма друга видима църковна организация) започнаха да се изказват, отначало под формата на протест срещу новото гонение през хрушчовския период (1959-1964 години), на което московските архиереи бяха в най-добрия случай пасивни наблюдатели, а в най-лошия – доброволни съучастници; по-късно този протест прерастна и в дълбока критика на цялостната сергианска политика, към която патриаршията се придържа още от времето на “Декларацията” от 1927 година.
… Може да се оспорват възгледите на тези критици на сергианството за това, че те не изразяват чистата позиция на катакомбниците в полза на отделяне от църковната сергианска организация. Въпреки това, самото това оспорване служи като забележително потвърждение на истинността на тази позиция и тя ни дава повод да се надяваме, че в края на краищата – поне с падането на съветския режим – ще бъде възстановено общението между най-добрата част от Московска патриаршия и Катакомбната Църква именно на основата на безкомпромисните принципи на християнството” (с. 451-452).
Из главата “Борис Талантов – православен изповедник в атеистичното общество”
“Анализирайки със своя философски ум трагическия опит на вярващите под комунистическо иго, Борис Талантов стигна до самите корени на “болестта” на днешната Московска патриаршия. Проблемът се състои не просто в онези несправедливости, гонения и лъжа, срещу които горещо протестираха вярващите в продължение на последното десетилетие, а се корени много по-надълбоко, в самия принцип на сергианството – “конкордата” , сключен през 1927 година от митрополит Сергий със Съветското правителство. Талантов изрази тези възгледи в своя отделна статия — “Сергианщината или приспособенчеството към атеизма (квасът Иродов)”.
Като отхвърля решително преобладаващия днес на Запад благоприятен като цяло възглед за митрополит (патриарх) Сергий, Талантов твърди, че “корените на проявилата се днес сериозна църковна криза бяха засадени именно от патриарх Сергий.” Неговата “Декларация” от 1927 година съвсем не беше просто “принудително заявление на църковната администрация, чиято цел беше да съхрани енориите”; по-скоро “това обръщение и последвалата го дейност на митрополит Сергий бяха предателство спрямо Църквата.” “Със своето приспособенчество и лъжа митрополит Сергий не спаси никого и нищо, освен собствената си персона.” Сергианството не само не спаси Руската Православна Църква по времето на И. Сталин, а, напротив, направо доведе до загуба на истинската свобода на съвестта и превръщането на църковната администрация в послушен инструмент на атеистичния режим. Дори по време на Втората световна война, когато отделни храмове бях отново отворени, това съвсем не беше резултат от “сергианския” компромис. “Отварянето на църквите в определени граници не беше дело на патриарх Сергий или на патриарх Алексий, то беше предприето от самия атеистичен режим под натиска на обикновения народ и за неговото умиротворяване.”
В друга, още по-силна статия, “Тайното участие на Московската патриаршия в борбата на КПСС срещу Православната Християнска Църква”, Талантов излага целите, заради които Московска патриаршия е станала “послушен инструмент на атеистичния режим”. Вътре в страната “Московска патриаршия и повечето от архиереите тайно участвуват в организираната дейност на атеистичния режим, насочена към закриване на храмовете, ограничаване на разпространението на вярата и подриването й в нашата страна.” В чужбина “посредством безсрамна лъжа и клевета” патриаршията се опитва да скрие “незаконното затваряне на църквите, потискане на вярващите и техните организации и секретните административни мерки, насочени към подриване на вярата в СССР… Второ, дейността на патриаршията е насочена към повеждането, чрез средствата на измамата и лъжата, на развитието на християнското движение по целия свят по възможно най-лъжовния път и по този начин към неговото подриване.” Като илюстрация към последното той цитира заявлението на московската делегация на Всеправославното съвещание на о. Родос през 1961 година, че православните “отхвърлят християнската апологетика и идеологическата борба със съвременния атеизъм.” Въобще, предупреждава Талантов, “дейността на Московската патриаршия зад граница представлява съзнателно предателство спрямо Руската Православна Църква и християнската вяра. Тя се явява на световната сцена като таен агент на световното антихристиянство.”
