СПОМЕНИ ЗА МАТУШКА ИГУМЕНИЯ СЕРАФИМА

Искам да разкажа как матушка игумения Серафима на дело ни даваше при­мер за изпълнение на евангелските заповеди.

През 1952 г. по разпо­реждане на светските власти белоемигрантските православни общини в България бяха разпус­нати, а през следващата 1953 г. нашият манастир бе прехвърлен към Българската Православна Цър­ква. Същата година за неин патриарх бе избран дотогавашният Пловдивски митрополит Кирил. По неизвестни за нас причини покойният патриарх Кирил нямаше добро отно­­шение към нашата св. обител и особено към матуш­ка игу­мения Серафима. Това бе голямо изпи­тание за нея, а и за всички нас. Но за разлика от нас Матушка носеше този свой кръст с духовно достойнство, кротост и търпение.

Шестнадесет години, до въвеждането на календарната реформа през декем­ври 1968 г., бяхме във ведомството на Българската патриаршия и през цялото това време се стараехме все­отдайно да ѝ служим. На това ни учеше Матушка. Отраснала от малка в Църквата, тя с личен пример насаждаше в душите ни живо и дълбоко църковно съзнание с готов­ност да жертваме личното си спокойствие, интереси и удобства, за да бъдем в помощ и подкрепа на св. Православна Църква.

През 1954 г. комунистическата държа­ва разпореди Църквата да се самоиздържа чрез собствени моно­полни производ­ства (свещи, икони и др. църковни принадлеж­ности). За целта към Св. Синод и Софийска митрополия беше открит отдел „Църковни монополи”. От Митрополията се обърнаха към Ма­туш­ка за съдействие, защото им лип­сваха кадри и производствена база, а ние бяхме най-многобройния и активен манастир в Софийска епархия. Тогава Матушка упо­треби всичките си организа­ционни способности и сили, за да откликне на молбата. Тя се нагърбваше с изпълнение на най-различни поръчки, които се получаваха в „Отдела”. Господ много й помагаше и на часа ни изпращаше специалистите, от които се нуждаехме. Например, шивачът бай Димитър от Рилския манастир на никого не откриваше тънкостите по изготвяне на богослужебни одежди, свещенически шапки, монашески и владишки була и скуфии, а на две наши сестри показа всички „тайни” на занаята си и им го предаде. Сетне години наред шиехме такива одежди за нуждите на Църквата. От църковните магазини и пунктове поискаха погребални пантофи, изкуствени цветя за погребални венчета и за сватбени украшения. И без да ги търсим, при нас, като повикани, дойдоха много добри майстори в тази област и ни обучиха. Яви се необхо­димост от погребални савани върху плат, и Господ ни изпрати опитни печатари, от които усвоихме и това. Започнахме да изработвахме декора­тивни свещи, плащаници, хоругви, великденски ваденки за яйца. Чиновниците в Митрополията бяха много доволни от работата ни; разценките за продук­цията ни бяха много ниски, но ние се радвахме, че сме полезни и можем с труда си да се изхранваме и да строим манастира. Сърце на цялата работа беше Матушка. Тя всичко организираше; премис­ляше как да свършим най-добре възложеното; на ръце носеше нужните материали, на ръце отнасяше готовата продукция – тогава нямахме нито кола, нито телефон; ползва­хме трамвая, а за телефонно обаждане ходехме до Княжево.

През 50-те години Матушка се зае и с устройване в обителта ни на иконописно ателие за нуждите на Църквата. С Божията помощ то постепенно се разви и пре­върна в малка иконописна школа. Започнахме да рисувахме икони, които Св. Синод ни поръч­ваше за подаръци на гостуващи в България църковни делегации, както и за подаряване от български църковни делегации при посещенията им в чужбина. Сестрите буквално не знаеха що е почивка; за нас не беше от значение колко дни и нощи ще се наложи да работим; важното беше да изпълним добросъвестно и навреме подаваните поръчки, за да се представи добре нашата Църква. Изобщо на първо място за нас беше служението на Църквата, запазването на нейния авторитет, а след това всичко останало. Така ни учеше Матушка, която имаше високо църковно съзна­ние и чувство за отговорност.