Нито един критик на Московската патриаршия от руската емиграция не е стигал до по-радикални изводи от тези. Вътре в СССР думите на Талантов са напълно в традицията на йосифлянските епископи от 1927 година и те наистина показват, че предупрежденията на тези епископи за последствията на сергиевата “Декларация” са били напълно оправдани и в огромна степен са се сбъднали… Очевидно, Талантов се противопоставя заедно с преследваните истинно-православни християни на потисничеството на държавата и официалната църковна йерархия… Неговите трудове свидетелствуват за наличието днес на дълбоко разделение вътре в Московска патриаршия между “сергианската” йерархия с нейното “комунистическо християнство” и истинските православно вярващи, онези, които отхвърлят това нечестиво “приспособление към атеизма”. В трудовете си Борис Талантов хвърля обвинение към онези на Запад, които признават за възможно сътрудничеството с московската йерархия, тъй като та е “гонена”, без оглед на нейното собствено гонение срещу верните и на предателството й спрямо истинно-православните християни в Русия.
Единствено Бог знае бъдещето на Руската Православна Църква, но не може да не вярваме, че някой ден тя отново ще бъде свободна… Трудовете на Борис Талантов ще бъдат, несъмнено, използвани като свидетелство на онзи дългоочакван Събор на цялата свободна Руска Църква, включително Катакомбната и Задграничната Църкви, който окончателно ще разгледа и ще се произнесе относно ситуацията, създадена от комунистическото иго и сергианството” (с. 459-461).
Из предисловието към “Сергианщината” от Борис Талантов
“Руското Православие днес — предадено от своите архиереи в СССР и представено единствено в лицето на свободните епископи в чужбина и остатъците от верните в родината и зад граница, — живее в очакване на възстановяването на истинния и каноничен църковен строй. Това несъмнено ще се случи единствено на дългоочаквания Събор на цялото руско Православие след падането на комунистическия режим, когато онези, които са опазили вярата, бъдат оправдани…
… Без да извършваме съд над онези, които остават в патриаршията, ние от чужбина можем обаче да видим, че изходът от сегашната криза на Московската патриаршия, която в действителност е кулминация на предателството от 1927 година, не може да произлезе от средата на самата патриаршия, а трябва да дойде от цялата изповедническа Православна Руска Църква: катакомбните вярващи, останали верни на заветите на митрополит Иосиф и онези малцина епископи от 1927 година, които обявиха сергианската църква за разколническа, истинните вярващи, останали в патриаршията и Задграничната Църква.” (стр. 463-464).
Из главата “Отец Димитрий Дудко”
“В Московска патриаршия имаше архиереи-предатели, а и самият принцип на сергианството е предателство спрямо Православието…, ето защо свободната Руска Православна Задгранична Църква няма общение с тази юрисдикция. Но в същата тази Московска патриаршия има значителен брой свещеници, които не участвуват в това предателство и говорят в духа на Катакомбната Църква и свободната Руска Задгранична Църква…
Това ни най-малко не променя нашето коренно отношение към сергианството като към предателство спрямо Църквата, нито пък ни позволява свободно да влизаме в общение с Московска патриаршия. Но това ни убеждава да не гледаме като на юрисдикционни “врагове” на всички онези, които не “са се присъединили към Катакомбната Църква”, а да се опитаме по-добре да разберем тяхното извънредно трудно положение и да се радваме, когато истинно-християнски явления се наблюдават дори в средите на компрометиралата се Московска патриаршия — те доказват, че църковният живот не е умъртвен дори там и дават надежда, че един ден политическата ситуация в Русия, създала сергианството, ще се измени и пълното единство във вярата с тези храбри борци ще стане възможно.” (стр. 489-490).