И въпреки че се трудехме за Църквата като за своя Майка, Софийският митро­полит и български патриарх Кирил открито проявяваше отрица­телно отношение към Матушка и към сестрите. По други епархии епархийският владика се грижеше за издръжката на монасите и за уреждането на работилниците им. А ние бяхме принудени всичко да си устройваме и набавяме сами. По цели нощи Матушка обмисляше как да се организира производството и откъде да се намерят необходимите средства за това. По-низшите чиновници в Софийска митрополия и Св. Синод виждаха безкористните ѝ тру­дове, дълбоко я уважаваха, ценяха я, съчувстваха ѝ. Всички те знаеха за лошото отно­шение на патриарха към манастира. Дори неговият шофьор бай Пешо, когато срещаше около Синода или Митрополията Матушка и други сестри, ни даваше знак да сме спокойни, защото е сам в колата.

През 1956 г. ни възложиха да закърпим патриаршеската мантия, която беше съвсем остаряла и вече негодна. С радост приехме тази поръчка и с голямо усърдие цяла нощ бродирахме изтърканите от употреба скрижали, най-прецизно репризирахме панделките и украсявахме самата материя, която на места беше съвсем изтъняла. С Божия помощ успяхме временно да спасим положението и бяхме щаст­ливи. Обаче Матушка не се задоволи с това, а веднага написа писмо на своята сестра в Англия, в което я молеше да направи всичко възможно, за да купи спешно и да изпрати лилаво копринено кадифе с подходяща по цвят лека копринена подплата и подбрани по тон лилави и бели панделки. Самата сестра на Матушка не беше добре материално, имаше тежко семейство, но въпреки това поръчката беше изпълнена своевременно. За съвсем кратък срок опитните в тази област сестри с най-активното участие на Матушка ушиха нова прекрасна мантия. Спомняме си с каква радост и вълнение Матушка предаде мантията с молба за прошка и с най-искрени благопожелания. Всички се вълнувахме и очаквахме, че сърцето на Негово Светейшество ще се стопли, но за жалост то си остана все така студено и затворено към Матушка и светата ни обител. Разбира се, ние се огорчихме, а Матушка се стараеше да ни успокои и да ни подбуди заедно с нея да се радваме, че българският патриарх има вече нова хубава мантия.

През 1957 г. дядо Кирил не прие поканата ни да освети параклиса и цялата новопостроена манастирска сграда, а изпрати своя протосингел архим. Йоан, като ни обвиняваше пред всички, че сме непокорни, че всичко вършим без благословение, даже и строежа на сградата. Това беше клевета, тъй като Матушка за всяко, макар и най-дребно нещо, винаги пишеше молба до Негово Светейшество, който беше и Софийски митрополит, и изпросваше неговото благословение. За това свидетелстват самите писма, които се намираха във входящите дневници на Митрополията и в архива на манастирската канцелария. Но ние не се оправдавахме, а и нямаше пред кого.

Въпреки всичко Матушка не каза никога нито една осъдителна дума за дядо Кирил и на нас строго ни забраняваше. На всеки наш манастирски празник имахме традиция Матушка да ни разказва случки от живота на светител Серафим, което беше за нас най-голямо утешение и радост. След това всички пеехме любимите песнопения на дядо владика Серафим и за „наш ужас” Матушка ни караше накрая да изпеем и многолетствие на патриарх Кирил. Отначало се опитвахме да протестираме, да се бун­ту­ваме, но накрая се покорихме и преклонихме горделивите си глави пред благородството и духовната висота на Матушка.