Из “Предисловието на преводача” към “Два съвременни документа на Катакомбната Църква в СССР”
“Когато през последните две години статиите на Борис Талантов за “сергианството” станаха известни на Запад, пред света се откри дълбочината на кризата, старателно скривана от Московската патриаршия. В тези статии съвестта на задълбочения мислител в самата патриаршия плътно се доближи до границата на “разкола” — до точката, от която остава само една логическа крачка до отхвърлянето на самата патриаршия и осъзнаването, че истинната Руска Църква изобщо не се намира в нея, а в така наречения “йосифлянски разкол” от 1927 година, в онова, което е прието да се назовава “Катакомбна Църква”…
… Сергианството, дори и да не е изменило догматите, каноните и обредите, е направило нещо много по-лошо, извращавайки самата природа на Църквата, съгрешавайки с това по отношение на нейната вътрешна свобода и поставяйки само себе си извън Христовата Църква.
(Катакомбните документи) са “очевидни свидетелства” за религиозния живот в Съветския Съюз. И те говорят за… упадъка на църковното съзнание сред вярващите от Московска патриаршия, довеждащо понякога до “магически” възглед за тайнствата, за наличието в СССР на новообърнати в Православие и за техните трудности, за Църквата като организация в противоположност на Църквата като организъм, като Тяло Христово, за действителната “катакомбност” на всеки истински религиозен живот в Съветския Съюз, независимо вътре или извън патриаршията, за извращението от страна на патриаршията на християнски добродетели като например смирението, за да бъдат използвани те за политически цели и да потискат вярващите в името на Православието. На фона на множеството печални плодове на сергианския конкордат от 1927 година тези документи не правят такова силно впечатление, както някои други измежду неотдавнашните протести срещу патриаршията; те принадлежат към друго измерение и в известен смисъл те са “по-обективни”, отколкото биха могли да бъдат които и да било протести от средите на патриаршията: те представляват един свободен и независим глас на истинската Руска Църква, която може да гледа на руската ситуация в нейната цялост, и на предателите-йерарси от патриаршията спокойно и без горчивина по тази проста причина, че не се отнася към тях като към православни. Но в същото време в тези документи, разглеждащи патриаршията като паднала, извратена и намираща се извън Църквата, но не загубила напълно надежда за спасение, няма и следа от “фанатизъм” или “сектантско” мислене; те очакват от бъдещия Общоруски Събор след падането на комунистическото иго възстановяване на нормалното положение в Руската Църква… Техните автори разглеждат положението в Руската Църква не изолирано, а в контекста на ситуацията в световното Православие. Те гледат на комунистическото иго като на предобраз на царството на антихриста и на битката на Руското Православие с антихристиянството като на своего рода сърцевина на борбата, водеща се в целия свят… И действително, внимателният наблюдател не може да не забележи, че положението на Православието в СССР… се различава от ситуацията извън Русия по-скоро по степен, отколкото по естество. Много от основните проблеми са едни и същи: дълбоко незнание относно това какво представлява Православието, политически или други влияния, навлизащи в църковния живот и стремящи се да го отклонят от духовния му път, отслабване на духа на изповедничеството; същественото различие е единствено в това, че Православните Църкви в свободния свят доброволно вървят по пътя на отстъплението, докато в Съветския Съюз това става по принуда. Истинно-православните християни в свободния свят в дълбокия смисъл на думата вече са “Катакомбна Църква” в противоположност на официалните отстъпнически общности, повсеместно наричани “православни”. (стр. 523-525).
Послесловие на преводача
И така, виждаме, че макар и да не намира в “Декларацията” и практическите деяния на митрополит Сергий нарушение на догматите, отец Серафим (Роуз) все пак счита сергианството за “извращение на самата природа на Църквата”. За съжаление, той не ни остави анализ, съответствуващ на тази практика на „митрополита на богословието”. Причина за това, разбира се, е недостъпността на тези трудове на Запад, напечатани по съветско време в мизерен тираж. Те обаче свидетелствуват за известната още от времето на големите догматични спорове неизменна взаимовръзка, съществуваща между богословието и живота.