* * *

През 1968 г. Българската Патриаршия въведе в богослу­жебния си живот т. нар. новоюлиански календар, който практика напълно съвпада с григориан­ския (чак до 2800 г.). Ние, сестрите от Княжевския Покровски манастир по съвест не можехме да приемем тази вредна за Православната Църква реформа. От една страна, тя по същина влизаше в разрез с църковното Предание относно богослужебната практика, от друга, официално бе заявено, че реформата съответства на „икуменическите стремежи” на Патриаршията; освен това бе известно, че тя се провежда и под натиска на комунистическата власт за още по-голямо отдалечаване на народа от традиционната ни вяра и от Църквата.

Написахме писмо до покойния патриарх Кирил, в което молехме да ни се разреши да продължим богослуженията в манастира по църковния календар (или просто казано, по стария стил), защото богослужебният Устав, който е част от цър­ковното Предание, е свързан с този календар. Писмото до патриарха предадохме на 5 декември 1968 г. на тогавашния Знеполски епископ Йосиф, негов викариен епископ.

На 11 декември, въпреки падналия дълбок сняг, в манастира ни пристигнаха двама митрополити, които най-почтително приехме. Неочаквано за нас те започнаха с викове да ни заплашват, че ако не приемем календарната реформа, ще ни разпръснат, ще забранят богослуженията в манастира, ще ни унищожат и др. подобни. Това посе­щение беше първият отзвук на молбата ни и начало на гонението срещу нас. Изключиха ни от Българската патриаршия, върнаха ни бюджета за 1969 г. с резолюция, че такъв манастир „не съществува”¹, отнеха ни работата, с което ни лишиха от всякаква издръжка, заплашваха ни с разстригване и с разпръскване.

От всички тези действия на църковната управа ни беше много болно, тъй като дълги години бяхме служили безкористно и всеотдайно на Българската Църква. Но въпреки всичко това Матушка многократно – и писмено, и устно – отправяше към Негово Светейшество патриарх Кирил смирена молба за лична среща с него, той обаче не пожела да приеме нито нея, нито поне някои от старшите сестри.

Бяхме нарисували голяма златна икона на Света Богородица „Зографска”, която Матушка трябваше да поднесе на патриарха при личната среща с него. Но след като разбрахме, че това няма да се осъществи, решихме друго. Преди Страстната седмица (годината беше 1969 г.) изпратихме иконата на Негово Светей­шество чрез секретаря му г-н Клисаров, като приложихме сърдечно смирено писмо, в което молехме Сама Пречистата Божия Майка да бъде Ходатайка за нас, ако неволно с нещо сме огорчили или наскърбили дядо Патриарх. Но за жалост и този последен опит да се докоснем до неговото сърце остана без отзвук.

Продължиха заканите и заплахите, че ще ни разпръснат, ще ни разстрижат, че патриархът ще говори с нас като с госпожици, ще ни даде под съд, ако рисуваме икони, последва забрана на нашите отци-ефимерии да служат и т. н., и т. н.

Но сред всички трудности и скърби Господ ни запазваше, като подреждаше благоприят­ни обстоя­телства или изпращаше хора, които по някакъв начин ни помагаха. Точно през 1969 г., когато се канеха да ни разпъдят, възникна спешна необходимост да бъде изработен предста­вителен иконостас за храма на българската църковна община в Мел­бърн, Австралия. От Комитета по вероизповеданията се бяха забавили с възлагането на поръчката, а срокът за изпълнението ѝ бе изключително кратък. Макар тогава да бяхме в немилост и пред църковните, и пред светските власти, наложи им се да го възложат на нас, защото знаеха, че няма да ги подведем. Два месеца работехме денонощно и, слава Богу, получи се прекрасен иконо­стас. Българската Църква се представи добре, а худо­же­ственият авторитет на мана­стира се утвърди. Манастир, който тогавашният предсе­дател на Българския съюз на художни­ците Никола Мирчев окачестви като „малка художествена академия”, не можеше вече да бъде унищо­жен с лека ръка. Така въпреки крайно отрицателното отношение на патриарх Кирил към нас, Господ ни запази.

На 7 март 1971 г. се празнуваше Неделя на Православието, която в тази година съвпадаше с деня на пострижението на Матушка. Към обяд дойде една близка на мана­стира и ни съобщи, че сутринта към 8.20 ч. е починал в болница патриарх Кирил. Изтичахме веднага да съобщим това на Матушка, а тя се прекръсти, разплака се и с болка каза, че Господ ѝ е отнел любимия кръст. Ето какви чувства носеше Матушка в своето чисто сърце. А архим. Пантелеймон ни каза, че започва нова страница в мана­стирския ни живот.

Същата вечер Матушка помоли г-н Злати Златев, който тогава все още рабо­теше в Софийската митрополия, да разбере какво става с починалия днес патриарх. Не след дълго Злати срещнал снахата на патриарха (жена на брат му) – г-жа Маркова, която с тревога споде­лила, че не може да намери в Митрополията бяла коприна за облицовка на времен­ния ковчег, а е неделя и покойникът все още лежи в болницата. Злати веднага при­стигна в манастира и Матушка се разпореди да се даде драперията, която случайно имахме в момента. Той я грабна и замина да я предаде от името на мана­стира и казал, че ако нещо още е нужно, да се обадят. В 12 ч. през нощта г-жа Маркова отново се оба­дила по телефона и казала, че нямат коприна за дъното на ковчега. Започнахме да търсим между платовете за църковни нужди и с радост изпратихме това, което успяхме да намерим, като добавихме и възглавничка със сухи цветя. Сем. Маркови до сълзи се трогнали от сърдечното съпричастие и отзивчивост на манастира. Матушка се радваше, че Господ ни дава възможност да отвърнем с добро на покойника. Същия ден след обяд ни донесоха да надпишем и надгробния кръст, като пак ни помолиха за пълна секретност.

Късно вечерта на 8 март тялото на патриарха беше занесено в храма „Св. Александър Невски” и изложено за поклонение. Матушка пожела да се украси голяма свещ и рано сутринта на 9 март тя, м. Серафима и още няколко сестри, отидохме в „Св. Александър Невски”. Там сърдечно ни посрещна архим. Василий и сложи свещта точно пред ковчега. Направихме по три земни поклона и се простихме с патриарха. За този ден ние имахме отдавна уговорена среща в криптата на храма. Там трябваше да заснемем някои икони и да подготвим бои за предстоящата ни иконописна работа. Наложи се целия ден да прекараме в крип­тата, а горе в храма лежеше покойният вече патриарх. Матушка се удивяваше на това съвпадение, което не беше уредено по човешки, а Господ така дивно беше го наредил. Като жив, дядо Кирил не пожела да приеме Матушка, а сега тя му отвръщаше с молитви за душата му.

Може би всички тези подробности са излишни, но за нас те са вълнуващи и поучителни, защото непосредствено разкриват как Матушка във всяка своя дума и постъпка проявяваше дълбоко смире­ние, покорност на волята Божия и световангелска любов, която е венец на всички добро­детели.

Дълги години по човешки се питахме защо Господ беше изпратил на Матушка такъв тежък кръст – при цялата нейна готовност да служи на Българската Църква посто­янно да среща враждебно отношение от страна на патриарха ѝ. С времето все повече осъзнавахме, че примерът, който Матушка ни показа в тези трудни години, всъщ­ност представляваше духовен неин подвиг пред Господа, частица от неуморните ѝ трудове за изпълнение на евангелските заповеди. Започнахме да осъзнаваме, че чрез този при­мер Господ ни дава ясен духовен ориентир, който трябва да следваме със синовно благоговение, ако действително желаем да бъдем чеда на матушка Серафима. Тя често ни повта­ряше думите на светител Серафим, че основата на всички добродетели е сми­ре­нието, а върхът им е любовта. Можем да кажем, че Матушка игумения Серафима притежаваше тези две добродетели в голяма пълнота.

Упокой, Господи, приснопамятную матерь нашу Игумению Серафиму и ея святыми молитвами и нас окаянных помилуй!

монахиня Евфросиния Кацарова