Особено показателни тук са два труда: “Има ли Христос наместник в Църквата?” (“Духовното наследство на патриарх Сергий”, Москва, 1946) и “Отношението на Църквата към отделилите се от нея общности” (ЖМП №2, 1930). В първата митрополит Сергий, макар и да отговаря на поставения (преди всичко по отношение на папата) въпрос отрицателно, но това отрицание при него е по-скоро не принципиално, а само емпирично. Папата не е глава на Вселенската Църква единствено поради това, че е еретик. По начало обаче митрополит Сергий смята за възможно и дори желателно цялата Вселенска Църква да бъде възглавявана от едно лице, при това в трудните моменти от живата на Църквата това лице може да си присвоява такива пълномощия и без да притежава съответните канонични права. И макар митрополитът да заявява, че такъв вселенски предстоятел не се явява Христов наместник, неговото заявление не изглежда искрено в контекста както на другите му богословски мнения, така и на съответствуващите на тях негови богословски деяния.
И ето, че втората от упоменатите от нас статии поставя богословските основи на най-странните от гледна точка на църковното здравомислие негови деяния, такива като налагането на запрещения с обявяването на тайнствата на попадналите под запрещение за недействителни и като следствие – повтаряне на Тайнствата миропомазване и венчаване, както и лишаване от опело на лицата, принадлежащи към „йосифлянския”, „ярославския” и другите “разколи”.
В този труд авторът разглежда два установили се богословски подхода към Тайнствата, извършвани в извънцърковни общности. Привържениците на първия от тях, които авторът условно нарича “църковници”, изхождат от догмата за единството (единствеността) на Църквата и напълно отричат съществуването на каквито и да било тайнства извън нея. Придържащите се към втория възглед изхождат от догмата за единството (и, следователно, неповторяемостта) на кръщението и смятат него и някои други тайнства за действителни и извън Църквата.
И ето, разглеждайки тези два подхода, авторът забелязва трудностите, с които се сблъскват “църковниците” при обяснението на установилата се практика за приемане на еретиците в Църквата по втори и трети чин — тоест без прекръщаване и дори в същия сан, — сякаш признавайки извършените от техните общности ръкоположения. Разглеждайки тяхната аргументация, която накратко се свежда до това, че Църквата, като не извършва външните форми на необходимите за влизането в нея тайнства поради пастирско снизхождение към идващите в нея, дава чрез самото приемане в общение потребната благодат и по този начин в тайнствата покаяние и причащение сякаш невидимо възпълва отсъстващото кръщение, миропомазване и ръкоположение (ако става дума за клирици), авторът категорично я отхвърля, твърдейки, че Църквата не може заради угода към чувството на собствено достойнство у еретиците да ги лишава от кръщение и миропомазване, като лицемерно признава валидностнна на безблагодатните им по същество тайнства. Но какво в такъв случай трябва да мислим относно това, че по отношение на някои ереси практиката на Църквата се е меняла с течение на времето няколко пъти, както например това е ставало по отношение на римокатолиците, които са били приемани в различните периоди и в различните Поместни Църкви ту чрез кръщение, ту чрез миропомазване, ту чрез покаяние и в същия сан? Та нали Църквата не може също така и да хули Светия Дух, повтаряйки реално извършените тайнства!
Ето тук именно митрополит Сергий прави своя главен извод, който се заключава в това, че действителността или недействителността на тайнствата в която и да било извънцърковна общност не е нещо постоянно, основано на обективната реалност на изповядването от тази общност на Христовата истина или пък отстъплението от нея. Всичко зависи от отношението на Църквата, представлявана от нейните архиереи, към дадената общност. Защото според него Църквата запазва с ересите и разколите “известно правило на общение” и им разрешава да имат някои действителни тайнства по силата на нейното признаване на тези тайнства. На едни Тя оставя само кръщението, на другите и миропомазването, и дори свещенството и всички други тайнства освен Евхаристията, която не съществува извън Църквата. (Нека да отбележим обаче, че е непонятно как може да има свещенство без Евхаристия и за какво в такъв случай е нужно свещенството.) Но всичко това, нека подчертаем още веднъж, съществува не от само себе си, а благодарение на нормативните актове на църковната йерархия, повеляващи да се счита това за действително и, следователно, може да се променя.
Затова Преосвещеният автор от своите теоретични умозаключения извежда следното практическо умозаключение, “латиняните приемаме в Църквата чрез покаяние, а от карловацкия разкол чрез миропомазване”, макар и да допуска, че в бъдеще Църквата може да измени своята практика и по отношение на последните.
Оттук виждаме, че митрополит Сергий искрено е вярвал, че налагайки запрещения върху несъгласните с неговата църковна политика и обявявайки техните тайнства за недействителни, дори забранявайки такива люде да бъдат опявани, той по този начин реално ги е лишавал от Христовата благодат и, погледнато по същество, ги е пращал в ада. Какво е това, ако не истински папизъм и претенции за Христово наместничество?!
(По силата на подобен род мислене) за спасението е нужно не да вярно да пазим истината на Светото Православие, а да принадлежим към легална църковно-административна организация.
При такъв възглед за Църквата напълно оправдан изглежда стремежът да се опази на всяка цена административното единство и легалното съществуване, дори ако това би накърнило чистотата на православното й изповедание.
Тук трябва да се отбележи, че в дадената историческа ситуация тези три аспекта — организационното единство, легалността и неправославността — се оказват дотолкова свързани, че първото не би могло да съществува без второто, а второто без третото. И това по необходимост произтича от законите на съществуването на Църквата и Империята.
По наше дълбоко убеждение административното единство на Църквата е невъзможно извън Империята, естествено в християнската Империя (разбира се, православната), и е вредно в антихристиянската Империя (тоест еретическата или безбожната). Тези три съотношения съответствуват на трите епохи в историческото битие на Църквата: доконстантиновска, константиновска и следконстантиновска.
Империята е неизменно идеократична, което винаги води до необходимостта тя да има своя имперска идеология. В доконстантиновската епоха това е езичеството и по-конкретно — култът към императора, чието спазване е било по-скоро акт на гражданска лоялност, отколкото съзнателна лична вяра. И християните, отхвърлящи този култ, действително се оказвали държавни престъпници. Именно затова гонители на християните ставали често не най-лошите, а най-добрите от императорите. Църквата по това време се състояла от малко на брой самостоятелни епархии или неголеми обединения, напълно независими административно едно от друго. А когато езичеството се изродило до такава степен, че загубило способността си да бъде идеологическа сърцевина на Империята, тогава Църквата заела освободената от него “екологична ниша”. И самото Православието се превърнало в имперска идеология. При това е естествено за държавата с еднолична форма на управление да се стреми и към организация на единна църковно-административна структура на своята територия. В Християнската Империя започнали да се образуват Патриархати, при това повече със силите на Империята, отколкото на самата Църква, което се отразило и в църковните канони, повеляващи в административното устройство на Църквата да се следват вече установените държавно-териториални структури (Патриархат в столицата, митрополии в главните градове в провинцията и т. н.). При това се установява един вид съподчинение на Църквата и държавата една на друга и възлагането върху себе си на задължение за взаимна лоялност. Църквата, макар и да губи частично външната си свобода на действие, в замяна на това получава от държавата гаранция за следване на провъзгласяваните от нея принципи и осигуряване на външните й потребности, такива като поддържане на нейната административна цялостност, борба с еретиците, строителство на храмове и т. п. Но послушанието, оказвано от страна на Църквата към Империята в лицето на императора като “епископ по външните работи на Църквата”, следва да се прекрати незабавно, щом последният престане да бъде православен, нарушавайки по този начин своята лоялност към църковното учение. И самата Империя тогава губи своята ценност: “По-добре чалма, отколкото тиара”, — с други думи, гибелта на Империята е по-добра от съществуването на неправославна Империя.
И ако в неправославната и още повече в заявено антихристиянската Империя (каквато беше съветската “империя на злото”) Църквата продължава да остава в положението на държавна, това неминуемо се отразява на нейната православност, чието увреждане е цената за запазването на нейната административна цялостност чрез силите на богоборческата държава.
Ние виждаме началото на това увреждане още в самата прословута “Декларация”, положила началото на този противоестествен съюз. Защото като провъзгласи радостите на богоборческата антихристиянска държава за радости на Църквата, митрополит Сергий по този начин косвено се отрече от нейната святост, провъзгласена в Символа на Вярата като неизменяема догматична истина.
Бидейки богочовешки организъм, Църквата се радва с радостта на своя Глава — нашия Господ Иисус Христос, а не с радостта на Неговите врагове. И тази богочовечност обхваща всичко в Църквата: “И нейната цел, и живота, и средствата”, — по думите на бележития съвременен богослов отец Юстин Попович. И в този смисъл тя е не само богочовешки организъм, но и богочовешка организация, в чиито принципи на функциониране няма място за каквато и да било лъжа.
И, разбира се, разрушителното влияние на богоборческите сили не би могло да проникне така дълбоко в областта на духовния живот на Църквата единствено в резултат на външното й поробване (каквото в историята и преди се е случвало неведнъж), ако не беше срещнало солидарност, макар и само декларирана, но въпреки това подриваща нейните сили за съпротива срещу разрушителното начало, изискващо все нови и нови жертви, тоест (все по-голямото й) отстъпление от Православието като необходима цена за статута й на държавна Църква.
Защото и икуменизмът, и така нареченото “ириническо богословие” за Руската Църква се явиха до голяма степен като едно изпълнение на социалната поръчка по обезпечаване на външните нужди на Съветската държава, а по такъв начин — и като последствия на сергианството.
И така, като основна причина за трагедията на Руската Църква ние виждаме еретическия възглед на митрополит Сергий за природата на Църквата, превърнат в догматическо основание на неговата църковна политика. Неразривната връзка на догматическото съзнание с християнския живот се потвърдиха и този път.
Ние, разбира се, не дръзваме да твърдим, че подчертаният тук от нас догматичен компонент на сергианството се е превърнал във вяра на целия “сергиански” епископат, клира и най-главното — на църковния народ, превръщайки се по този начин в ерес в точния смисъл на думата: тоест учение окончателно отделящо изповядващата го общност от Христовата Църква (установяването на това е в компетенциите на Събора), но несъмнено е, че разбирането за Църквата от страна на митрополит Сергий е напълно еретично и съдържа в себе си всички задатъци, за да стане ерес.
И така, несъмнено е, че сергианството, макар все още неосъдено на Съборите (каквито не е имало от времето на неговото въвеждане), но осъдено от много Отци (църковно прославените св. новомъченици и най-новите подвижници-духоносци, сред които и блаженият отец Серафим Роуз) служи за достатъчно основание за прекратяване на църковно общение с Московска патриаршия съгласно 15. правило на Двукратния Събор и бъдещият дългоочакван Събор на Руската Църква несъмнено ще назове блажени онези, които постъпвайки така “не са създали разкол, а са запазили Църквата от разкол.” И дори ако до свикването на този Събор мнозина не се решат да назоват йерархията на Московска патриаршия напълно отстъпила от Православната Църква, те несъмнено ще я назоват отстъпваща; а 3-то правило на Третия Вселенски Събор не позволява на православните “да се подчиняват на отстъпилите или отстъпващи от Православието епископи.”
В заключение остава само да се добави, че Катакомбната Църква, за съжаление, не е съхранила до наши дни приемствеността в епископата си по отношение на своите отци-основатели и затова членовете й се обърнаха през последните години към Руската Задгранична Църква и Истинно-Православната (Старостилна) Гръцка Църква с молба за възстановяването на своята йерархия.
Съставител: йеромонах Нектарий
© 2009. Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook] |
Contacts: